"Цар Плъх" - Джеймс Клавел (Ревю)

 

Заглавие: "Цар Плъх"

Автор: Джеймс Клавел

Издателство: Ciela Books

Превод: Станислава Вергилова

 

Брой страници: 496

Година: 2022

 

Чанги е остров в Сингапур, на който се намира едноименния лагер за военнопленници по време на Втората световна война, управляван от японците. Чанги е сцената, на която се развива действието в романа "Цар Плъх" на Джеймс Клавел. 

Животът в лагера е като затворена екосистема, която сякаш се управлява и регулира от самосебе си. Сложна плетеница от военна йерархия и умения за оцеляване определят взаимоотношенията и веригата на командване в лагера. 

 

Питър Марлоу, британец, е потомствен военен (лейтенант), за когото това не е просто препитание, професия или работа, а въпрос на лична и семейна чест. За него да бъде военен е дълг и ценност. Това до голяма степен изтъкава неговата личност, неговия характер и най-вече поведението му. 

Престоят му в лагерът Чанги е преживяване, с каквото не се е сблъсквал никога и за което няма подходящ наръчник или инструктаж. Ценностната му система и принципи са в постоянен разрив с живота в лагера и поради тази причина, пред него изникват редица морални дилеми сред които и запознанството му с Царя. 

Царят от своя страна остава неназован през цялото време освен с прозвището си, чина (сержант)  и народността си (американец). Възможно е в края на книгата да е споменато името му, но ако е така, това обезличава неговия образ и аз очевидно съм отказала да запомня този момент. Не мога да възприема Царя като нещо различно от това, което е  - хитър, предприемчив, находчив човек, който не се свени да интерпретира и използва ситуацията в своя изгода

Царят е събрал около себе си група от хора, които са му полезни, които използва, които възприема като "свои" и за които се грижи. Обича да показва превъзходството си, но не толкова като суета, колкото като белег на власт, който му позволява да защитава позицията си и който кара хората да искат да бъдат част от неговото обкръжение. Царят забелязва Питър Малоун и осъзнава, че младият мъж може да му бъде от полза. Взаимоотношенията им започват базирани на дребни услуги и постепенно прерастват в приятелство, което няма нужда да бъде назовано с тежки и тържествени думи. Нищо в лагера няма нужда от подобни категории. 

 

Познанството му и взаимната работа с Царя от своя страна поставят Питър често в сериозни морални дилеми. От една страна той трябва да наруши някои от собствените си принципи, защото общите му дела с Царя го изискват, колкото и да това да е трудно и мъчително за него. От другата страна на везната е приятелството му с този човек, което за него е ценност само по себе си. Истината е, че затвореният климат на лагера не позволява на човек да пренесе ценностите и личните принципи от външния свят. 

Разговорите между двамата са безкрайно интересни и показват на моменти като торнадо затворено в буркан, разликата в мисленето на британците и американците и как е възможно да говорят един същ език и да не разбират и думичка, от това което има казва другия. 

Свикнали сме историите за лагерния живот да бъдат тежки, изпълнени с насилие, жестокост и унижения. Не казвам, че животът на военнопленниците в Чанги е песен. Храната е оскъдна, условията са ужасни. Но не това е акцентът, който Клавел поставя в своя роман. И това едно от нещата, заради които тази книга е шедьовър. Акцентът е върху хората и живота им в затворената микровселена на лагера. Новините са нещо външно, нещо забранено и нещо важно, но те остават някак далечни. На преден план е изведено съществуването и взаимоотношенията вътре в лагера - сделки, борба за надмощие, комар, сблъсък на характери, на идеи, дребни шмекерии, малките победи и големите загуби. И всичко това е вълнуващо. 

 

Края на книгата е съвършен. Има хубава емоционална сцена, която построява моста с външния свят за всички тези мъже, затворени години наред в Чанги. Моментът, в който те най-накрая имат достъп до пощата, писмата от любимите им хора, които не са достигнали до тях, новините, които чакат, изолацията, която свършва. Както и шокът и страхът от мисълта да се завърнат в един свят, който е бил чужд за тях в продължение на месеци или години. Завръщане, което са чакали и желали с цялото си сърце. И какво означава за всеки от тях това. Много силен край. 

 

Много трудно се пише за класики и рядко си го позволявам, но истината е, че понякога забравяме да си говорим за тях. А тези книги са разкошни. Препоръчвам ви с цялото си сърце "Цар Плъх", ако не сте я чели. 

