"Юми и художникът на кошмари" - Брандън Сандерсън (Ревю)

 

 

Заглавие: "Юми и художникът на кошмари"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Studio Artline

Превод: Мартина Неделчева

 

Брой страници: 544

Година: 2024

"Юми и художникът на кошмари" е част от тайните проекти на Сандерсън. Изключително красива и изящна, тя е подарък за жена му, едно изпълнено желание - да напише романтична история. 

Разбира се, тя е романтична точно в негов стил. И не го казвам с лошо, романтиката присъства в почти всичките му книги като чисто човешка емоция и всъщност доста често е на фокус, но не превзема цялата история, не се натрапва самоцелно. Предвид, че историята на Юми и Художника е вдъхновена от азиатската култура, трябва да кажа, че Сандерсън се е справил страхотно, уловил е онази тиха срамежливост, деликатност в отношенията, които обаче носят натрупваща се динамика и избухват ярко в точния момент, за да достигнат до читателя и да го развълнуват. 

 

Юми и Никаро живеят в два различни свята. Тя е избраницата, която  призовава привиденията - малки късчета божественост, с които сключва сделка. Подарява им до изнемога своето изящно изкуство в замяна на малки придобивки за нейния народ - поливна система за посевите, сянка за магазина, за да работи с по-дълго работно време, чисто битови, структурни неща, които помагат на нейните хора да оцелеят, да се развиват.

Никаро е художник на кошмари, неговият свят е затворен под огромен покров и съществува благодарение на хионовите лъчи, които захранват живота и необходимите им технологии. 

Ала по улиците на неговия град се разхождат безплътни кошмари, които се хранят с хора, с душите им. Художните вграждат кошмарите в своите платна, придавайки им безобидна форма и по-този начин ги обезвреждат. 

 

Юми и Никаро са  много добри в това, което вършат, но то не ги прави щастливи. И двамата са самотни в нещастието си, откъснати от света, макар и по различни причини. Докато един ден животите им не се преплитат по неочакван и нежелан начин. Художникът се събужда в тялото на Юми. 

 

От този ден двамата делят един живот, един ден споделят съществуването си в нейния свят, на следващия са в неговият. Сблъсъкът между характерите, между личността им е силен и остър, непримирими един към друг и двамата съжителстват в някаква странна симбиоза на противоборство и кооперация. 

 

Но понякога точно от това има нужда човек, да види света, да види себе си през очите на другия. Обожавам начина, по който Сандерсън е изградил отношенията между двамата. Винаги съм харесвала тази земност и човещина, които притежават героите му, без значение колко фантастичен и странен е светът, в който живеят. Принудени да бъдат заедно Юми и Художника започват постепенно да отвавят съзнанието си към другия, да споделят, да си помагат, да разбират другия, докато чувството неусетно разцъфва в сърцата им, без сами да го забележат, отдадени на своята кауза. Харесвам това, красиво е, топло е, човешко е. Харесвам и това, че макар и не винаги да са съгласни с другия, двамата се подкрепят и правят всичко възможно да си помогнат взаимно. 

 

Омръзна ми от истории, в които двама непознати се среща и хоп на следващия ден, ей така, от нищото вече са влюбени до мозъка на костите си. Ама откъде, защо, как така? Толкова е детинско, толкова е несериозно. 

Личи си, че ми е харесала. Много. Илюстрациите вътре са разкошни, изобщо цялото оформление на книгата е страхотно. Удоволствие е да притежава човек тези книги. 

Ако пък сте чели и някои от другите творби на Сандерсън, ще намерите вътре приятни препратки към тях. 

"Гласът на острието" - Джо Абъркромби (Ревю)

 

 Заглавие: "Гласът на острието"

Автор: Джо Абъркромби

Издателство: Колибри

Превод: Александър Ганчев

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Александър  Хаджиангелов

 

Брой страници: 480

Година: 2010

Това е най-дългият увод, който съм чела през живота си. Петстотин страници въведение в история, в която тепърва ми предстои да се впусна. Но не мога да отрека, че Абъркромби залага доста потенциал в това начало. 

