"Тъмна материя" - Блейк Крауч (Ревю)

 

Заглавие: "Тъмна материя"

Автор: Блейк Крауч

Издателство: Ибис

Превод: Коста Сивов

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Мариан Маринов

 

Брой страници: 328

Година: 2019

 

 

Блейк Крауч ме спечели безапелационно с "Променлива реалност", така че когато заслушах "Тъмна материя" в Сторител сега, очакванията ми бяха вече доста високи. И той отново ги оправда.

"Тъмна материя" е интригуващ Sci-fi трилър, който стъпва върху някои общоизвестни теории на физиката и разгръща вероятността те да бъдат не просто доказани, но и реализирани. Изглежда идеята за мултивселената и времевия континиум е слабост на Крауч, защото и тук се заиграва с подобни теории и представя на читателя друг вариант на въпроса "Какво щеше да стане, ако...."

Не съм сигурна как да ви разкажа повече за книгата, без да навлизам в детайли, защото сърцевината на историята се върти около най-голямото разкритие вътре и би било много жестоко от моя страна да ви сервирам толкова голям спойлър.

Историята започва и се завърта около Джейсън Десън, преподавател по физика, щастливо женен, баща и брилянтен ум. Не знам какво повече може да иска човек. Но ние хората винаги искаме нещо повече, нали, то е в природата ни, това е тласъкът, който ни бута напред, който ни кара да се развиваме, да откриваме, да изследваме, да рискуваме и да създаваме.

Всеки от нас е направил ключов избор (нерядко и повече от един) в живота си, който е задал накъде ще завие осовата линия на бъдещето ни. Избрали сме да бъдем родители, да преследваме кариера, да спортуваме, да пишем, да излъжем във важен момент. Направили сме определен избор. След това остава да потърсим щастие в този избор и това, което ни предлага той. 

Джеймс е направил своят избор. И осъзнава или не, живее в хармония с него, докато не бива рязко изтръгнат от собствения си живот и захвърлен в една друга реалност, където всичко е с главата надолу. Свят, в който той не е женен за Даниела, синът им никога не е бил роден, но за сметка на това той е брилянтен учен, който е направил революционен пробив в науката и е носител на престижна награда. Дали това е възможност да изживее изгубена мечта или е кошмар, от който иска да се събуди, ще разберете сами.

Блейк Крауч е не просто писател-фантаст, той е архитект. Заложената концепция в романа представлява сложен конструкт, който трябва да бъде изграден внимателно и последователно пред очите на читателя, за да може да му даде достъп до всеки слой на многопластовото действие. И той се е справил брилянтно с тази задача. 

С тази книга Блейк Крауч бетонира мястото си сред любимите ми писатели.Следваща спирка "Подобрен".

 

 

 

"Повреда във всички системи" - Марта Уелс (Ревю)

 

Заглавие: "Повреда във всички системи"

 Автор: Марта Уелс

Издателство: Artline Studios

Превод: Ангел Ангелов

 

Брой страници: 168

Година: 2023

Поредицата Небюла на Артлайн приютява все интересни заглавия от света на фантастиката. Аз, разбира се, не ги чета по ред и започвам от "Повреда във всички системи" на Марта Уелс, защото името на поредицата звучи повече от интригуващо - "Дневниците на един бот убиец".

Книгата е кратка, а историята интересна и много увлекателна. Група учени са изпратени в космоса на съвсем рутинна мисия, проучване на, тук следват редица сложни термини, които спестих на себе си, ще спестя и на вас, тъй като те нямат особено значение спрямо историята, освен да звучи фантастично и тази си работа я вършат прекрасно. И разбира се, не може да се мандахерцаш просто ей така в космоса, трябва да имаш и някакъв вид защита, нещо, което да те пази от евентуалните неизвестни опасности, които дебнат в неизследваните територии на необятната вселена. Точно в тази роля на сцената стъпва главният герои - бот убиец, който служи на кораба като защитна бойна единица. 

Ботът е програмиран да защитава групата изследователи, за да могат те спокойно да провеждат проучванията си.

Точно този обаче бот вече не е програмиран за нищо, защото си е хакнал софтуера и може да прави каквото си иска. Може да убива, може да спи, може завземе света. Може, ама не иска. Вместо това той е набарал терабайти съдържание на развлекателни програми - сериали, предавания, състезания, игри, каквото ви дойде на ум. И най-много от всичко обича да си седи като някое вкиснато IT в мрачната стайчка и да си гледа сериалите. И да не го закачат за нищо. 