"Цветя за Алджърнън" - Даниел Кийс (Ревю)

 

Заглавие: "Цветя за Алджърнън"

Автор: Даниел Кийс

Издателство: Orange Books

Превод: Елика Рафи

 

Брой страници: 296

Година: 2021

 

 

"Цветя за Алджърнън" е една от най-хубавите книги, които прочетох тази година. Купих си я преди четири години, когато Orange Books я издадоха и оттогава не смея да я започна. По същия начин и сега не смея да започна този текст, не знам откъде.

Чарли Гордън е 37-годишен мъж с коефициент на интелигентност 68. Неспособността на Чарли да запомня неща му пречи да се развива. Той живее в тялото на възрастен мъж с ума на малко момче, което все още не разбира нюансите на взаимоотношенията между хората, не разбира неща като сарказъм, ирония, метафора. За Чарли всичко е просто. Той има работа, която върши с усърдие, доколкото му позволява умствения капацитет. Има покрив над главата си, има "приятели", слагам го в кавички, защото той не може да различи, кога някой се смее с него и кога на него. Има и мечта - да стане по-умен, да направи майка си горда, да се научи да пише и чете. Но не може. Колкото и да се старае, не може. Докато не получава предложение да стане обект на експеримент, който има за цел да повиши коефициента му на интелигентност посредством операция. 

Операцията крие рискове, да не говорим, че въпреки добрите клинични резултати върху животни, експериментът за пръв път ще бъде проведен върху човек. Но каквито и да са рисковете, Чарли се съгласява, защото много иска да бъде по-умен.

След операцията умственият капацитет на Чарли нараства с бързи темпове. Той започва не просто да чете и пише, но скоро надхвърля далеч нивото на учените, отговорни за експеримента и се превръща в гений. Заедно с това идва и прозрението за това, колко наивен и ограничен е бил преди, за подигравките, за присмеха, за снизхождението и униженията. Започват да се връщат и травмиращите спомени от детството му, безжалостните опити на майка му да го направи нормален, побоищата, омразата. Истината наранява. Чарли вече не е щастливият наивник, който е бил преди. Слабоумният, който не осъзнава нищо. 

Но поне има своят гениален ум. Това, разбира се го променя.  Хората са имали години, за да израснат, да се сблъскат с различни житейски ситуации, които да ги оформят, да натрупат опит, да направят своите избори, да изваят своята индивидуалност. Чарли изживява всичко това в рамките на месеци, бързите обороти на наученото, успехите, емоционалната незрялост, неспособността да се справи с някои житейски ситуации го превръщат в арогантен единак.

Но дори и това е нещо, с което Чарли би могъл да се справи. Стига да има време. Тогава идва най-големият му страх. Алджърнън, опитната мишка, върху която са проведени успените клинични резултати от експеримента, неговият неотлъчен другар в този нов живот, единственият, който знае през какво минава Чарли, се влошава.

Дали и с Чарли ще се случи същото?

 

Тази мисъл, този страх е най-ужасяващото нещо, което може да му се случи. Да живееш с подобна мисъл, да очакваш, да се подготвиш, да се бориш, да се примириш.

Едно е винаги да си бил сляп. Но да си бил сляп, да прогледнеш, да сбъднеш мечтата си, да изпълниш живота си със смисъл и след това да загубиш отново всичко - бавно и мъчително, това е проклятие от съвсем друга величина.

Даниел Кийс е бил многократно молен да промени края на историята си, редица издатели са отказали да публикуват ръкописа му, ако не промени края. Радвам се, че Кийс не се е отказал и е публикувал историята в този й вид. Всичко друго би било емоционално осакатяване на историята. 

"Мълчанието на агнетата" - Томас Харис (Ревю)

 

Заглавие: "Мълчанието на агнетата"

Автор: Томас Харис

Издателство: Ciela

Превод: Жечка Георгиева

 

Брой страници: 368

Година: 2021

 

Тази книга е класика, до известна степен заради брилянтната актьорска игра на Антъни Хопкинс и Джоди Фостър в едноименния филм. 

