"Деликатесен труп" - Агустина Бастерика (Ревю)

Заглавие: "Деликатесен труп"

 Автор: Агустина Бастерика

Издателство: Рива

Превод: Лилия Добрева

Брой страници: 216

Година: 2022

Тази книга привлича погледа на читателя още със заглавието и корицата си. Дори и без да сте чели нищичко за нея, без да имате ни най-малка представа каква история разказва, погледът ви просто не може да мине през нея без да я отчете в библиотеката, книжарницата или докато скролвате в интернет. И трябва да кажа това, което се е поместило между двете корици на "Деликатесен труп" не е лъжица за всяка уста. И не защото читателите са глупави и няма да я разберат или слаби и няма да я понесат, а защото е изключително крайна. И като такава вярвам, че ще породи полярни реакции. Обикновено избягвам да чета ревюта за дадена книга преди да започна да я чета. Не толкова заради спойлърите, а за да не напълня предварително кошницата си с чужди впечатления, които ще се превърнат в лични очаквания. Но трябва да призная, че ми беше особено трудно да страня от ревютата за тази книга. Корицата просто приковава поглед, като мине под пръста ми докато разглеждам фейсбук и често първото изречение на въпросния текст е силно, ударно като самата книга. Но все пак успях, пиша този текст без да имам и ни най-малка представа, дали съм права, дали мненията за тази книга са полюсни или везната е натежала изключително в нейна полза, защото просто не мога да си представя обратното.

"Деликатесен труп" е безмилостна и емоционално жестока антиутопия. В едно не чак толкова невъзможно бъдеще, незнаен вирус е заразил животните, превръщайки ги в смъртоносни за хората. Причината за този вирус не става ясна, дали е изкуствено създаден или не. В книгата на няколко пъти се вмята дори теорията, че е измама с политическа цел да направи населението зависимо и с това да го подчини изцяло на властимащите. И това е съвсем целенасочено. Ужасявам се при мисълта, че и в момента има много хора, които смятат, че във ваксините се слага чип или че ни пръскат с химикали от небето и че ...не искам да изброявам. И това размива в мислите ми ужасно много границата между вероятната антутопия и не чак толкова далчената възможна реалност. Но да се абстрахираме от това. Причината в случая не е важна. Важни са последствията и изборите, които са направени. Отказът на Агустина Бестерика да задълбае повече в причинността за вируса е удар в десятката, защото отразява прекрасно отношението на масите към подобна ситуация. Без значение каква информация бъде публикувана, доказана или просто теоретиирана в медиите, хората като масовка се държат точно така, както в нейната антиутопична история. Образуват се различни фракции, които вярват в различни теории, но на практика никой не може да докаже на достатъчно брой хора своята теория, за да я валидира. А това поражда конфликти, плиткоумие и поднася прекрасно оправдание за прояви жестокост и безчинства.

След като всички животни биват умъртвени, голяма част от тях по особено жесток и озверял начин, сякаш ролите между човек и диво животно са се обърнали, на хората им остава една алтернатива - да започнат да отглеждат други хора като добитък и да ги ядат.

Страшно е човек да проследи процеса от превръщането на една немислима, потресаваща и нечовечна за нашето общество идея през нейното постепенно приемане, до изграждането на цяла индустрия и изработването на стандартни работни практики.

Агустина Бастерика шамаросва читателя още в първата страница, пускайки го на една от рутинните обиколки на Маркос Техо, дясна ръка в една от големите кланици за човешко месо. И като казвам това, не си представяйте Маркос с найлонова престилка и мачете в ръка, макар че и подобни сцени не липсват.

Не, Маркос е този, който движи целия процес, който се грижи за зареждането със суровини (човешки глави за разфасоване), за наемането на нови служители, за работата с различни лаборатории, за комуникацията със здравната служба, за реда в кланица, за това процеса по умъртвяване да се случва гладко, за да не "скапе" месото, за изискванията на кожарницата, кажи-речи за всяка една брънка от веригата. 

Това изречение беше най-информативното, което смятам да спомена в този текст по темата. Няма да изпадам в детайли, ако прецените и я прочетете, сами ще се сблъскате с тях. Сами ще ги преработите. Не се наемам с тази задача.

Като читател представлявам сравнително рядка комбинация между емоционална медуза с изключително силно чувство за емпатия, който съпреживява всичко заедно с героите в една книга и в същото време имам здрав стомах и нерви, така че карантията и психо-трилъра не ме притесняват. Но това тук ме смаза емоционално и душевно. По подобен начин се чувствам след книгите на Светлана Алексиевич, но не бих си позволила подобен паралел, защото говорим за две отделни вселени.

