"Три сломени души" - Мей Корланд (Ревю)

 

 

Заглавие: "Три сломени души"

Автор: Мей Корланд

Издателство: Artline Studios

Превод: Деница Янкова

 

Брой страници: 480

Година: 2026

 

Краят на едно пътешествие. 

Затварям последната страница с чувството, че не ми се тръгва от този свят. Искам да разбера какво се случва после. Искам да се върна отново там. Все тайничко се надявам, че Мей Корланд ще ни изненада скоро с ново заглавие "Две..."

Обикновено така се случва, когато се привържеш към някоя история. 

"Три сломени души" не отстъпи по нищо на първите две книги. Голямо предимство на тази поредица е, че темпото на историята се запазва добро и динамично до края, а това е нещо, което на много писатели им убягва. 

Остриетата, към които се привързахме се отправят на едно последно приключение, за да защитят хората, които обичат и да отмъстят тези, които загубиха.

 

А играта на лъжи продължава. Изключително много уважавам Мей Корланд за това, че успя до края да запази този подход и да сее съмнения в читателя. Трудна задача особено след като опознаеш героите й, опознаеш света и механизмите, които задвижват историята. Но благодарение на това, че историята разказват гласовете на самите герои, тя успява дори и тук в края на това пътешествие да внуши на читателя техните собствени съмнения, предположения и страхове, а това е повече от достатъчно да ни разколебае. Толкова искрено е успяла да предаде чувствата им.

Не мога дори да встъпя в сюжета, защото това ще съсипе удоволствието на тези, които още не са прочели първите две книги. Но мога все пак да ви издам някои неща, които лично за мен са много важни в една книга.

 

• третата част е по-емоционално разгърната. Има няколко хубави и силни емоционални сцени, в които всички натрупани и потиснати емоции най-накрая се освобождават;
• до последно няма да сте сигурни за някои от играчите, дали са съюзници или врагове;
• до последно ще гадаете, каква ще е съдбата или присъдата на Остриетата (надявам се, не сте очаквали всичко да завърши с цветя и рози за всички)
• след като веднъж започнете да четете, няма да разберете, кога сте затворили последната страница. 
• ще разгледате, дали Мей Корланд е писала и други книги. 

И аз се питам, Атлайн, дали са планирали още нещо интересно за нас в тази насока. 

"В среднощната земя костите ни погреби" - В. Е. Шуаб (Ревю)

 

 

Заглавие: "В среднощната земя костите ни погреби"

Автор: В. Е. Шуаб

Издателство: Artline Studios

Превод: Рая Делчева

 

Брой страници: 696

Година: 2026

Има ли безусловна свобода и каква е нейната цена? 

Новата книга на Шуаб се превърна в хит поради неправилните причини. Много медии и читатели в световен мащаб се фокусираха върху романтичните отношенията между трите героини и продължават да опаковат и продават съдържанието на книгата като флаг на тази идея. 

А всъщност под повърхността на тази история се крие толкова много. 

Харесва ми това, че Шуаб си е дала нужното време, за да разкаже историята без да бърза, докато всяка капчица кръв попива дълбоко в душата на нейните героини и я обагря в тъмни краски. 

В.Е. Шуаб разказва три истории, на три отделни жени, разделени от вековете, които благодарение на вампирската нишка се преплитат и създават една цялост, която в края на книгата не може да бъде разкъсана. А това оформя и ядрото от ключови теми в книгата:

• свободата и комплексността на избора
• последиците от решенията, които взимаме
• травмите от миналото и как те определят поведението ни
• границите и тяхното прекрачване
• разпада на личността и загниването на душата

Всяка една от нейните героини има свой собствен компас, който я направлява във вземането на решения. Мария и Шарлот са съзряли във време, което е потъпквало, омаловажавало и меко казано е пренебрегвало жените. Векове наред жените са били съд за разплод, средство да бъде продължен рода, излишни вещи, трофеи, украшения или иначе казано - нищо. Да си жена, означава да бъдеш едно голямо нищо. Макар и да вървят по една пътека заедно Мария и Шарлот носят различна тежест, различни травми, които определят и тяхното поведение както и решенията, които взимат, начинът на живот, който избират да водят. 

Алис също носи травмите на своето време и среда и те по същия начин определят поведението й. В историята на Алис Шуаб разгръща любимата ми сюжетна линия - тази между Алис и сестра й. Прекрасно е описала тази невидима нишка, която те свързва с хората, които обичаш и начинът, по който всяко едно опъване свири по струните на душата ти. 

 

Това не е книга за пътя напред, а за пътя, които трябва да извървим навътре към себе си, към същността си, за свободата на избора и съзряването в емоционално отношение, за отговорността и последиците от собствените ни решения и за сложните човешки взаимоотношения, които понякога просто не могат да бъдат разплетени, за болката и травмите, които остават с нас до края, за дълбочината и измеренията на чувствата.