Не мисля, че веднъж видял човек Антъни Хопкинс в образа на д-р Ханибал Лектър с усмирителна риза и намордник зад дебелите решетки в килията му в психиатричната клиника, има дори и бегъл шанс да си го изкара от ума някога, камо ли да го забрави. Дори и сега четейки книгата, не мога да визуализирам д-р Лектър по различен начин, нито Старлинг. 

 

"Мълчанието на агнетата" е от онези истории, които познаваш без да си чел книгата или гледал филма, превърнала се в легенда, в нарицателно, във фраза, в част от речта и ежедневието ни. Да прочета книгата беше странно и вълнуващо усещане. Бих казала дори малко нелепо, защото тази книга е първоизточника на легендата. Но легендата я е надраснала толкова много, че години по-късно си мисля, колко големи обувки има да запълни Томас Харис. А те всъщност са неговите собствени.

 

Е, тези история има защо да се е превърнала в легенда. Доктор Ханибъл Лектър е изключително интелигентен, проницателен и безскрупулен социопат. Срещата му с Кларис Старлинг го извежда от собственото му мълчание. Доктор Лектър не прави нищо без причина и план, всяка дума е премерена, дължината на всяко мълчание точна. Всеки детайл, жест, усмивка, дъх, поглед на неговия събеседник биват уловени, разчетени и използвани по възможно най-изгодния за него начин. Доктор Лектър е свръх интелигентен и затворен в една гола килия в психиатричната клиника, което му предоставя всичкото време на света за размисъл. Представете си какво количество информация може да преработи и синтезира неговият аналитичен ум при това скучаещо ежедневие. Разбира се, появата на Кларис Старлинг е свежо разнообразие, което събужда интереса и хищническата му природа. Тя е агнето, а той вълкът. 

 

Кларис е натоварена със задачата, да разговаря с д-р Лектър и да се опита да го убеди да попълни въпросник, който е част от изследването на ФБР за профилирането на престъпнците. Прикритият мотив на ФБР, разбира се, е надеждата да заловят Бъфало Бил, жесток сериен убиец, който разхвърля насам-натам трупове с одрани кожи.  Ханибал Лектър, от своя страна, не се интересува от това какво искат те от него, но в появявата на тази млада жена, вижда възможност да постигне своите собствени цели, затова въвлича младата ФБР стажантка в напрегната игра на котка и мишка, изпитвайки почти перверзно удоволствие от това да се рови в миналото и в най-травматичните й спомени, подхвърляйки й на пръв поглед трохи от истината.

 

Сюжетната линия с доктор Лектър всъщност е второстепенна, тя е средството, с което Кларис трябва да залови серийния убиец. Но не мисля, че има вариант, в който образът на Хабинал Лектър да участва в нещо различно от главната роля. 

В обощение ще кажа, че създаването, изграждането на образа на д-р Лектър е гениално, диалозите между двамата приковаващи, а играта, преследването, напрежението, надлъгването, размяната на информация и задкулисните игри и планове, които всеки крои, са способни напълно да ви погълнат. Трудно е да започнеш друг трилър след тази книга. 

 

 

 

"Силоз" - Хю Хауи (Ревю)

  

 

Заглавие: "Силоз"

Автор: Хю Хауи

Издателство: Studio Artline

Превод: Ангел Ангелов

 

Брой страници: 656

Година: 2023

 

Някъде в далечното бъдеще ние, хората, сме прецакали Земята. Тук спирам и се замислям, колко реалистично звучи това всъщност. Ние не се намираме много далеч от момента, в който окончателно ще скапем ресурсите на планетата и ще трябва да мислим за някакъв евакуационен план. Ху Хауи ни предлага интересна алтернатива на колонизирането и заселването на Марс. Неговият силоз се крие дълбоко на километри под земята, сто и петдесет етажа затворена екосистема, напълно самодостатъчна, за да осигури кръговрата на живота на човечеството и да предостави възможност за изкачването на пирамидата на Маслоу. 

Какво представлява всъщност неговият силоз?