"Деликатесен труп" на Агустина Бастерика определено заслужава внимание. Не знам, дали да ви я препоръчам. Всъщност знам. Препоръчвам ви я, пък вие я четете на своя отговорност. 

Аз не съжалявам. А сега имам нужда от нещо топло, което да превърже раните, да притъпи горчивината от цялата тази мерзост и жестокост. Нещо, което да ми припомни, че не сме се изгубили чак толкова все още. Че сред нас има и доброта, емпатия и човечност. Преди години заобичах "Момичето, което изпи Луната" на Кели Барнхил. Сега започвам "Таласъмката и сираците" на Кели Барнхил.

 

 

 

"Шестимата на Атлас" - Оливи Блейк (Ревю)

 

 

Заглавие: "Шестимата на Атлас"

 Автор: Оливи Блейк

Издателство: Artline Studios

Превод: Деница Райкова

Брой страници: 540

Година: 2022

Преди да видя омагьосващата корица на българското издание на "Шестимата на Атлас" не подозирах за съществуването на тази книга. Също така още преди да съм дочела анотацията на книгата докрай, вече бях решила, че ще я чета - Александрийската библиотека, тайно общество, магьосници, кой нормален фентъзи фен не би захапал въдицата. На мен лично не ми трябва много убеждаване преди да реша да си купя книга. Започнах да разглеждам немските и английските издания, които мога да поръчам от Амазон, защото не ми се чакаше до следващото пътуване към България. Но в крайна сметка дизайна на корицата надделя. Поръчах си най-чинно българското издание и си изчака ред. Че даже и втората книга излезе междувременно (и нея си я купих).

А сега по същество. Александрийското общество пази изгубеното знание за магията и света от древни времена. А знанието е сила. Това е превърнало Обществото в най-могъщата организация. Да, съперници много, но в края на деня парите могат да бъдат само това, съперник, за конкуренция не може и да става дума. За съжаление, думата могъщество е многопластова и под горните слоеве , където се крие натрупаното с годините знание, саможертвите, отдадеността, труда и всеотдайността, лоялността и издръжливостта, лежат и едни далеч по-прогнили слоеве, защото властта заслепява, дава чувството за безтегловност, за неуязвимост. Когато всичко изглежда възможно, когато всичко е възможно, човек лесно се подхлъзва. Впрочем тази идея, идеята за абсолютния капацитет, за безкрайните възможности, е дълбоко залегнала в повествованието и в изграждането на света. Да си призная, все още обмислям, дали това е по-скоро положително или отрицателно за историята. Но на тази идея ще се върна по-късно. Веднъж на десет години Александрийското общество сформира клас от шестима междинника (магьосника, така и не разбрах защо ги наричат междинници, може би трябва да се види в оригиналното издание). 

Никой от шестимата избраници няма представа в какво се забърква, нито какво го очаква, когато получава лично поканата си за този клас. Едно е ясно обаче, макар и забулено от тайни, Александрийското общество може да им предложи власт и бъдеще, каквито никоя друга работа, учебна програма, стаж или каквото и да било, би могло.

Затова и всеки от избраните най-добрият в своята област. А нещата, които могат да постигнат са отвъд всичко, което сте си представяли. Оливи Блейк се възползва максимално от факта, че пише фентъзи и рамките определя тя. В това отношение историята е доста наситена, ярка и многопластова. Разбирайте, рамки почти няма.

Свикнали сме в повечето фентъзи и фантастични светове магията да е подчинена на определени правила и ограничения. Навсякъде има силни и слаби магьосници. И силните са изключително силни, тяхната магия сякаш е безкрайна, но те отново са ограничени от собственото си незнание как да използват този бездънен кладенец с магия. Знам, че е доста клиширано, но също така е и необходимо. Иначе как да обясним на читателя, защо този мега силен герой не може просто да щракне с пръсти и да оправи нещата в рамките на две изречения? Оливи Блейк оставя друго впечатление за своите герои. Те всички носят невероятна мощ, те са дългоочакваните избрани, които най-накрая ще съставят безценната шестица на Атлас. Блейк постоянно намеква и споменава открито колко силна е магията им, бездънна сякаш, оставя впечатлението, че ако пожелаят, мога да приключат всичко още тук и сега. И макар всеки от тях да следва своята собствена адженда, никой не щраква с пръсти. Не ги спират скрупули, нито скромност или лоялност. Просто не го правят и да си призная това малко ме бъгва. 

Разбира се, обяснението е едно. Всеки от тях владее до съвършенство своята област, но това не е достатъчно, единствено комбинирането на общите им усилия и способности може да доведе до желания абсолютен резултат. А всеки от тях е силен индивидуалист с мегаломански наклонности и невъзможност да се доверява на другите хора, което проваля съответно и всички опити за екипна работа. И все пак оставам с усещането за излишно преувеличение на способностите.