Всичко върви просто чудесно, докато някой не решава да нападне с неясни мотиви групата учени. И те разбират, че техния бот изобщо не е програмиран да ги пази, ами има собствена воля и може да прави каквото си иска.

Възможно ли е ИИ да има съвест? Принадлежност? Да проявява разбиране, емпатия, загриженост?

Марта Уелс открехва много врати, през които читателя може да мине. А на фона на бързо развиващите се технологии в днешно време, тази тема звучи по-актуално от всякога.

Новелата беше супер, доволна съм. А и ми се струва, че нещата ще направят рязък завой в следващите части, така че съм любопитна да видя какво ни е подготвила Марта Уелс в "Изкуствено състояние".

"Императрицата: историята на последната владетелка на Китай" - Пърл С. Бък (Ревю)

  Заглавие: "Императрицата: историята на последната владетелка на Китай"

Автор: Пърл С. Бък

Издателство: Изток-Запад

Превод: Снежана Ташева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Петя Абаджиева

 

Брой страници: 392

Година: 2019

 

"Императрицата" е художествена биография за живота и управлението на Цъси, последната императрица на Китай. Не познавам историята на Китай, но доколкото чета Пърл С. Бък се опира на реалните събития. Личи си също така, че си е позволила лично пристрастие в играждането на образа на самата Цъси, защото макар последната императрица на Китай да е деспотична, властна и изключително арогантна, а увправлението й закостеняло, еднолично и назадничаво, й симпатизирам. Чудя се, дали е заради чистата и ясна граница между източния и западния свят, която така добре е начертала Пърл Бък или заради задълбоченото разбиране на Бък към китайската култура и история. Не знам, но въпреки че ясно мога да се дистанцирам и да разгранича вижданията и светогледа си от този на Цъси, след последната страница и въпреки всичко, което крещи силно против разбиранията ми, аз я харесвам и уважавам. Тя е силна, властна и обиграна жена, която със зъби и нокти, с ласки и топлина, с премерени ходове и бистър ум си проправя път нагоре в йерархията на едно от най-силно изразените мъжки общества в света. Цъси не е просто императрица, тя е Императрицата в един свят, в който жената е украшение с функцията да ражда деца. 

Образът на Цъси е сложен и противоречив. Тя е достатъчно умна и ерудирана, за да поеме управлението на държавата, слагайки в малкия си джоб мнозина съветници. И в същото време е тесногръда и арогантна до степен, която отвежда Китай до края на една епоха. 

Цъси е привърженик на китайските традиции и доктрината на Конфуций, това е рамката, която тя сляпо и целеустремено следва. Не толкова по лични убеждения, колкото защото е закърмена с тези разбирания, а характерът й е крайно неподатлив на промени. Цъси поставя Свещената китайска империя над всичко и всички, освен разбира се над себе си, защото тя самата като владетел е символ на империята и като такава, нейната дума е свята. 

За добро или лошо обаче на Цъси се пада честта да управлява във времена изпълнени с промени и непостоянство. Европейското влияние на континента се засилва и вече не може да бъде пренебрегвано, нито прогреса и последствията от индустриалната революция, проблемите с Япония се изострят. А Цъси отказва да приеме променящия се свят и управлява по познатия модел от миналото, което пречи на Китай да намери своето място в динамично променящия се политически живот и предизвиква редица кръвопролития.

Макар и императрица Цъси остава самотна до края на живота си, но това е въпрос на личен избор. Не буди симпатия и съжаление у читателя, поне у мен не провокира такива чувства. Въпреки че от гледна точка на историята, на времето, на географията и политическата карта на света накрая бих казала, че последната императрица на Китай е един тесногръд недалновиден владетел, не мога да изтръгна чувството за дълбоко уважение към решителността и  размаха, с който оставя своя отпечатък в историята на света.

Пърл Бък пише омагьосващо, разказва умело и мелодично, с много изящество и вещина за азиатската култура и история, точно както приляга и заслужава. 