Дълбоко под земята, на дъното на силоза работи шумно и ритмично двигателят, който осигурява мощността и захранва живота в целия силоз -  вода, пречиствателни системи, рециклиране на въздуха, изпомпване на токсините обратно в земята, електричество, всичко се захранва от този двигател, живота и съществуването на всички, зависят от него. А той се поддържа от Механичния отдел - "светът, който имаше смазка под ноктите и миришеше на тежък физически труд". Хората от Механичния отдел работят и живеят на най-ниските етажи и съвсем тривиално заемат същото място в обществото. Те са отрудени, винаги изцапани, грубовати, шумни и задружни хора. Единствено добрата екипна работа може да поддържа двигателят жив, никой не може да поддържа сам това чудовище. Така че там долу няма място за индивидуалисти и егоцентрици. Или си част от групата, или не си там изобщо. О, особняци има много, вземете например Нокс, чийто рев може да надвика дори и шумния двигател или Уокър, който от тридесет години не е излизал от работилницата си, или Джулс, която толкова добре познава двигателя, че може да разпознае грешните акорди в монотонното му звучене и да каже коя част трябва да бъде променена, още преди да го е отворила. Но тези особености не им пречат да работят като една добре смазана машина, защото от тях зависи оцеляването на силоза и те го знаят. Механичният отдел работи със свой собствен ритъм, различен от този на целия силоз. И макар че са най-важната брънка в общия поток на силоза, те са често и най-пренебрегваната. 

 

След Механичния нагоре започват по етажи да се разпределят различните отрасли в силоза - Производство, Снабдяване, Търговия, Земеделие, Информация, Полиция, Администрация, Управление. Като тук отварям скоба, защото някои отрасли/отдели като например фермите за храна или полицията трябва да действат в рамките на целия силоз постоянно, затова са разпределени на няколко ключови места, които им помагат да обслужват нуждите на всички. 

Гробище няма. Телата на починалите стават част от най-близката овощна градина и с това помагат да се подхвани живота в силоза. Раждаемостта също се контролира с томбола. Ограниченото пространство в силоза налага регулиране на населението, в противен случай ресурсите ще станат недостатъчни. Така че всяко семейство трябва първо да получи одобрение, преди да започне да прави опити за дете. 

 

Животът в този огромен кошер работи като добре навит часовник и дори само една брънка да излезе от строя, това може да бъде пагубно за всички. Така че правила има и се спазват. А как се наказват тези, които нарушат правилата? Те отиват да чистят. 

Едно единствено око на върха на силоза позволява на живущите долу да наблюдават промените във външния свят. Когато някой наруши правилата на силоза или каже на глас пред свидетели, че иска да излезе навън, бива изпратен в добре уплътнен костюм и с принадлежности за чистене извън силоза. Въпрос на личен избор е, дали прокуденият ще реши да почисти или не окото на силоза.

 

Знам, че отделих твърде много време, за да опиша структурата, механизма и живота в силоза, но това е едно от нещата, които най-много харесах в тази книга. Ху Хауи е създал нещо изключително добре обмислено и добре функциониращо до последния детайл. Не намирам нито една пробойна в неговия свят и не оставам с нито един неотговорен въпрос по отношение на неговите механизми и взаимовръзки. Направо ми пълни душата. И противно на очакванията ми, е успял да направи това без то да е за сметка на сюжета или героите. В този ред на мисли, другото нещо, което ме впечатлява в тази книга е динамиката на действието и добре изградените образи. Историята се разгръща и действа активно на всички нива на силоза, правейки читателя съпричастен със случващото се. Изобщо, способността на Ху Хауи да вмести в тези 650 страници всичко това, е впечатляваща.

 

Това не е уводна книга, която има за цел само да въведе читателя в мащабния проект на автора, не, това си е пълноценен роман с многоетапна история, който достига своята кулминация и открехва вратата към втората книга, за която нямам търпение. 

Спирам, защото малко попрекалих, мога да пиша още, но съвсем ще ви досадя, мога само да ви я препоръчам с две ръце, независимо дали сте фенове на жанра или не. Сериалът на Apple TV+ също е много добър и за пръв път мога да кажа, че сериалът придава допълнителна дълбочина на образите. Втория сезон приключи някъде след средата на първа книга, предполагам, че с трети сезон екипът ще покрие първата книга от трилогията. Но действието не е протяжно и излишно разтегнато, добавените сцени и герои наистина допълват и вдъхват живот на историята. И него ви го препоръчвам искрено. 

