"Цветя за Алджърнън" - Даниел Кийс (Ревю)

 

Заглавие: "Цветя за Алджърнън"

Автор: Даниел Кийс

Издателство: Orange Books

Превод: Елика Рафи

 

Брой страници: 296

Година: 2021

 

 

"Цветя за Алджърнън" е една от най-хубавите книги, които прочетох тази година. Купих си я преди четири години, когато Orange Books я издадоха и оттогава не смея да я започна. По същия начин и сега не смея да започна този текст, не знам откъде.

Чарли Гордън е 37-годишен мъж с коефициент на интелигентност 68. Неспособността на Чарли да запомня неща му пречи да се развива. Той живее в тялото на възрастен мъж с ума на малко момче, което все още не разбира нюансите на взаимоотношенията между хората, не разбира неща като сарказъм, ирония, метафора. За Чарли всичко е просто. Той има работа, която върши с усърдие, доколкото му позволява умствения капацитет. Има покрив над главата си, има "приятели", слагам го в кавички, защото той не може да различи, кога някой се смее с него и кога на него. Има и мечта - да стане по-умен, да направи майка си горда, да се научи да пише и чете. Но не може. Колкото и да се старае, не може. Докато не получава предложение да стане обект на експеримент, който има за цел да повиши коефициента му на интелигентност посредством операция. 

Операцията крие рискове, да не говорим, че въпреки добрите клинични резултати върху животни, експериментът за пръв път ще бъде проведен върху човек. Но каквито и да са рисковете, Чарли се съгласява, защото много иска да бъде по-умен.

След операцията умственият капацитет на Чарли нараства с бързи темпове. Той започва не просто да чете и пише, но скоро надхвърля далеч нивото на учените, отговорни за експеримента и се превръща в гений. Заедно с това идва и прозрението за това, колко наивен и ограничен е бил преди, за подигравките, за присмеха, за снизхождението и униженията. Започват да се връщат и травмиращите спомени от детството му, безжалостните опити на майка му да го направи нормален, побоищата, омразата. Истината наранява. Чарли вече не е щастливият наивник, който е бил преди. Слабоумният, който не осъзнава нищо. 

Но поне има своят гениален ум. Това, разбира се го променя.  Хората са имали години, за да израснат, да се сблъскат с различни житейски ситуации, които да ги оформят, да натрупат опит, да направят своите избори, да изваят своята индивидуалност. Чарли изживява всичко това в рамките на месеци, бързите обороти на наученото, успехите, емоционалната незрялост, неспособността да се справи с някои житейски ситуации го превръщат в арогантен единак.

Но дори и това е нещо, с което Чарли би могъл да се справи. Стига да има време. Тогава идва най-големият му страх. Алджърнън, опитната мишка, върху която са проведени успените клинични резултати от експеримента, неговият неотлъчен другар в този нов живот, единственият, който знае през какво минава Чарли, се влошава.

Дали и с Чарли ще се случи същото?

 

Тази мисъл, този страх е най-ужасяващото нещо, което може да му се случи. Да живееш с подобна мисъл, да очакваш, да се подготвиш, да се бориш, да се примириш.

Едно е винаги да си бил сляп. Но да си бил сляп, да прогледнеш, да сбъднеш мечтата си, да изпълниш живота си със смисъл и след това да загубиш отново всичко - бавно и мъчително, това е проклятие от съвсем друга величина.

Даниел Кийс е бил многократно молен да промени края на историята си, редица издатели са отказали да публикуват ръкописа му, ако не промени края. Радвам се, че Кийс не се е отказал и е публикувал историята в този й вид. Всичко друго би било емоционално осакатяване на историята.