 

 

 

"Жълтият тапет" - Шарлот Пъркинс Гилман (Ревю)

 

Заглавие: "Жъктият тапет"

 Автор: Шарлот Пъркинс Гилман

Издателство: Orange Books

Превод: Александра Главанакова

 

Брой страници: 72

Година: 2023

Не съм чела "Нощната кучка" -  книгата, която изглежда е провокирала интереса към разказа "Жълтият тапет" у нас. Съвсем тривилано научих, че Orange Books ще го публикуват от фейсбук страницата им. И може би ако не беше оформлението на книгата, сигурно нямаше и да си го купя. Изданието е бижу. илюстрациите на Люба Халева са в десетката. Ювелирно изпълнение и абсолютно удоволствие за всяка библиотека. Но истинската стойност на тази книга не се крие във външния й вид. "Жълтият тапет" е много сериозен разказ, който отваря теми като психичното здраве и може би в частност следродилната депресия , както и ролята и третирането на жената в патриархалното общество. За огромно съжаление и двете теми са по свой начин актуални и днес. Все още. Може би не в същите измерения и форма, но продължават да бъдат част от живота ни. Но тъй като не искам този текст да се превърне в трибуна за лични размисли по темата, ще се върна на сюжета. 

 

Повествованието се води от безименна героиня, чието семейство наема старо имение за лятото и се мести там, по препоръка на доктора, нейния собствен съпруг. Родила наскоро първото си дете, героинята изпада често в депресивни състояния. А лечението е ясно, пълно бездействие и почивка. Малко след настаняването болното съзнание на жената започва да работи и чопли мисли й нощем, а след това и денем, докато не прераства в мания по един ужасно злокобен и мрачен жълт тапет и пълзящата зад него жена, която обсебва мислите й. Лечението на доктора включва пълна изолация, абсолютна забрана за общуване с други хора, за четене и писане, за каквато и да било дейност. Пълна почивка. Пълна изолация. Изолация, която единствено подхранва виденията на жълтия тапет в спалнята й. 

 

Натрапчиво се усеща през цялото време повелята на нейния съпруг и нейната безпомощност, вялия беззвучен вик за помощ, който на няколко пъти се опитва да отправи към него, с молбата си да се преместят в друга стая или просто за разбиране. Молби, които биват отхвърлени като недалновидни от нейния доктор и благоверен. Неговият съвсем искрен покровителствен тон цели единствено да й помогне, на нея бедната, слаба, психичноболна жена. И макар отчаяно да търси изход от този задушаващ тапет и пълзящата зад него жена, дори и безименната героиня си дава сметка какъв късмет има със съпруг като Джон, с каква готовност се опитва да помогне на болната си съпруга. Всъщност Джон не е лошият в тази история, той искрено вярва, че прави всичко възможно, за да помогне на жена си. В тази история няма злодей. Злодеят е тесногръдието и ужасяващият норматив на времето и епохата, на обществото. 

Искам да вярвам, че щом близо два века по-късно, разкази като този продължават да бъдат преиздавани, все още не сме изгубии фокуса от важните неща. От друга страна щом два века по-късно все още имаме нужда от такива разкази, значи не е и като да сме намерили точно пътя.  Едновременно обнадеждена и обезкуражена оставям пълзящата жена и жълтият тапет да обитават страниците на тази малка-голяма книга, а с нея и библиотеката и мислите ми и отправям още веднъж поздравления към Orange Books за начинът, по който са избрали да издадат този разказ. Този избор също е важен.

"Малки пожари навсякъде" - Селест Инг (Ревю)

 

   Заглавие: "Малки пожари навсякъде"

Автор: Селест Инг

Издателство: Сиела

Превод: Стоянка Сербезова-Леви

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Дария Митушева

 

Брой страници: 372

Година: 2018

 

"Малки пожари навсякъде" е точно това, което очаквах и точно това, от което имах нужда.  Хубава семейна драма. От онези, които ти казват, че каквото и да объркаш в тоя проклет живот, път напред има. Също така и че колкото и да си огелпиш конците, все има някой дето е в киреча повече от теб.

Селест Инг повдига завесите и ни отвежда в Шейкър Хайтс. Името звучи абсурдно, вероятно е желан ефект, за да подсили симетричната лудост, която цари в този град. Всичко в Шейкър Хайтс си има стандарт - какъв цвят да е къщата, колко да е висока оградата, кои цветя може и кои не, каква да е дограмата, колко зелена да е тревата, колко плочки да има на тротоара и други подобни крайни изисквания. Някои от тях си ги съчиних, но съм сигурна, че имаше също толкова абсурдни изисквания в дългия списък, с който жителите на Шейкър Хайтс трябва да се съобразят. И вярвам, че това е абсолютно умишлено преувеличено, макар и за целите на историята да е напълно разбираемо. Може и да бъркам, но мисля, че дори и в САЩ няма град, в който всичко трябва да бъде толкова еднакво. 