"Верига от тръни" - Касандра Клеър (Ревю)

 

 

Заглавие: "Верига от тръни"

Автор: Касандра Клеър

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

 

Брой страници: 728

Година: 2023

 

 

Обичам света на ловците на сенки открай време. Имах удоволствието да бъда в подходящата възраст, когато young adult фентъзи жанра започна да набира популярност. Четях с интерес и поглъщах жадно всички тези нови светове, които се разкриваха пред мен - изпълени с магия, битки, приятелства, любов, предателства, предизвикателства и приключения, каквито можеш да изпиташ само в книгите. Разбира се, с времето хората започнаха да се насищат, жанра се промени и адаптира към търсенето на пазара, към това, което продава. Фентъзи като книгите на Касандра Клеър в момент са рядкост, а може би дори и отживелица. Защо ви говоря всичко това с тон изпълнен с носталгия и сантимент, каквито са ми непривични? 

Питам се, дали ако сега се срещна за пръв път с нейното творчество, щях да изпитам и изградя същата силна връзка, каквато и преди години? Отчасти, защото самата аз се пренаситих на жанра, отчасти защото пораснах, защото се промених. Предполагам няма да разбера никога, защото дори и сега години по-късно всяка нейна книга ме поглъща в своя магичен свят, от които не ми се иска да изляза. Дори и сега се привързвам към героите й, усещам ги като семейство, с което не съм се виждала отдавна. Всяка нова книга е като завръщане у дома.

 

"Верига от тръни" затваря трилогията "Последните часове". Осемстотин страници изпълнени с действие, магия, напрежение и широк набор от герои, сред които няма второстепенни персонажи. Макар на пръв поглед историята да се върти около Корделия и Джеймс, макар именно техните имена да се анонсират на корицата, кръгът от хора и семейство около тях получава също толкова голямо внимание, развитие и сцена, колкото и те самите. 

Веселите крадци - Джеймс, Мат, Кит и Томас, неотлъчната четворка, чийто членове винаги са готови да се забъркат в неприятности, не защото искат, а защото трябва. Е, да, дяволито пламъче припламва в очите на всеки един от тях, подхванвано от младостта и жаждата им за приключения, от силата на обичта помежду им и към техните близки, но в края на деня, всеки един от тях е готов да жертва живота си на мига, за да спаси приятел. 

 

Може би ви звучи клиширано, сега е модерно главните герои да бъдат злодеи, къде прикрити, къде неприкрити, да бъдат мрачни, тъмни, егоисти, егоцентрици, жестоки и не знам още какви. Но аз обожавам героите на Каси. Обожавам жаждата им за живот, заряда им, съпричастността им, тази жива пламтяща връзка между тях, начина по който стремглаво се хвърлят в битка, без дори да се замислят, за да защитят приятел. Обичам герои, които изгарят един за друг, но не просто да си разкъсат дрехите. В книгите на Каси има много от бавно разгарящата се любов, която всички толкова обичаме, която ни държи на нокти и притаили дъх следим всяко движение, всеки жест на нашите герои. Но тази обич има стабилна основа, тя никога не е просто само страст, тя е сила, приятелство, съпричастност, жертвоготовност, слабост, пламък, гориво, тя изпълва цялото същество на човек, тя ни кара да стъпваме понякога грешно, но винаги със сърце изпълнено с обич, може би понякога ранено, уплашено, но винаги с мисъл и грижа и за другия. Обичам красотата и чистотата в тези отношения. Макар и да изглежда малко захаросано вярвам, че ние в нашата реалност се доближаваме много повече до Джеймс, Корделия, Ана, Ари, Грейс, Джеси, Люси, Мат, Кит, Алистър, Томас, Чарлз, Теса, Уил, Малкълм, Анабел....мога да изброявам много, отколкото до онези съблазнителни прикрити под маската на злодеи наранени, емоционално неузрели мъже и жени, които нараняват другия избивайки собствените си комплекси върху него и после се оправдават с невероятната страст, която ги изгаря ужким отвътре. 

 

Нищо не ви казах за сюжета, признавам си, съвсем умишлено. Това е трета книга, не искам да спойлвам нищо. Светът на хората и на нефилимите е заплашен отново, силни демони са замесени и всичко е на косъм от провала. Сюжетът е класически, сцените са различни, живи, интересни, но познати. Не  го казвам с лошо, харесва ми се че са такива. Тези книги имат прекрасен баланс, защото историята, света и героите са разгърнати в отличен баланс, без едното да ощетява другото и всяка една част изпълнява важна роля. Светоизграждането  пренася читателя в нефилимския свят, позволявайки му да броди редом с обичаните си персонажи. Историята го държи на тръни, създава напрежение, награждава го с топли и зареждащи емоции, а героите - те са центъра, сърцето на всичко. Те са хора, от плът и кръв, със своите страхове и грешки, със своите тайни. Образи, с които ни е лесно да се асоциираме, да се свържем. 