Не ви разказах много за самия сюжет и задната корица не го прави. Честно казано разбирам защо. Събитията са твърде навързани и неизбежно ще ви спойлна нещо, което не искам. А и първата книга поставя повече въпроси, отколкото да дава отговори. 

Харесах историята, ще прочета и "Парадоксът на Атлас", вече се е наредила на рафта у дома, но да си призная очаквах малко повече. Може би просто очакванията ми са били прекалено големи. Знам ли? Накрая оставам с един вкус за преситеност без да съм получила отговорите, които търся. И този дисбаланс ме кара да се чувствам дискомфортно. Туистът в края на книгата също не беше много изненадващ, Когато работиш с малък набор от герои и затворена среда, е трудно да подлъжеш читателя, за да го изненадаш накрая. Но да видим как ще продължи втората част. Може би там ще получа отговорите, които търся. 

"Ясновидката" - Маргарет Атууд (Ревю)

 

Заглавие: "Ясновидката"

 Автор: Маргарет Атууд

Издателство: Orange Books

Превод: Надя Баева

Брой страници: 448

Година: 2018

Прочетох "Разказът на прислужницата", която е най-известната книга на Атууд. И я харесах много. Изключителна антиутопия - жестока, сурова, която работи на различни нива в ума ти. После прочетох и "Заветите", харесах Атууд като писател още повече. Но реално си дадох сметка за размаха на таланта й в "Каменното ложе". Когато сега отворих "Ясновидката" вече нямах представа с какво ще се сблъскам. Атууд е непредсказуема. 

Не знам, дали ако това беше първата ми среща с нея, щях да я харесам. С това не искам да кажа, че името й натежава в защита за сметка на добрата проза. А по-скоро, че няколко книги по-късно, познавайки малко по-добре тънкописеца на Атууд, мисля, че откривам повече пластове в тази книга, отколкото бих разпознала при първи сблъсък с нея. Не мисля, че щях да я оценя и да вникна в почти нездраволовната прецизност, с която направи дисекция на своите герои. Сюжетът е напълно банален, идеален за драма с леки криминални нотки. Джоун е травмирана от детството си млада жена, която живее живота си, ограничена и подчинена на комплексите си. Главните теми са ясно очертани и оформени като класическа скулптура, като по учебник. Джоун расте със себична, деспотична, нелюбяща и ментално лабилна майка и пасивен и незаинтересован баща. В следствие, на което Джоун не се научава да цени и обича себе си. А оттам не се научава да цени и обича другите. Заплита се в поредица от нездравословни връзки, които я принизяват и подчиняват, с мъже, които най-малкото не я ценят, защото тя самата не цени себе си. Не я съжалявам, впрочем като че ли и тя самата не изпитва самосъжаление. Дотук всичко е като по-учебник. Големите теми са тук - проблемите в семейството, травмите от детството, комплексите. 

 

Зад всичко това обаче Атууд решава да вплете нещо преднамерено манипулативно, с което извежда маниакалността на Джоун на съвсем друго ниво. То, разбира се, също се обуславя с проблемното детство и деспотичната майка. Не съм психолог, но психическото разстройство в следствие на такава травма тласка човек в една от двете крайности - жертва или насилник. Джоун е интересен хибрид между двете. Тя хем е жертва, изпълнена с отровните думи и действия на майка си, позволява да бъде използвана и мачкана, оправдавайки вътрешно доминиращия мъж с това, че тя не е достатъчна, със страх, че някой ще открие грозната тайна за наднорменото й тегло от детството й. Хем е преследвана от призраците на миналото си, от думите на майка си, от жестокостта на другите момичета, от жестокостта на обществото. В същото време някак с лекота превключва модовете и се превръща в далеч по-култивирано и елегантно копие на майка си. 

Джоун избира винаги по-лесния път, избягва конфронтация и постига целите си, ако трябва и подмолно без огризения или проблеми със съвестта. А когато изглежда, че няма лесен път прибира картата с жертвата в джоба и вади тази с кралицата на манипулациите. Съставя безобразно скапан план, с който забърква още сума ти хора в неприятности, а самата тя самата се превръща в девица в опасност, която трябва да бъде спасена. Единственото нещо, което я тормози истински дълбоко в нея, е страхът да не бъде нарушено собственото й добруване. 

Та в този ред на мисли, Джоун е безпелационен сървайвър. От една страна не мога да я дишам, от друга изпитвам известен респект към хлъзгавата й натура, която ще я изведе невредима от всяка ситуация. Няма и капчица съмнение.

Маргарет Атууд е явление на литературната сцена. Явление, което в края на книгата те кара да изкривиш уста в самодоволна усмивка, защото зад невинната наглед природа на нейните герои се крие дълбока, мътна и много опасна вода.