Пак кърваво проклятие. Много мразя като стане така. Все се заричам да не започвам поредици преди да са излезнали всичките книги и по една или друга причина все не се удържам. И ето ме пак в изходна позиция да чакам поредната следваща част.
Пиърс Браун започна добре с "Червен изгрев" и продължи също така добре в "Златен син". Честно казано очаквах историята да стане леко блудкава, както обичайно се случва с трилогиите, тетралогиите и т.н. Някак действието се размива, разтяга протяжно. Сякаш авторът е осъзнал, че няма достатъчно материал в главата си за три книги и в следствие на това започва да слага един излишен емоционално драматичен пълнеж, който само подсилва историята, без да гради повествование, докато не заприлича на някоя от онези книги за самопомощ "Как да спечелим приятели". Започват едни пространни Щирлоцови обяснения кой как се чувствал, защо постъпил така, от какво се страхувал. А действието остава някъде на заден план, забравено от всички тези словоизлияния, по-скоро функция на всички прочувствени изблици.
Пиърс Браун успява да запази динамиката на историята. И макар книгата да не е лишена от емоционалност, тя не измества действието, а по-скоро се явява пряко последствие от него. Причинно-следствената връзка се запазва през цялото време и когато накрая затварям последната страница, оставам с усещането за една добре балансирана книга.
Дароу започва да мисли самостоятелно. Вече не е марионетка на Синовете на Арес, а самостоятелна фигура на картата. След като спечелва жестоката игра в Института и се превръща в архиПрим на своя випуск, Жътваря сгъва коляно пред най-омразния си враг и приема да бъде негов меч. Пътят нагоре по етажите на властта е труден. А Дароу е скапан политик. Неговият път е пътят на войната. Но тази игра е не по-малко жестока. И колкото повече се изкачва в Обществото, и колкото повече се доближава до целта си, толкова по-голям и тежък става залога. А хората, на които може да разчита намалят с всяка следваща страница. Колко от златните са готови да го последват в тази неравна битка? Колко от тях биха му помогнали да разбие едно Общество, което облагодетелства тяхната собствена каста? Кой би се съгласил сам да счупи стола, на който седи? Всъщност ще останете изненадани от отговора.
За моя огромна радост антуража от първата книга се запазва. Загубата на Севро би била непростима. Този малък гоблин е неповторим колорит, що се отнася до изграждането на характери. Приятелството, което се заражда още в Института между двамата мъже се оказва по-силно, отколкото безскрупулния свят на Златните би понесъл. Но и това си има своето обяснение, както всичко друго в тази история. А изненадите и обратите следват един след друг, всеки по-неочакван от предишния. Пиърс Браус е свършил страхотна работа.
Това една великолепна, примесена с перфектната доза фантастика, история за приятелство и човечност, за жажда за свобода, за бунт и обич - осъзната, топла, истинска.
Няма коментари:
Публикуване на коментар