"В среднощната земя костите ни погреби" е история, която ще ви накара да мислите и чувствате, да изследвате дълбините на собственото си съзнание, да изпробвате моралния си компас. Това е история, която ще ви покаже всички нюанси на свободата и изборите, които правим. 

"Изпитанието" - Ани Ерно (Ревю)

 

 

Заглавие: "Изпитанието"

Автор: Ани Ерно

Издателство: Лист

Превод: Валентина Бояджиева

 

Брой страници: 120

Година: 2023

Тази малка книга тежи на рафта ми от няколко години, гледа ме със сивите цветове и ме плаши. Казват, че човек се страхува най-много от неизвестното. В редки случай съм склонна да не се съглася. Защото знам точно какво ще открия между страниците на "Изпитанието". Книгата е кратка - сто и малко страници, хартията на страниците е дебела, шрифтът е едър, а празната рамка около текста огромна. 

"Изпитанието" е едновременно книга-изповед и наказание. 

 

“Пиша, за да отмъстя на хората от моята класа.” 

(Из Нобеловата реч на Ани Ерно)

До 1975 година прекратяването на бременността при каквито и да било условия е забранено и наказуемо със затвор, както за лекаря извършил процедурата, така и за бременната жена, както и за всеки, който знае, че се извършва аборт и не е доложил. 

 

Да нямаш права над собственото си тяло и решенията свързани с него е нещо, което никога няма да възприема за нормално, възможно и разумно при каквито и да било екстремни условия. Но на Ани Ерно, както и на много други жени им се е наложило да прекрачат границите на закона и да изтърпят болезнени процедури без упойка в мизерни и нехигиенични условия, за да премахнат нежелана бременност. Освен болката, страха, срама, унижението, безпомощността и отчаянието тези нелегално проведени процедури обикновено водят смъртоносни инфекции, които най-често не биват лекувани, защото никой не бива да научава за това. Защото абортът не е избор, а престъпление. 

 

Стилът на Ани Ерно е стерилен. Сякаш е бръкнала дълбоко в раните с добре наточен скалпел и е изрязала загноялата плът, пълна със спомени, за да ги пришие между страниците на тази книга. Думите й са остри и директни, тя говори за проблема без заобикалки, без излишно да натоварва фразите. Акцентът не пада върху емоционалното преживяване, вместо това Ани Ерно поставя фактите безмилостно на масата и отправя открита критика. 

Не мога да препоръчам тази книга с лека ръка, но това е една от неудобните теми и днес. И вярвам, че е важно книги като тази да присъстват, да бъдат четени и коментирани. 

"Проектът Аве Мария" - Анди Уеър (Ревю)

 

 

Заглавие: "Проектът Аве Мария"

Автор: Анди Уеър

Издателство: Бард

Превод: Иван Иванов

 

Брой страници: 512

Година: 2026

Не съм прочела и една лоша дума за "Проектът "Аве Мария" и смея да кажа, че има защо. 

Анди Уеър предлага на читателя научнофантастична статична история, която на всичкото отгоре и се развива и в затвореното пространство на космически кораб. На пръв поглед в това изречение виждам основно подводни камъни.

Но ето я изненадата. Анди Уеър е превърнал всеки един от тези подводни камъни в диаманти. 

Райланд Грейс се събужда в космически кораб без никакви спомени и установява, че единствените други хора на кораба с него са мъртви. Това веднага кара читателя да си представи безкрайните пасажи с размишления и вътрешна драма на главния, извинете, на единственият герой. Което не е лошо, но определено би изместило фокуса от историята страшно много. А редуването на сложни научнофантастични измислени технологии и съвсем реални научни теории с подобен драматизъм е дори още по-непривлекателна картина. Започвам да си представям как суха теория и самосъжаление блика от страниците на тази меланхолична история за един самотен човек в космоса, който е обречен на забвение и вероятна смърт. 

Какво откривам вместо това?

 

"Проектът Аве Мария" е отлична научна фантастика! Историята е добре балансирана. Започваме от нулата заедно с главния герой. Райланд Грейс не помни нищо , а ние не знаем още нищо. Опознаваме заедно кораба, спътниците му, мисията. Тогава Анди Уеър започва малко по малко да връща спомените на Грейс и да ни запознава с предисторията, за да стигнем заедно до знанието как се е озовал сам на този космически кораб с двама мъртви спътници и каква е мисията му, защо не помни нищо. ЗАедно извървяваме този път, заето се борим и за оцеляването на земята. Заедно минаваме през всичко, през миналото и настоящето, през трудностите и загубите, търсим утеха един в друг и се напрягаме сякаш в наши ръце е ключът към спасението на човечеството. 

