"Призрачен град" - Карлос Руис Сафон (Ревю)

  Заглавие: "Призрачен град"

Автор: Карлос Руис Сафон

Издателство: Изток-Запад

Превод: Светла Христова

Брой страници: 176

Година: 2021

Като всеки читател имам много любими писатели. И всеки един от тях е оставил различен отпечатък в мен. Няма универсален критерий. Просто има думи, които се впиват в теб и се превръщат в част от теб по една или друга причина. Сафон обаче е нещо различно. Не вярвам, че има човек на тази земя, колкото и да сме различни, който да не оцени виртуозността на този човек. Дори да има хора, които не харесват историите му и не откликват на героите му, Сафон е майстор на перото и това просто е факт, който вярвам всеки би признал. 

Купих си сборника с разкази "Призрачен град" още на следващия ден след като беше наличен в книжарниците. И минаха няколко години преди да ги прочета. Мисълта, че след тази книга ще съм прочела всяко негово произведение и никога повече няма да отгърна страниците на някоя нова история, създадена от него, беше малко плашеща. Но и тази страница е затворена. Един последен път се закрачих сред мъглите на Барселона и се потопих в призрачното въображение на този голям творец. Още един път Сафон ме разходи из потайните улички и смълчаните катедрали на този град, който се превърна в любим преди още да съм го видяла със собствените си очи. Откъсна и сглоби пред очите ми парченца от истории, които вече познавам и за които копнея да науча повече. И нека ви кажа, за човек, който пише толкова красиво, Сафон е много безмилостен към своите герои и тяхната съдба. 

 

Това пътуване си заслужаваше всяка дума, всеки ред и страница. Два от разказите ни срещат отново с Давид Мартин - безутешната история на неговото раждане, спомена за която ще ме преследва вероятно цял живот и една история от неговото детство и първата му любов."Принцът на Парнас" пък е манифест към личността и творчеството на Мигел де Сервантес и може би лек поклон и към Леонардо да Винчи и същественно с това ни среща отново и с двама герои от Гробището - Антони де Семпере и Андреас Корели. В два от разказите има сериозни намигвания към историята и създаването на Гробището за забравени книги. 

Два от разказите ми направиха изключително силно впечатление "Гауди в Манхатън", който преплита легендата за довършването на Саграда Фамилия и "Една Барселонска госпожица" - една тъжна и въздействаща история за това как човек губи себе си, докато изживява чужди животи, играейки роли, сбъдвайки чужди мечти. Кара да се запиташ колко сбъднати мечти точно струва един неизживян живот?

Толкова много истории има в тази книга и всяка една от тях оставя следа.

А когато затворих и последната страница и излязох от този свят, в мен остана една смирена тъга и носталгия, каквито не съм вярвала, че ще изпитам. Последна среща и прощален подарък от Сафон за нас. 

 

 

 

"Трес от Смарагдово море" - Брандън Сандерсън (Ревю)

 

  Заглавие: "Трес от Смарагдово море"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Artline Studios

Превод: Мартина Неделчева

Брой страници: 500

Година: 2023

Не е тайна, че съм страшен фен на творчеството на Сандерсън. Дори бих казала, че е факт, който не спирам да повтарям при всяка отворила ми се възможност. Той пише, аз чета. Също така валидно е изказването - Артлайн издават, аз купувам. Когато видях "Трес от Смарагдово море", първият от тайните проекти, се запитах, дали ако все още избягвах Брандън Сандерсън, нямаше точно с това разкошно издание да се престраша и да прочета негова книга. Много е красива - изпипана до последния детайл. Същинско бижу за домашната библиотека на всеки читател. Но да се върнем на Трес. 