Но преди да споделя това, с което искам да завърша този текст, ще отворя една скоба. Всяка отделна поредица от този свят има своя фокус.

"Реликвите на смъртните" се фокусира върху силата и емоционалната здравина във взаимоотношенията на персонажите. С тази поредица Каси заяви какво можем да очакваме от този свят. 

С "Адските устройства" тя разгърна любовта в смисъла на вечността, на безкрая, показвайки, че способността на човек да обича няма граници. 

В "Тъмните реликви" фокусът пада върху отговорността към семейството и приемането на различността, свободата на личния избор. 

В "Последните часове" в ядрото на историята лежат тайните и прошката.

 

 

Тайните са тежест, непосилна тежест, бреме, което руши всичко около себе си. Те ни изолират от света и от хората, които обичаме, които ни обичат. Те ни превръщат в единаци, самотници, нещастни окаяни сиви човечета. Те ни затварят в своя чудовищен кръговрат и тровят съществуването ни. Но важното е, да знаем, че изход винаги има и понякога е достатъчно едно приятелско рамо на което да се опреш.  Няма нищо по хубаво, нищо по-освобождаващо от това да признаеш тайната, грешката си, колкото и голяма да е тя. Да споделиш товара. И няма нищо страшно в това да получиш подкрепа от приятел, да не бъдеш сам в момент, в който си уязвим. А със споделените тайни и признатите грешки идва и прошката.  Винаги има място за прошка

Не безусловна, не подарена. Извоювана, спечелена, основана на доверие и приятелство.

"Юми и художникът на кошмари" - Брандън Сандерсън (Ревю)

 

 

Заглавие: "Юми и художникът на кошмари"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Studio Artline

Превод: Мартина Неделчева

 

Брой страници: 544

Година: 2024

"Юми и художникът на кошмари" е част от тайните проекти на Сандерсън. Изключително красива и изящна, тя е подарък за жена му, едно изпълнено желание - да напише романтична история. 

Разбира се, тя е романтична точно в негов стил. И не го казвам с лошо, романтиката присъства в почти всичките му книги като чисто човешка емоция и всъщност доста често е на фокус, но не превзема цялата история, не се натрапва самоцелно. Предвид, че историята на Юми и Художника е вдъхновена от азиатската култура, трябва да кажа, че Сандерсън се е справил страхотно, уловил е онази тиха срамежливост, деликатност в отношенията, които обаче носят натрупваща се динамика и избухват ярко в точния момент, за да достигнат до читателя и да го развълнуват. 

 

Юми и Никаро живеят в два различни свята. Тя е избраницата, която  призовава привиденията - малки късчета божественост, с които сключва сделка. Подарява им до изнемога своето изящно изкуство в замяна на малки придобивки за нейния народ - поливна система за посевите, сянка за магазина, за да работи с по-дълго работно време, чисто битови, структурни неща, които помагат на нейните хора да оцелеят, да се развиват.

Никаро е художник на кошмари, неговият свят е затворен под огромен покров и съществува благодарение на хионовите лъчи, които захранват живота и необходимите им технологии. 

Ала по улиците на неговия град се разхождат безплътни кошмари, които се хранят с хора, с душите им. Художните вграждат кошмарите в своите платна, придавайки им безобидна форма и по-този начин ги обезвреждат. 

 

Юми и Никаро са  много добри в това, което вършат, но то не ги прави щастливи. И двамата са самотни в нещастието си, откъснати от света, макар и по различни причини. Докато един ден животите им не се преплитат по неочакван и нежелан начин. Художникът се събужда в тялото на Юми. 

 

От този ден двамата делят един живот, един ден споделят съществуването си в нейния свят, на следващия са в неговият. Сблъсъкът между характерите, между личността им е силен и остър, непримирими един към друг и двамата съжителстват в някаква странна симбиоза на противоборство и кооперация. 