 

Шейкър Хайтс е символ на сигурността, има ясни правила, общи правила, място за индивидуалност и различност няма, само за кооперация и добросъседство. В Шейкър Хайтс престъпленията са смехотворни, защото всички са идеални. А новопристигналите могат да се превърнат в част от общността едва след обстоен житейски и кухинен преглед. Никой случаен не може да се задържи за дълго в прекрасната общност на Шейкър Хайтс, без да докаже своя интегритет, отдаденост и готовност да спазва правилата. Разбирате ме, може и аз малко да преувеличих, но Селест Инг също е била безмилостна в изграждането на образа на града. Всъщност именно градът е един от най-солидните персонажи, той е като дишаща основа, скелет, мрежа от кръвоносни съдове, плът и кръв, необходими на жителите му, за да живеят. 

И така, основата е положена, сега предстои всичко да излезе от равновесие. В града пристига Мия с дъщеря си Пърл. Те са пълната противоположност на Шейкър Хайтс - номади по сърце, душа и призвание. Никога не се задържат твърде дълго на едно място. Мия е фотограф и преследва вдъхновението си и новите идеи без капка страх. Напомня ми на Вивиан от "Шоколад". През цялото време очаквах да духне Южнякът и да ги подгони. Мия и Пърл се местят от град в град, както хората сменят зимния гардероб с летния, с лекота и отработено движение. Никога не се задържат. Сякаш постоянно бягат от нещо, като неспокойни духове, уплашени, че призраците от миналото всеки момент ще ги настигнат и сграбчат. 

Но Шейкър Хайтс е тяхната възможност за ново начало. Мия и Пърл са си казали, че това е подходящо място, за да устроят дом, за да заживеят, за да бъдат част от нещо. И така всичко започва. Мия наема едно малко жилище от семейство Ричардсън и малко по-късно започва работа у тях, паралелно с работата си в ресторанта, за да осигури нужните финанси на малкото си семейство.

А Пърл бързо се приобщава към децата на семейство Ричардсън. Пърл най-накрая си позволява да се отпусне с ясното съзнание, че този път има смисъл да създаде приятелства, да изгради връзки. 

Като изключим няколко големи глави, които ни връщат назад в миналото на Мия и на госпожа Ричардсън, в тяхната младост, за да създадат пластове и да обяснят причинно-следствените връзки от тяхното поведение сега, няма и следа от живота на Мия и Пърл преди Шейкър Хайтс. Колкото и номадски начин на живот да води човек, за един тийнейджър е абсолютно невъзможно да остане толкова на страна от всичко. Първото нещо, което се случва в гимназията е да обмениш контакти с новите си съученици и колкото и да си незабележим, винаги оставяш някаква следа, може да е и нетрайна, но я има. Направи ми силно впечатление, че Пърл не получи нито едно съобщение от някого от старото й училище, нито се замисли, направи паралел, сравнение или каквото и да било свързано с персонаж извън новата среда в Шейкър Хайтс. Не съм сигурна, дали е желан ефект или недоглеждане, но това ме накара да ги почувствам двуизмерни. Като колажите на Мия. Сякаш някой ги е изрязал от предишната сцена и просто ги е залепил върху новия фон. 

Но това е дреболия. Романът е хубав, има съвсем тривиален сюжет, казвам го в най-добрия смисъл на думата. В разказа се преплитат няколко истории, хубаво и емоционално разказани. Има отлично изграден конфликт, от онези, които не ти позволят да вземеш страна, защото никой не е изцяло прав или крив, нито изцяло праведен или грешен. Животът просто е такъв, няма чисто бяло и абсолютно черно. Всичко е в нюанси. Понякога, когато печели един, друг губи. Щастието на един, означава нещастие за друг и обратното. Но все един ще надделее. Балансът ще бъде възстановен, но някъде другаде по друго време. 

Въпреки, че имаше хубава семейна драма и емоционални моменти, които ме трогнаха, много се радвам, че нямаше тежки потискащи истории, които да смачкат читателя. И наистина много харесах посланието на книгата. Път напред винаги има. Колкото и да си затънал, колкото и да си сбъркал, колкото и всичко да е отишло по дяволите, път винаги има. Понякога трябва да изгориш всичко до основи, за да можеш да започнеш отначало.