Интересното е, че не започва от завръзката. Не. Издърпва по една нишка от преждата за всеки свой герой и започва да я суче, разпъва, разнищва и подсилва между пръстите си, докато не се превърне в здраво влакно, което ще му позволи в края на книгата да направи заготовката за сложната плитка, която предстои да запреде. Знам, че аналогията с плетенето някак не изглежда достатъчно мъжествена за трилогията, но просто не мога да изгоня образа на усуканите нишки, изпънати като струни във въздуха, докато не изпълнят своето предназначение в грубия плат, който тъче въображението на Абъркромби.

Джо Абъркромби изгражда много ярки и чепати характери. Санд дан Глокта просто няма как да не се превърне в безспорен фаворит - осакатен от мъчения, саркастичен, озлобен към света, към работата си, към твърде много неща. О, да, и вещ инквизитор. Но по-интересното е онова, което се случва в главата му - неспирен поток от злобливи забележки, черен хумор и жестока прямота. 

Магус Биаз малко ми напомня на Зедикус от "Мечът на истината" - нескрита самоувереност на могъщ магьосник, който е наясно със своите способности и отговорностите, които вървят с тях. Горд притежател на лековат хумор и онази специфична способност да се превръща от слънчев лъч в буреносен облак, когато някой застане на пътя му.

И не на последно място Феро - жилава и опасна като подивяла котка, болна от бяс. Опасен противник и не по-малко опасен съюзник, Феро е посветила живота си на една единствена цел - отмъщение и е готова на всичко, за да я постигне.

Добре, може би е редно да спомена и Деветопръстия. Северняк, здрав като скала, вероятно и изглеждащ като такава, осеян с белези, тъмно минало, което да го преследва и с което видимо не се гордее. И все пак Логън оставя усещането за справедливост след себе си. На пръв прочит е един от онези спокойни мъжаги, които са видели толкова битки в живота си, че им е писнало от кръв и смърт, но това далеч не означава, че няма да се впуснат в яростна борба, когато ножът опре до кокала. А когато се развихри, става наистина страшно. За околните, разбира се. Сякаш нещо се отключва в съзнанието му и тази скала се превръща в огромна машина за убиване, която не познава милост, ни човещина. А иначе изглежда така симпатичен.

  

Разбира се, това не са всички споменати в книгата главни герои, но останалото ще оставя на въображението и интерпретацията ви. Тези са си моите лични фаворити, заради които всъщност ще посегна и към втората част. Общо взето страхотна сбирщина. Истинско фрийк шоу, което се е събрало и тръгва на важна експедиция, вероятно да спасява света от самия него. Накрая работата стана малко Задругата на пръстена, но наистина се опитвам упорито да избягам от тази аналогия.

Очаквам Абъркромби да вкара тези наистина уродливи характери, които е изградил, в подобаваща и зрелищна интрига в следващата книга. 

 

 

"Градината на Флора" - Елица Кръстева (Ревю)

 

Заглавие: "Градината на Флора"

 Автор: Елица Кръстева

Издателство: ЛитДизайн

 

Брой страници: 316

Година: 2025

"Градината на Флора" е моята лична любима книжна изненада тази година. Тази книга съдържа в себе си все елементи, които не са ми любими. Рядко чета книги, които ни връщат в детството или чиито главни герои са деца. Такива книги ми бяха интересни, когато бях дете. Сега вече не особено. Също така съм доста предпазлива, когато говорим за родно фентъзи с етно елементи. И накрая съм направо недоверчива, когато видя стари и диалектни форми в книга, особено когато диалозите са смесица от съвременен и старинен език. Но трябва да призная, че на Елица Кръстева всичко това й се е получило чудно. 

Отгръщам първата страница и се запознавам с Флора, момиченце, което толкова много обича думите, че не спира да създава нови и нови думи, светове от думи, приказки, истории. Флора не се стреми към това, но въображението й е необятно. Въображението на всички деца е такова. И преди да настане пълен хаос и човек вече да не може да различи коя думичка коя е и кое е истина, кое приказка, Флора разделя трите свята и въдворява ред. Праща думичките на По-горнио свет, те да си бърборят там. На Горнио свет остават приказките и разбира се един пазител - Илия, представете си го един такъв голям и страшен като Крали Марко, също толкова гръмогласен и кисел като него. Но и отговорен.

На Долнио свет оставаме ние хората и всяко нещо, което нашето въображение роди добива форма и плътност в другите светове. Така трите свята съществуват отделно и все пак свързани по свой собствен самороден начин. 