Брилянтна книга. Няма по-точна дума за нея. Не я подминавайте. Без значение, дали обичате научна фантастика или не.

"Неустоимото желание да се влюбиш във врага си" - Бриджит Найтли (Ревю)

 

 

Заглавие: "Неустоимото желание да се влюбиш във врага си"

Автор: Бриджит Найтли

Издателство: Ciela

Превод: Милена Тодорова

 

Брой страници: 408

Година: 2025

"Неустоимото желание да се влюбиш във врага си" е точно това, което очаквах, но по съвсем различен и свеж начин. 

Озрик е безскупулен наемен убиец по призвание - брутален, безмилостен, хладнокръвен и много ефективен. Също така Озрик е болен от някакво мистериозно магическо заболяване, което скоро ще прекърши магията му, а с това кариерата и живота му. Озрик е отчаян. Което го кара да прибегне до услугите на Ориен, изкусна лечителка и специалист в областта на магическите болести. След един тотално провалил се опит за отвличане, все пак става ясно, че и двамата притежават нещо, което другия иска. Така че им се налага да работят заедно, което разбира се, е пълна катастрофа. 

Бриджит Найтли е успяла по много свеж начин да излезе от рамката на роментъзи жанра и така обичаните от всички тропи, без да наруши правилата. 

Действието се фокусира изцяло около двамата главни герой, но без да дотяга с безкрайни и напълни излишни въздишки, стонове и ръмжене, които са обичайните изразни средства на този жанр. 

Вместо това динамиката в отношенията между двамата се изгражда върху речевия конструкт и взаимодействието между двамата. 

Бриджит Найтли има страхотно чувство за хумор, диалозите са пропити със сарказъм и хапливи коментари, които могат да разсмеят и най-големия темерут. А фактът, че Ориен е пълно дърво и страшно праволинейна позволява на Найтли да вкара и солидно количество грубиянски шеги и черен хумор, които една иначе нежна по душа героиня не би понесла. 

Двамата с Озрик са врагове в пълния смисъл на думата - и като призвание, и като орденна принадлежност, и като характери и като идеология, и като начин на действие и цели. Естествени врагове принудени да си сътрудничат. 

Езикът на книгата е доста вулгарен, но не по обичайния за жанра курсив, прикрит зад романтични намерения и скрити желания. Не, светът на асасина просто е вулгарен и това налага такъв начин на изразяване. Още един инструмент, с който Найтли засилва чувството за крайност в историята. 

 

Липсва ми светоизграждане. Но мога да го преглътна и да изчакам втората книга, с надеждата, че там ще навакса. Липсва ми усещането за пространство и време, за разстояние и обичайното напрежение, което се изгражда с напредване на времето и притискането от сроковете на неизбежното. Харесва ми, когато чета фентъзи да се ориентирам в политическата обстановка и настроения на главните фракции, градове, ордени, държави и т.н. Така че тук се чувствах доста в безтегловност. 

Но с лекота мога да простя всичко това, защото се забавлявах от сърце. Книгата е лека, забавна, остроумна и приятна. Определено ще продължа с тази поредица. 

"Форма на живот" - Амели Нотомб (Ревю)

 

 

Заглавие: "Форма на живот"

Автор: Амели Нотомб

Издателство: Colibri Books

Превод: Светла Лекарска

 

Брой страници: 112

Година: 2014

 

 

Скъпа г-це Нотомб, 

Надявам се, че моето писмо ще ви открие в добро здраве. Надявам се също така в края на този текст, след задължителните поздрави, с които ще приключа да съм се вместила в приетия за официална кореспонденция обем от 1-2 листа, изписани от двете страни. И моите думи да попаднат в купчината с писма, които си оставяте за десерт, а не като онези дебели пликове, които толкова ненавиждате и четете по задължение. 

Извинявам се предварително все пак, ако това е крайният резултат. Аз с малко думи не мога. Затова и се възхищавам толкова на творчеството ви. 

Вчера затворих последната страница на Вашата книга "Форма на живот" и все още предъвквам някои размисли. Харесвам разнообразието от теми и проблеми, които засягате в книгите си. Поправете ме, ако греша, досега повторение на главната тема не е имало. 

Проблемът с хранителните разстройства е наболяла тема през последните бих казала петдесет години и се изостря с всяка изминала година. В "Книга на сестрите" говорите за анорексията, а тук за затлъстяването. Дълго време нашето общество приемаше единствено анорексията като болест, а затлъстяването като срамно петно върху засегнатите. 