 

"Таласъмката и сираците" - Кели Барнхил (Ревю)

 

Заглавие: "Таласъмката и сираците"

 Автор: Кели Барнхил

Издателство: Orange Books

Превод: Диляна Георгиева

 

Брой страници: 416

Година: 2022

По необясними за мен причини Кели Барнхил остана непозната на българските читатели. През 2017 година излезе "Момичето, което изпи Луната" и аз се влюбих в нея. Разкошна е - мила, написана съвсем простичко, с хубаво, добре оформено послание, разказана увлекателно, емоционална, нежна, като отворена длан, като разтворени обятия. Обикнах всичко в нея. От корицата до последната буквичка. В онзи момент Кели Барнхил влезе в графата "тя пише, аз чета", точка. Но повече не видях книга от нея у нас. Предположих, че никой не споделя вълненията ми. В началото на тази година, откривам "Синът на вещицата" (2021) и "Таласъмката и сираците" (2023) случайно на сайта на издателството. Сигурно Orange Books са ги анонсирали. Надявам се. Аз  обаче някак си съм го пропуснала това и не съм и подозирала за тяхното съществуване. Грешката беше мигновено поправена. И след "Деликатесен труп", която беше толкова потискащо жестока и бездушна, знаех точно какво ми трябва, за да излекувам натрупания цинизъм и да си върна обичта и вярата в доброто. Трябва ми Кели Барнхил.

Избрах си "Таласъмката и сираците". Какво да ви кажа? И тя е разкошна. В нея няма нищо грандиозно, величествено или оригинално, няма изненадващи обрати, няма тик-ток сензация. За сметка на това има човещина или таласъмщина, добрина, обич, грижа. В нея ще се срещнете с хората от малкото градче Скалата в долчинката, които са загубили пътя си. Тяхното градче някога е било прекрасно, процъфтяващо от добрината на своите жители, в центъра му като слънце е греела огромната библиотека, която винаги е преливала от читатели и е жужала от споделеи мисли, разговори и смях. Сигурно не всички са били щастливи постоянно. Никой не е. По-важното е, в такива моменти човек да има близък, на когото да се опре, с когото да сподели и с когото да се посъветва, а защо не и просто да му се оплаче или просто някого, с когото тихичко да си помълчи на различни теми. Това е нещото, което хората от Скалата в долчинката са загубили. Способността си да бъдат съпричастни, да съчувстват, да помагат. 

 

Когато библиотеката изгоряла преди години хората започнали постепенно да се отчуждават. Да се затварят първо в себе си, а после и в домовете си. Животът станал по-труден, по-скъп, по-мъчен и много по-самотен. Забравили библиотеката, забравили Сиропиталището, където децата се нуждаели от тяхната обич и подкрепа, забравили съседите си, забравили да бъдат хора сякаш. 

И тогава се появила Таласъмката. Тя и тя била препатила много. Таласъмите живеят много дълго или вечно, забравих вече. Но Таласъмката били минала през много перипетии преди да стигне до Скалата в долчинката и да реши да се установи в края на града. Останалото е ясно. Няма да ви го разказвам.

Не ви разказвах нищо за кмета и дракона, които се споменават в анотацията, но това не беше грешка по недоглеждане. И двамата не ги харесвам особено и не ми се говори за неприятни неща. Не и в този текст. 

Ще ви кажа само едно. Ако сте имали гаден ден или гадна седмица. Или сте имали вземане-даване с токсични хора. Или просто тъкмо сте дочели тежка, мъчна книга, препоръчвам ви "Таласъмката и сираците".  Колкото и клиширано да звучи тя е като отворени обятия, позволете й да ви обгърне. 

 

"Орбита, близка и позната" - Беки Чеймбърс (Ревю)

 

    Заглавие: "Орбита, близка и   позната"

Автор: Беки Чеймбърс

Издателство: Artline Studios

Превод: Деница Райкова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Даниела Йорданова-Мезеклиева

 

Брой страници: 378

Година: 2020

Много време отлагах  "Дългият път към една малка ядосана планета". За сметка на това харесах Беки Чеймбърс толкова много, че след нея веднага си пуснах да слушам "Орбита, близка и позната". Събитията във втората книга започват там където първата книга ни остави, но ако и вие като мен сте очаквали да разберете какво се случва по-натам с "Пътешественика" и неговия екипаж, оказва се, че задружно сме се объркали.