Докато, разбира се, не се появяват едни калпазани и не объркват всичко. Запознайте се с Тео, Дея, Вела и Яница. Яница е самостоятелен играч - тя е малка, тъкмо е проходила и така или иначе прави, каквото си иска. Но другите трима, представете си ги само, тъкмо са пристигнали на морето, още не са слезли от колата и къде охотно, къде неохотно с леки, но крайно пренебрежими зачатъци на отговорност, веднага се забъркват в беля. На секундата.

На Тео разбира се му е скучно, а гората отсреща потрепва с листенца от клоните примамливо. И както момичетата уж го разубеждават, изведнъж четиримата, барабар с Яница, се оказват в Горнио свет, право в дома на Илия, да му досаждат. Извинявайте, петимата - и  Чудо, тяхното куче и то, разбира се с тях, закъде без него. Та изтипосали се тримата в имота на Илия и се оглеждат любопитно, а пред тях Моравата скръстила сърдито ръце и ги гледа критично. В същото време от По-горнио свет нещо се изплъзва и започва да броди на Долнио свет, думичките и те тръгват да го дирят. А един опасен мъж с цилиндър крои свои собствени планове за трите свята. 

Опитвам се да ви въведа поне малко в този пъстър и интересен свят, изплувал от въображението на Елица Кръстева. Но истината е, че не успявам. Има още толкова много отвъд моя разказ, толкова нюанси, истории, смях, усмивки и пакости, чудно е. Любимци са ми голямото трио Тео, Дея и Вела, приключенци по душа. И Моравата  - царица на кваса, мекичките и лютите суджуци. И Илия, дето като не му се стане зелето и се вкисва вместо него. И Златния елен, и Чудо, всички. Елица Кръстева ги е нашарила едни такива малко ръбати, малко чепати, малко устати, много сладки и много интересни. Смях се от сърце с тях и ми станаха близки.

"Градината на Флора" е пълна с приключения и въображение, с приятелства и предизвикателства, там ще откриете всичко, което и на децата, и на възрастните не им е чуждо - страх, самота, обич, смях, споделеност, честност, осъзнатост, съзряване, лъжи, разочарование и подкрепа. Харесва ми колко пъстър и шантав пъзел е сътворила Елица и колко внимателно го подрежда, за да създаде един чуден свят, който ви препоръчвам да посетите. 

Книги като тази минават под радара. А не ми се иска. Жалко би било такова въображение да се загуби сред множеството на потока. На вас от сърце ви я препоръчвам, а аз с радост очаквам и втората книга. 

 

Благодаря искрено на Елица, че километрите, които ни делят, не я спряха да открие начин нейната книга да стигне до мен. 

 

 

"Слепота" - Жозе Сарамаго (Ревю)

 

Заглавие: "Слепота"

Автор: Жозе Сарамаго

Издателство: Colibri Books

Превод: Вера Киркова-Жекова

 

Брой страници: 328

Година: 2022

 

"Слепота" е една от най-добрите антиутопии, които съм чела. И една от най-добрите книги за тази година. Първото нещо, което ти прави впечатление е, липсата на пространство, текстът е наблъскан, пряката реч отсъства, лисва въздух между думите. Още преди да е започнал да чете, читателят се чувства притиснат от тази пълнота в страниците, задушен от липсата на паузи и почивки между изреченията. Започваш да се питаш, в какво се забърквам тук? 

Но противно на очакванията ми, Жозе Сарамаго води разказа си умело, темпово и много увлекателно. Страница след страница, не разбирам кога съм затворила последната и оставам сама с мислите си. А след такъв роман, това е малко страшно. Всичко започва с първия ослепял. Паника обзема човека, който седи в колата си и чака светофара, за да потегли, когато бялата слепота се спуска пред очите му и той спира да вижда. Светофарът се сменя, но той не може да потегли, хората от другите коли започват да свирят, други да викат, някои се опитват да му помогнат, докато той безпомощно говори, сляп съм, ослепях, нищо не виждам. Един по един след нещо ослепяват и други, час по час броят на слепите расте. Паниката също. Правителството взима мерки, за да ограничи епидемията, защото случайте изглежда да са свързани, макар и никой да не може да установи по какъв начин се пренася слепотата. Всичко е толкова нелогично, абсурдно и все пак се случва. 