Или е по правилно да кажа Глорф. Н-е-е-е, все пак всички я наричат Трес, да се придържаме към това име. Трес е забележителна млада жена - красива, умна, сръчна, работлива, изобретателна, мила, доверчива, лоялна, честна, справедлива, жертвоготовна, скромна, свита дори, винаги готова да се притече на помощ и всъщност това е едно от основните неща, които я забърка в тази каша. А, да и влюбена - това пък е другата причина да имаме честта Хойд да ни разкаже тази история. Ако нямате представа кой е Хойд, няма нищо, представете си го като Стан Лий, само че още по-могъщ. Появява се в голяма част от творбите на Сандерсън с различно лице и име. И е много як образ, диалозите му са пълни с язвителен сарказъм, а историите му са по-увлекателни от тези на самия Сандерсън. Но стига за Хойд, въпреки че той разказва историята тук, той далеч не е главният герой. Да се върнем на Трес.

Трес живее на Скалата, която всъщност не е скала, заобиколена от море от спори, които са изключително опасни, ако попаднат в контакт с каквато и да е течност. Една мъничка спора да попадне в устата или носа ви, край с вас. При това бих казала, особено неприятен край. 

На Трес обаче ще й се наложи да събере всичкия кураж и съобразителност, на които е способна и да преплува не едно, не две, ами четири морета от спори, кое от кое по-опасни, за да спаси любимия си от ръцете на Магьосницата.

Това е задача, с която малцина биха се заели, но да ви напомня, че Трес е трепач. И да, страх я е, много я е страх, ще й се наложи да преодолее не една и две опасни ситуации, но това което е по-силно дори и от страха, е обичта към хората, които са важни за нас. Каквото и да става, Трес не е от хората, които изоставят приятел в беда. А за мен беше истинско удоволствие да я придружа и да бъда свидетел на всяка нейна крачка, плаха или уверена, важното е, че винаги беше напред. 

 

Тази книга е като чаша топъл чай в дъждовен есенен следобед. Пълна е с приключения, изненади, приятелства и много чистосърдечност. Намирам я подходяща за всеки един сезон и изобщо момент. Би си отивала еднакво добре със смеха на лятното слънце и чаша топло какао през снежните дни. Ако имате нужда от една вълшебна, чистосърдечна история за приятелството и обичта - Трес е вашият избор. 

"Честно казано" - Сара Нович (Ревю)

 

  Заглавие: "Честно казано"

Автор: Сара Нович

Издателство: Lemur Books

Превод: Деница Райкова

Брой страници: 408

Година: 2022

Честно казано" се оказа една от най-важните книги, които прочетох миналата година.  Мисля, че за пръв път използвам това определение за книга. Човек научава по нещо от всяка книга. Но за пръв път пред мен се вдига завесата на един цял нов свят. Свят, за чието съществуване едва сега си давам сметка, че не съм й подозирала. Света на глухите хора. Научена съм да не деля хората, да приемам всички. Никога не съм възприемала глухите хора като отделно общество. Казвам го в най-добрия смисъл на думата. Също така никога не съм подозирала, че мога да възприема идеята за разграничаването в положителна светлина. 

Сюжетът се върти около живота на децата, които посещават училището за глухи "Ривър Вали". УГРВ е училище с многогодишна и противоречива история, както и важен постулат за общността на глухите. Идеята за това как трябва да бъдат отглеждани, възпитавани, интегрирани и образовани глухите хора през годините е претърпяла много промени и не един и два преломни момента на коренна промяна. Съществуването на места като УГРВ е една голяма победа в тази история. Това училище е много повече от образователна институция, тя е дом и среда за глухите деца, тя е сцена, тя е мрежа, тя е път и средство за общуване, за комуникация, за връзка, шанс за пълноценен живот. Но всичко това е заплашено, когато става ясно, че финансовите средства няма да стигнат, за да продължи УГРВ да съществува в същата конфигурация и да предлага на учениците и персонала си същото ниво на услуга като досега. 

 

Сара Нович проследява и преплита историите на Чарли и Остин, чийто бекграунд е коренно различен и това й позволява да даде на читателя синтезирано две различни гледни точки към живота в обществото на глухите.