Втората книга проследява историята на Ловлейс след връщането на фабричните й настройки. Съжалявам, ако последва някой сполъйр спрямо първата книга, предвид, че историята продължава, понякога е трудно да се избегнат. На Ловлейс й се наложи да вземе едно особено трудно решение, когато се събуди след нулирането. Тялото, което Джинкс й беше подготвил все още беше на разположение, но ако си мислите, че това е някаква мечта за един новосъбудил се изкуствен интелект, жестоко се лъжете. Ловлейс е създадена и програмирана да приютява съзнанието си в космически кораб, както и да приютява в съзнанието си космическия кораб и неговите обитатели, тя е корабът, тя е всяка верига в него, всяка прошепната в тишината въздишка. Тя функционира, за да помогне на своя екипаж, за да ги пази живи, за да ги разбира,  за да се грижи за тях, физически, емоционално, ментално и по всеки друг възможен начин, който силите й позволяват. Тя се учи и пригажда според ритъма на живота в кораба. Ловлейс може й да е туптящото сърце на кораба, така да се каже, но това сърце тупти за екипажа и тяхното добро. И макар че е изкуствен интелект, на Ловлейс не й липсва чувство за емпатия и добро разбиране за човешката емоционалност. 

Когато се събужда открива своя екипаж съкрушен. Всеки от тях е загул близък приятел, а Джинкс е загубил нещо повече -  спътник, сродна душа, загубил е сърцето си, когато са нулирали Лови. Мисълта, че тя никога няма да може да запълни в сърцата им тази липса, че ще остане завинаги чужда на тези хора, които изглеждат като семейство, подтиква Ловлейс да вземе своето решение и да опита да се превърне в самостоятелна единица. 

След инсталацията в изкуственото тяло, Ловлейс заминава с Пепър избира си ново име, Сидра, и започва нов живот. Живот, който е посветен на нея. Живот, който тотално противоречи на програмирането й. Живот, който я поощрява да взима решения на база на свободната си воля и на собствените си желания, все неща, които един изкуствен интелект разбира само на теория, но не и на практика.

Сидра трябва да игнорира командното си ядро и все отнякъде да го започне този нов напълно непонятен за нея живот. И тук отново да кажа много ми харесва начина, по който Беки Чеймбърс изследва, изучава, вплита и тълкува идеята за свободната воля. Историята на Сидра не е чак толкова далеч от реалността. Въпросът за свободната воля е бил актуален преди, актуален е и днес. Към общото послание, което Беки Чеймбърс отправя се присъединява и историята на Пепър, която отново засяга същата тема по един по-актуален и много разискван последните години начин. 

Пепър израства, работейки още като невръстно дете във фабрика за преработване на скрап, заедно с много други деца, разпределени по възраст, отгледани от изкуствен интелект. Без да изпадам в подробности, само ще ви кажа, че по-късно Пепър отново обвързва живота си с изкуствен интелект, макар и по съвсем различен начин. Най-добрият приятел, опора и може би най-силната причина Пепър да се превърне от номер в редиците на експлоатацията в индивид е именно връзката й изкуствен интелект. Но това измества твърде много посоката на този текст, започвам да навлизам в детайлите на сюжета, а там има опасност да се изгубя в ненужни обяснения. 

Макар главните сюжетни линии да се въртят около персонажи, които са ИИ, акцентът на книгата пада върху човешкото, най-вече върху правото на свободен избор и неговите значения и тълкувания. За някои свободният избор е анархия, за други е въпрос на информирано решение, за трети е символ, за четвърти е ценност, мога да продължавам още много. Изумително е, колко различни гледни точки е успяла Беки Чеймбърс да обхване с историята на Сидра и Пепър. Този път тя борави с по-малко персонажи, особено ако ги разположим върху хронологичната карта на повествованието. Но историята не обеднява от това. Не става и натрапчива. Много хубав баланс има. 

Изобщо искам да ви кажа, Беки Чеймбърс е голяма. Наистина. Голям ум, голямо въображение и голямо сърце, отворено като прегръдка. Историите, които разказва са толкова чистосърдечни, толкова освободени от натрупаното бреме, предубежденията, ограниченията на обществото, освободени от калъпа, в който живеем всички. Те са широко скроени, открити, показват какви можем да бъдем, показват, че изобщо не е толкова трудно. Четейки я, успявам да се отърся от злободневието и дребнавостта. Много е приятно.

В същото време няма натрапваща се идеология, няма капъл, в който така упорито се опитват да я вкарат, сякаш е посветила книгите си на борбата за права на ЛГТБ обществото. Толкова тесногръдо, че чак е дразнещо. Историите, които тя разказва не се интересуват кой какъв е. Те са за човешкото, за приятелството, за подкрепата, за обичта и взаимното разбирателство.