Първите ослепели са затворени в една изоставена лудница при крайно екстремни условия за оцеляване. Обзети от страх и паника правителството гледа на тях едва ли не като на терористична заплаха. В името на това да не се разпространи заразата, ослепелите са принудени да се оправят сами в полеви условия, без кой знае какви ресурси освен сравнително редовните хранителни доставки, които рядко стигат и хигиенните средства, които поискат. А всеки, който избере да наруши карантината, бива застрелян.

“Вярно е, че трудността не се състои в това, да живееш с хората, трудността е в това, да ги разбереш.”

Второто нещо, което прави силно впечатление в текста е липсата на именна. Героите са безименни, но не и обезличени. Сарамаго отказва да ги назове с имена, за сметка на това всеки персонаж бива наречен с ролята, с която най-първо влиза в действието или някакъв отличителен белег, който дори и да не е определящ се запазва до края на книгата - първия ослепял, лекаря, жената на лекаря, жената на първия ослепял, възрастният с превръзката на окото, момичето, с тъмните очила, кучето, облизало сълзите, съседката от втория етаж...Това деперсонифициране на героите е необходимо, за да може на чисто да се разгърне същността на всеки един от тях. 

" Вътре в нас има нещо, което няма име, това нещо сме ние."

Сцената, ситуацията, в която се разиграва действието на книгата е замислена брилянтно, за да издълбае и покаже различните поведенчески модели на героите - насилника, справедливия, мекотелото, страхливеца, смелия, безразсъдния, доминантния - Жозе Сарамаго е събрал изключително пъстра палитра от образи и ги противопоставя в затворените пространства, в които са принудени да живеят и които трябва да споделят, за да пресъздаде една мини вселена, която може да разгледате като структура вертикално, хоризонтално, психологически, многопластово, поведенчески, ролево, екзистенциално, емоционално. Абсолютно неспособна съм да опиша колко много гледни точки се пресичат и дават храна за размисъл на читателя.

" В действителност все още не се е родило първото човешко същество, лишено от онази втора кожа, наречена егоизъм, доста по-дебела от другата, която кърви от всичко."

В същината си Жозе Сарамаго изследва поведението на човека, поставяйки го в различни ситуации, повечето от които крайно пресилени и изпълнени с брутално насилие, доминантна воля и жестокост. Но заедно с това покълват и семената на грижата, на разкаянието, на жертвоготовността, на единството, на силата, на смелостта, на издръжливостта, на волята, на прошката и състраданието. 

Какво се случва, когато зрението ни бъде отнето? Поставени в екстремна ситуация, хората намират различен път към крайната цел в зависимост от природата и индивидуалността на човек, но каквото и да се крие в най-мрачните кътчета на съзнанието му, в ситуации като тази, мракът се увеличава многократно и превзема и претопява всеки белег на човечност, оставяйки единствено борбата за оцеляване.  

Разделени на групи в затворените параметри на общия им принудително споделен живот, различните групи от хора, проявяват различен тип поведение и подход към отделните екзистенциални ситуации, в които са поставени. Въпросът е, възможно ли е в един толкова ожесточен и побъркан свят, в който границите вече не означават нищо, група от хора да изградят силна споделена връзка, основаваща се на  емпатия и взаимна подкрепа и да останат заедно до края, до преодоляване на проблема или до края на съществуването им? Този въпрос ме кара да се питам, има ли надежда за човечеството изобщо?

Отдавна не бях чела книга, която играе с толкова полюсни и изострени сцени и емоции. "Слепота" е книга, която повдига паравана и ни кара да прогледнем, да видим истината около себе си. Историята на Сарамаго въздейства по много и различни начини - предизвиква отвращение, съчувствие, справедлив гняв, потрес, тъга, страх, мога да изброявам до утре. Имам чувството че от началото на този текст не съм спряла да изброявам. Но наистина се чувствам неспособна да обхвана всички пластове и завои на този човешки лабиринт. Мога единствено да ви я препоръчам. Прочетете я, заслужава си.