 

Лесно е човек да излезе извън здравословните граници на съществуването си. Живеем и работим във високотехнологична, бързо променяща се и нестабилна среда, която разхвърля вниманието ни на хиляди места. Сами усложняваме живота си, неспособни да избегнем собствените си капани. Затъваме в блатото на вредните навици, до степен в която дори и да видим спасително въже сме неспособни да го достигнем. 

 

А разковничето действително се крие в комуникацията - в споделянето, в локализирането, в разпознаването и признаването на проблема. Първата стъпка към промяната идва от осъзнаването на нуждата от такава. 

 

Няма да теоритизирам коя в действителност е формата на живот в романа ви. Вярвам, че всеки трябва да открие истината за себе си и че тази истина разкрива до голяма степен характера и световъзприятието на този човек. 

Каква е моята лична истина ли? 

Вярвам, че двете форми на живот са неразривно свързани. и съществуват едновременно в противовес една на друга и търсене на баланс помежду си. 

 

Искам отново да изразя с думи удоволствието, което Вашите книги ми носят. Всеки път сядам подготвена за поредната налудничава идея и накрая пак оставам изненадана. Всеки път напускам владенията на Вашето въображение в различно състояние на духа - понякога умиротворена, понякога с отворени кървящи рани, понякога отчаяна, а друг път изпълнена със сарказъм. Всеки път обаче си тръгвам с храна за размисъл и изпълнена с любопитство към следващата Ви история. 

С най-добри пожелания, 

Теодора Гочева

"Моите приятели" - Фредрик Бакман (Ревю)

 

 

Заглавие: "Моите приятели"

Автор: Фредрик Бакман

Издателство: Ciela

Превод: Любомир Гиздов

 

Брой страници: 472

Година: 2025

 

Две корици, една книга и цяла вселена от емоции. 

След толкова зимни истории, този път Бакман е решил да разкаже една лятна. История за ожулени колена, откраднати колела, насинени детски тела, смях, страх и една картина.  Една картина, която в същината си улавя целия свят, улавя есенцията на живота, онова чувство, което ни движи, което ни вдъхновява, което ни вкарва нови идеи в главата, кога добри, кога идиотски, няма значение, важното е, че са нови. 

Този път изкуството заема централно място в творбата. Изкуството като спасение, като бягство, като мечта, като реализация, като живот, като въздух, като път и посока, като смисъл и надежда. Неговата форма във вътрешния свят на човека и външните проявления на емоционалната вселена на всеки един от нас.

Луиса е тийнейджър, най-готиният вид хора. Тези от вас, които вече са минали с децата си през пубертета вероятно знаят точно колко е безкрайна любовта ти към този най-готин тип хора, особено или даже именно когато са самите себе си. Аз лично съм застанала на прага с моята дъщеря на тази възраст и вече забелязвам първите готини черти да се проявяват и у нея. Така че не си представяте в колко подходящ момент ме намери тази книга. 

 

Но да се върнем на Луиса. Тя е от най-готиния вид хора, също така е и от най-самотния вид хора, защото е изгубила всички. И тогава Бакман я среща с един друг човек, който също е изгубил всичко. И дори  прави така, че и двамата да са изгубили едно и също нещо, част от това голямо всеобхватно всичко. И двамата ще трябва да поемат на път, защото не могат да останат там където са. Не и ако искат да живеят. Път, който ще ги отведе далеч от това злощастно място, на което са загубили толкова много. Колкото повече се отдалечават от началото, толкова по-близо отиват към себе си, към истината зад фасадата, към страховете, към миналото, към невъзможното бъдеще, към чудовищата, към чувствата - загубени и нови. 

Знам, че не може всички да сме еднакви и да харесваме едни и същи неща. "И за щастие" бих казала, иначе светът би бил едно много еднообразно и сиво място, но просто не мога да си представя как е възможно история написана с толкова обич да не предизвика емоция у когото и да било. Обожавам този маниер на писане, съвсем обикновен - прости изречения, добре артикулирани емоции, пълнокръвни реакции. Бакман не пише книга, не разказва история. Той споделя нечий живот. Споделя го по начин, който те пренася там, прави те част от историята. Смееш се и тъгуваш с неговите герои, преживяваш техните загуби, сещаш се за своите.

 

Историите на Бакман са съвсем тривиални, обикновени човешки, в които всеки от нас може да се припознае със своите лични страхове и надежди. И в това му е чарът. Неговите герои остават завинаги в паметта ми - голямото разбито сърце на Бени от Бьорнстад, голямото разбито сърце на Уве, голямото разбито сърце на Брит-Мари, голямото разбито сърце на Луиса. Толкова много големи разбити сърца бродят по тази земя, радвам се, че има и хора като Бакман, които искат да ги излекуват и да ги обгърнат с топлина и обич тези сърца. Надявам се този човек да продължи да разказва. Аз ще чета.