 

Но понякога точно от това има нужда човек, да види света, да види себе си през очите на другия. Обожавам начина, по който Сандерсън е изградил отношенията между двамата. Винаги съм харесвала тази земност и човещина, които притежават героите му, без значение колко фантастичен и странен е светът, в който живеят. Принудени да бъдат заедно Юми и Художника започват постепенно да отвавят съзнанието си към другия, да споделят, да си помагат, да разбират другия, докато чувството неусетно разцъфва в сърцата им, без сами да го забележат, отдадени на своята кауза. Харесвам това, красиво е, топло е, човешко е. Харесвам и това, че макар и не винаги да са съгласни с другия, двамата се подкрепят и правят всичко възможно да си помогнат взаимно. 

 

Омръзна ми от истории, в които двама непознати се среща и хоп на следващия ден, ей така, от нищото вече са влюбени до мозъка на костите си. Ама откъде, защо, как така? Толкова е детинско, толкова е несериозно. 

Личи си, че ми е харесала. Много. Илюстрациите вътре са разкошни, изобщо цялото оформление на книгата е страхотно. Удоволствие е да притежава човек тези книги. 

Ако пък сте чели и някои от другите творби на Сандерсън, ще намерите вътре приятни препратки към тях. 

"Гласът на острието" - Джо Абъркромби (Ревю)

 

 Заглавие: "Гласът на острието"

Автор: Джо Абъркромби

Издателство: Колибри

Превод: Александър Ганчев

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Александър  Хаджиангелов

 

Брой страници: 480

Година: 2010

Това е най-дългият увод, който съм чела през живота си. Петстотин страници въведение в история, в която тепърва ми предстои да се впусна. Но не мога да отрека, че Абъркромби залага доста потенциал в това начало. 

Интересното е, че не започва от завръзката. Не. Издърпва по една нишка от преждата за всеки свой герой и започва да я суче, разпъва, разнищва и подсилва между пръстите си, докато не се превърне в здраво влакно, което ще му позволи в края на книгата да направи заготовката за сложната плитка, която предстои да запреде. Знам, че аналогията с плетенето някак не изглежда достатъчно мъжествена за трилогията, но просто не мога да изгоня образа на усуканите нишки, изпънати като струни във въздуха, докато не изпълнят своето предназначение в грубия плат, който тъче въображението на Абъркромби.

Джо Абъркромби изгражда много ярки и чепати характери. Санд дан Глокта просто няма как да не се превърне в безспорен фаворит - осакатен от мъчения, саркастичен, озлобен към света, към работата си, към твърде много неща. О, да, и вещ инквизитор. Но по-интересното е онова, което се случва в главата му - неспирен поток от злобливи забележки, черен хумор и жестока прямота. 

Магус Биаз малко ми напомня на Зедикус от "Мечът на истината" - нескрита самоувереност на могъщ магьосник, който е наясно със своите способности и отговорностите, които вървят с тях. Горд притежател на лековат хумор и онази специфична способност да се превръща от слънчев лъч в буреносен облак, когато някой застане на пътя му.

И не на последно място Феро - жилава и опасна като подивяла котка, болна от бяс. Опасен противник и не по-малко опасен съюзник, Феро е посветила живота си на една единствена цел - отмъщение и е готова на всичко, за да я постигне.

Добре, може би е редно да спомена и Деветопръстия. Северняк, здрав като скала, вероятно и изглеждащ като такава, осеян с белези, тъмно минало, което да го преследва и с което видимо не се гордее. И все пак Логън оставя усещането за справедливост след себе си. На пръв прочит е един от онези спокойни мъжаги, които са видели толкова битки в живота си, че им е писнало от кръв и смърт, но това далеч не означава, че няма да се впуснат в яростна борба, когато ножът опре до кокала. А когато се развихри, става наистина страшно. За околните, разбира се. Сякаш нещо се отключва в съзнанието му и тази скала се превръща в огромна машина за убиване, която не познава милост, ни човещина. А иначе изглежда така симпатичен.

  

Разбира се, това не са всички споменати в книгата главни герои, но останалото ще оставя на въображението и интерпретацията ви. Тези са си моите лични фаворити, заради които всъщност ще посегна и към втората част. Общо взето страхотна сбирщина. Истинско фрийк шоу, което се е събрало и тръгва на важна експедиция, вероятно да спасява света от самия него. Накрая работата стана малко Задругата на пръстена, но наистина се опитвам упорито да избягам от тази аналогия.

Очаквам Абъркромби да вкара тези наистина уродливи характери, които е изградил, в подобаваща и зрелищна интрига в следващата книга.