Чарли идва от семейство на чуващи родители, носи кохлеарен имплант, не владее жестовия език и е новата ученичка в Ривър Вали. Досега тя е учила в обикновено училище и се е борила със своята глухота. Решението да бъде прехвърлена в училище за глухи идва след развода на родители й и след многократни усложнения с кохлеарния й апарат.

Чарли винаги е била учена, че трябва да се интегрира към света на чуващите, че трябва да се научи да бъде част от него и да превъзмогне неравностойната позиция, в която природата я е поставила. Но това не сработва толкова добре, колкото се очаква.

Затова и началото й в Ривър Вали е трудно и страшно. То е като да те пратят да се оправяш съвсем сам в чужда страна, без да знаеш и една думичка от тамошния език. Всички са като нея, всички са глухи, но фактът, че не познава жестовия език й пречи да комуникира, да се интегрира, да създаде устойчиви връзки и приятелства, все неща, които са страшно важни на всеки един етап от живота и особено през тийнейджърските години. 

 

Там се запознава с Остин, който идва от едно от старите, добре познати и уважавани семейства в общността на глухите, чиито членове са възпитаници на училището поколения назад. На Остин също ще му се  наложи да се пребори със ситуация, в която не е бил досега. И ще изпита емоции сходни с тези на Чарли, но по съвсем различна причина. Той ще трябва да намери своя път и интеграция в обществото на чуващите, което също е изключителна промяна за едно момче на неговата възраст. 

 

Около тях двамата Сара Нович преплита и историите на други глухи деца, които по един или друг начин са се сблъскали с негостопримствеността на този свят -  толерантност, расизъм, класово разделение и домашно насилие са теми, които не ги интересува, дали си глух или чуващ. И за жалост немалко деца се сблъскват с тях. Спояващият елемент на всички тези истории е директорката на УГРВ  - Фебруъри, която пък е чуващо дете на глухи родители  и на която се пада честта да овладее огромна криза в повереното й училище, която има сериозен отзвук и в живота на "нейните" деца.

Личи си колко са лични темите в книгата на самата Сара Нович, В текста се усеща разбиране към всяка една гледна точка. Тя е едновременно безпристрастен разказвач, които не съди никого и в същото време съкровен душеприказчик, който вниква и изживява проблемите на всеки един от своите герои. С огромно разбиране и емоция тя превежда читателя през техните перипетии и му позволява да бъде съпричастен с техните страхове и радости.

Абсолютно смятам тази книга за едно от важните заглавия, които излязоха у нас миналата година и мога единствено да ви посъветвам да не я подминавайте. 

"Кървав меридиан" - Кормак Маккарти (Ревю)

 

 Заглавие: "Кървав меридиан"

Автор: Кормак Маккарти

Издателство: Пергамент Прес

Превод: Станимир Йотов

Брой страници: 418

Година: 2023

 

С книгите на Кормак Маккарти имаме сложни взаимоотношения. На няколко пъти се срещаме и разминаваме. Чела съм и съм писала за "Сънсет Лимитид", която много ми хареса, но така и не изпитах потребност да посегна към следващата му творба за много дълго време. До миналия месец, когато ме загложди отвътре да започна някоя от неговите книги. И тъй като наличния арсенал в момента се ограничава до "Кървав меридиан" и "Тук няма място за старци", решението бързо беше взето.

Не мисля обаче, че бях добре подготвена за тази среща. "Кървав меридиан" е точно това, което казва и заглавието. Тя е история изпълнена с жестокост, брутално насилие и кръв за буквалното и метафорично пресичане на 98-я меридиан, който минава през щата Тексас, ключово местоположение за Мексиканската война в средата на 19 в., символична граница на края на цивилизацията и началото на Дивото, което ни запраща в суровата реалност на Дивия запад, много по-брутален и страшен от филмите, които сме гледали. 