"Мисля, че не сме ослепели, мисля, че сме слепи, Слепи, които виждат, Слепи, които виждайки, не виждат. "

 

 

"Приказки от военни времена. Гробът на светулките" - Акиюки Носака (Ревю)

 

 

Заглавие: "Приказки от военни времена. Гробът на светулките"

Автор: Акиюки Носака

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

 

Брой страници: 184

Година: 2021

 

 

Датата е 15 август 1945 г. - денят, в който императорът обявява капитулацията на Япония след атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаги. Войната е свършила. Или поне на думи. За обикновените хора, за онези, изгубили близките си, за онези, чиито бащи няма никога да се върнат от фронта, за онези, които ще надживеят децата си, за онези, които са загубили родителите, приятелите, домовете си, за тях войната продължава. Не е хартия да го отрежеш и да кажеш "край". Къде е краят за всички онези, които бродят по изравнените със земята улици на японските градове и с последно зрънце надежда търсят някои загубен близък? За тях край няма. 

 

Книгата "Приказки от военни времена" на Акиоки Носака е сбор от такива разкази. Разказите на децата и на животните, на най-невинните души, за които войната никога няма да свърши. Носака разказва необикновени истории, за кита, който се влюбва в подводница и спасява екипажа й; за момчето и неговия папагал, които обречени на гладна смърт остава заедно до края; за майката и момчето, приклещени от огъня на любимата детска площадка на момчето; за слона и неговия пазач, който е готов на всичко, за да го спаси; за военнопленника и малкото момиче, които не ги интересува, че са от двете страни на войната и ще си помогнат взаимно, за старата вълчица, която търсейки си спокойно място да умре сама и необезпокоявана, намира изоставено момиченце, което ще я накара да събере силите, които не са й останали, за да го спаси; за децата, които уж на игра правят балони-бомби; за дървото-торта, което единствено гладните деца могат да виждат...история след история, разбито сърце до разбито сърце. 

След бомбардировките Япония е срината със земята, всичко е прах и пепел. И сред тези развалини остават да бродят или да изживеят последните си дни, умирайки от жажда и глад децата на Япония.

Носака преплита по невъзможен начин чистата искрена наивност на своите герои с ужаса, грозотата и бруталността на войната. И в същото време макар и пропити със смърт и загуба, във всеки един разказ възтържествува любовта, желанието да спасиш другия, да го закриляш, да го предпазиш. Като светулки в непрогледния мрак, които гаснат една по една. И накрая остава тъмнината. Тъмнина, която може да разбие всяко сърце.

Тази книга е един от най-ярките протести срещу войната, които съм чела. Върху тези разкази е базиран и филмът "Гробът на светулките", един от най-силните анимирани филми за войната. Препоръчвам ви и книгата, и филма. Заслужават си.

"Брилянтни създания" - Шелби ван Пелт (Ревю)

 

 Заглавие: "Брилянтни създания"

Автор: Шелби ван Пелт

Издателство: Artline Studio

Превод: Емилия Ничева-Карастойчева

Брой страници: 392

Година: 2022

Знаех какво ще се случи в края на тази книга. Знам го още от първите страници. Шелби Ван Пелт не го крие. И въпреки това си изплаках очите на нея, при това с усмивка на уста. Ако ви се чете трогателна история, "Брилянтни създания" е вашата книга.

Брилянтна е.

 

Но да се върнем в началото. Тоува е главната героиня на тази история. Обрулена от живота възрастна жена, останала съвсем сама на този свят. Загубила е сина си преди тридесет години, а по-късно и мъжът й Уил я оставя, след като губи битката с рака. Тоува обаче е от онези упорити хора, които не могат да легнат и да умрат от мъка на дивана. Нейният механизъм да се справя с ударите на живота е да е постоянно заета. И така макар и на години, и макар да е финансово обезпечена, Тоува продължава да работи - чисти местния аквариум всяка вечер. Не защото има нужда от пари, а защото има нужда от работа. Има нужда да е полезна, да прави нещо.

За да не мисли. Да не мисли за Ерик, когото не можа да погребе преди треидесет години, защото тялото му така и не е било намерено. Тук ще отворя една скоба, искам да ви споделя един един цитат от друга книга, която четох непосредствено преди "Брилянтни създания", а именно "Жажда на Амели Нотомб

"...майките, чиито деца умират, имат нужда от телата им, за да преодолеят загубата."

Вярно е, Тоува го знае. Години наред тя живее с хилядите въпроси в ума си, неспособна да се примири с версията за самоубийство. Затънала в едно неизяснено минало, това което я крепи, е да е заета. Работата в аквариума не е лесна, но е удовлетворяваща и Тоува я обича. Обича аквариума и неговите обитатели. И благодарение на доброто си сърце започва малко по малко да се сприятелява с гигантския тихоокеански октопод Марсел. 

Марсел е изключително интелигентен и лесно му доскучава в този тесен затвор. Смяла съм се с глас на неговите среднощни похождения и приключения. Невъзможно е човек да остане равнодушен към неговия образ, той е мастилото на тези страници, той е зъбното колело, което задвижва останалите герои. Чудите се как го прави от ограниченото пространство на своя аквариум? Ами прави го. С лекота.

 

Когато на сцената се поява и третия главен герой - Камерън, млад мъж, който е позволил животът му да излезе извън коловизите, сюжетната линия започва да се подрежда. Кам е умен, с добро сърце, но някак всичко му се изплъзва между пръстите. А усещането, че е изоставен от целия свят, не помага особено. Сякаш не успява да задържи нищо в живота си - майка му го оставя на грижите на сестра си, когато е на девет, заради проблем с наркотиците. Всяка работа или приятелка, която е имал през годините не се задържа дълго в живота му, винаги е уволнен или изритан. Единствената константа в живота му е леля Джийн, която го е отгледала и приятелите му от детството - Брад и Елизабет, но и те са на път да се откъснат с още една крачка по-далеч от него, защото очакват дете, а това малко измества геометрията в живота на всички. 

Кам се опитва да сложи някакъв ред в живота си и този опит го отвежда в града на Тоува и Марсел и разбира се, преплита съдбата му с тяхната по начин, който без значение, дали сте очаквали или не, ще ви трогне. 

 

Обичам такива книги, преливащи от обич и колкото и клиширано да звучи  - толкова човешки. Това е една от най-хубавите книги, които съм чела тази години. Прекрасна е, от този ден нататък няма да спра да я препоръчвам.

"The Sandman. Господарят на сънищата" Том 1: Прелюдии и ноктюрни - Нийл Геймън (Ревю)

 

 Заглавие: "The Sandman. Господарят на сънищата"

Том 1: Прелюдии и ноктюрни

Автор: Нийл Геймън

Издателство: Artline Studios

Превод: Здравко Генов

Брой страници: 240

Година: 2022

Този комикс е шедьовър. Не съм от най-големите фенове на Нийл Геймън, макар че уважавам творчеството и идеите му. Досега любимата ми негова книга, беше "Добри поличби" и вероятно заради съавторството на Тери Пратчет. Но този комикс е нещо друго. Идея, изпълнение, арт,  ритъм, тайминг, всичко между двете корици си е на мястото. Разбира се, историята е най-хубавото. Един злощастно протекъл ритуал, опит да бъде призована и хваната в капан Смърт от Безкрайните, се обърква и вместо нея в капана попада нейния брат Сън. Близо сто години Сън линее в капана на хората и чака търпеливо - не преговаря, не отговаря, не проговаря. Чака. Чака момента. Чака своя шанс. А през това все хората по цялата земя изпадат в сънна болест, неспособни да се завърнат от страната на сънищата. Милиони животи пропадат всяка минута. Щетите са нанесени. И когато най-накрая Сън успява да се освободи осъзнава колко жестоко се е объркало всичко, осъзнава колко много е пострадало неговото измерение. 

Кралството на съня се руши и неговите обитатели чезнат в забвение, изоставени от своя господар. Сто години са прашинка във вечността за Безкрайните, но както сам ще осъзнае Сън, в света на смъртните сто години са много време и могат да се случат много неща. Животът на хората е кратък и динамичен. Ние не можем да си позволим да чакаме един век в забвение, ние се борим със зъби и нокти за всяка глътка въздух, за всеки ден, за всеки миг. 

На Сън му предстои да се пребори с последствията от отсъствието си, да открие отново предметите, в които е вложил своята сила - маската, торбичката с пясък и рубина, за да възстанови отново света на сънищата и да възстанови баланса в света на смъртните. 

 

Нийл Геймън е намерил изключително стилен, интелигентен и интересен начин да засегне вечните теми - цената на живота, човешките грехове, тежестта на времето. На мен лично и арта на комикса ми харесва страшно много. Но това, което ме превръща в безапелационен фен на Сандман е въображението. Една от ключовите съставки на любовта ми към четенето е въображението. А в този комикс то е непресъхващ извор.