Събитията в книгата се развиват непосредствено след края на Мексиканската война в едно изключително размирно време, когато редица наемници и банди обикалят, патрулират по границата и организират хайки за избиването на индианци от племето Апачи, за да запазят налагането на западните порядки по тези земи. Една от тези банди е бандата ловци на скалпове на  Капиран Глантън и Съдия Холдън, чиито образи в книгата са базирани на истинските Глантън и Холдън, за които командирът от Гражданската война Самюел Чембърлейн разказва в автобиографията си "My Confession: Recollections of a Rogue".

Историята проследява живота и по-скоро пътуването на едно безименно четиринадесет годишно момче през тези територии, което малко след началото на книгата се присъединява към бандата на Глантън. Следват редица разкази за безчинства и жестокост, описани хладнокръвно до последния кървав детайл.

 

Кормак Маккарти не е спестил нищо. Дори напротив постарал се е да насити картината с възможно повече ярки подробности. Тази книга може да е художествен разказ, но е съвсем легитимно отражение на действителността. Масовите убийства и скалпирането са само част естествения хабитат на този период. Истината е, че няма кой знае какво се разкаже за сюжета на "Кървав меридиан" извън изброяване на набезите, кланетата и безчинствата на бандата на Глантън. Героите са умело скицирани, като инструменти, които пасват идеално в ръката на автора, умишлено нямат емоционална дълбочина и тежест, които да ги обвързват с категории като ценности, съвест, принципи и справедливост. 

Има единствено борба за налагане на надмощие и запазване на наложеното статукво.

Макар и съвсем желана, тази емоционална дистанцираност обаче е нож с две остриета и вярвам е основната причина за полюсните мнения сред читателите. Това прави възможно пътешествието през тази книга, без читателя да бъде напълно емоционално изтърбушен. От друга страна емоционална натовареност в една творба, честно е най-сериозният мотиватор за действията на героите. Тук липсата на тази тежест и обосновка привидно превръща сюжета в едно безкрайно изброяване на лишени от смисъл сцени на жестокост и насилие.

 

За да добие тази история нужната  и вложена тежест, човек трябва да познава малко по-добре историческия отрязък, за който се разказва. Както и творчеството и литературния размах на автора.  С това знание цялата структура на романа добива съвсем други измерения и дълбочина. Маккарти е гениален, но и безкомпромисен. Историята отговаря на всички условия да влезе в жанра уестърн, но идеологията на жанра е сбъркана - няма го силният и смел каубой, който защитава беззащитни жени и деца от индианските набези. Той е заместен от хайка свирепи пияници, които безчинстват къде що имат възможност. Моралът е изпразнено от смисъл понятие, на негово място се ширят законите на войната. Заедно с него на дъното на помийната яма са потънали и ценности като доблест, чест и добродетел. Всичко се движи от стихийността на мародеския живот. И в този ред на мисли границата между цивилизования свят и варварщината е размита до точка на сливане - безсмислица. Няма цивилизация, която да отговори на диващината, защото всички са варвари. 

 

Това, което ми направи силно впечатление беше езикът, който използва Маккарти. Въпреки почти тоталната липса на диалози и постоянната, натрупваща се събитийност, редуващи се разкази за изкормени вътрешности и скалпирани глави, разказът се излива гладко и на места дори баладично сред страниците на тази книга.

Каквото и да сте се представяли, че ще откриете в този роман, вярвам че Маккарти е надхвърлил тези очаквания и е отвел историята на съвсем друго ниво. Тази книга се оказа определено по-голяма, отколкото аз очаквах и мисля да посегна към нея отново след време, когато прочета "Пътят" и "Тук няма място за старци". Аз лично оставам с усещането, че съм пропуснала някои нюанси в разбирането си за този роман. Вярвам, че сред страниците му се крие много повече от това, което успях да видя. Затова реших да разръчкам малко информация за книгата в интернет и попаднах на едно великолепно ревю в сайта на Shadow Dance, което си позволявам да споделя, защото си заслужава да се прочете.

Към ревюто в Shadow Dance: https://www.shadowdance.info/magazine/books/blood-meridian/

"Край на дежурството" - Стивън Кинг (Ревю)

 

 Заглавие: "Край на дежурството"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда

Превод: Весела Прошкова

Брой страници: 432

Година: 2016

 

Срещнах се за пръв път с образа на Холи Гибни в "Другият" и страшно много я харесах. Разбирам защо Кинг е изпитал нужда да продължи да пише за нея след трилогията за детективската агенция "Търси се". Където ще се върнем и сега, в края на дежурството. Преди това обаче нека да ви кажа, че това е ревю на трета книга от поредица, може и да си спойлнете нещо от предипните две, така че четете на своя отговорност. 

 

Минали са няколко месеца, може би половин година от събитията в "Търси се", както и от последното посещение на Бил Ходжис в стая 217 на Клиниката за травматични мозъчни увреждания - стаята на Брейди Хартсфийлд – мистър Мерцедес. Човекът, който разби колата на Холи в Общинския център. Човекът, който премаза и уби 8 души и съсипа живота много повече с едно натискане на педала. Брейди Хартсфийлд, човекът, който опита да се самовзриви в зала пълна с тийнейджъри по време на концерт и да убие десетки, може би стотици деца и техните родители и придружители.

За щастие Холи го прати във вегетативно състояние - в стая 217. Брейди Хартсфийлд се събуди от комата, но според докторите мозъкът му има капацитета да изпълнява функциите на зеленчук - т.е. да заема място в черепната му кухина без да върши никаква работа. 

Бил обаче никога не е вярвал, че това е пълната истина. Носят се слухове, че странни неща се случват в стаята на Брейди, сякаш причинени от невидима ръка. Но това са просто измислици, нали?

И когато странни случаи на самоубийства започват да изскачат един след друг, Бил и Холи са принудени да надникнат отвъд това, което човешкият мозък познава като нормално, като възможно. Защото в света на Краля всичко е възможно. А той разказва толкова умело, че те кара да повярваш и в невъзможното. 

Историята е хубава, интересна, развива се с добро темпо. Има хубав ритъм в наслагването на напрежението и развръзката. Краят е очакван, предполагам всички сте се досетили още в първите страници защо се казва "Край на дежурството". Но това е хубавото на Кинг. Дори и да знаеш как ще завърши историята, а той обикновено не ги крие тези неща, пак ти е адски интересно и не можеш да спреш да прелистваш страниците една след друга.

Това, което заслужава най-голям акцент, както винаги впрочем, са образите в книгата - Бил, Холи, Брейди, Питър и Изи, Барбара и Джером, Фреди, д-р Бабино, Ал Библиотеката и начинът, по който Кинг ги създава, осмисля, развива и оставя сякаш сами да оживеят сред страниците, самият той мисли за тях като за живи дишащи същества, които се разхождат по Земята, хора от плът и кръв. Не случайно Джордж Старк "оживя" в "Тъмната половина". Вярвам, че дори и с прилична доза скромност, Кралят също осъзнава колко го бива в това и понеже е крал, разбира се, е решил да развие и тази идея и да създаде история от нея. 

Но да се върнем на Бил и Холи.

Бил Ходжис е главният персонаж - с него започва историята, негова е агенцията, той е човекът, който "намира" Холи и в последствие я приобщава към историята, той е човекът, когото Брейди мрази най-много, той е главният опонент, той е главният разследващ детектив, той е стожерът, върху който се гради цялата история. Но Холи е сърцето, тя е ядрото на историята. И вярвам, че това не е било целенасочен акт. Вярвам, че тя сама си е извоювала това място. Не знам, дали думите ми имат смисъл. Трябва да прочетете книгата, за да усетите за какво говоря. Холи е необикновена. И за мен е също толкова истинска колко сме аз и вие.

Сега след като съм си дочела трилогията мога да се насоча към "Холи", която повече от година ме очаква на рафта. Няма да е веднага. Но скоро. Нямам търпение.