След като прочетох "Домът за чудати деца на Мис Перигрин" и разбрах, че има втора книга реших, да не я чета. Малко ми е трудно да определя точно защо, но нещо в книгата ми куцаше. А може би не е едно. Историята всъщност не е лоша. Дори напротив. Харесва ми идеята за хванати в примката на времето деца с необикновени способности. Помня, че книгата започна доста тайнствено и малко призрачно, но после историятя преля в друго.
Но въпреки всичко ми беше малко тегава за четене. Така и не успя да ме увлече истински. Дочетох я повече заради винтидж фотографиите, за да видя как ще се напаснат в историята. Което може би беше и основната причина да започна продължението - любопитството към прашните особняшки снимки.
Сега с втората книга беше сходно положението. Само че този път се четеше по-леко, защото и нагласата ми беше различна. Нямах кой знае какви очаквания.
Излишно е да споменавам, че чудатите винтидж фотографии създават голяма част от мистериозната атмосфера на книгата и я отличават от всички други. Понякога ми се струва, че това всъщност е един албум, който сам разказва историята на обитателите си.
"Градът на гладните" подхваща историята там където първата книга я остави. Мис Перигрин е останала в птичата си форма и не може да се преобрази отново в човек.
Джейкъб и чудатите му приятели продължават приключението си извън рамките на времевата примка, в която беше затворено действието в първата книга. Те тръгват на едно опасно пътешествие, за да намерят друга имбрин, която да спаси тяхната Мис Перигрин.
По пътя си те попадат и в други примки и се срещат с нови чудати деца. А гладните и гадините ги следват по петите неуморно. Налага се Джейкъб доста бързо да свикне с новооткритата си дарба и да започне да я упражнява в реално време, за да спаси приятелите си. Няма време за уроци и грешни стъпки. Чудатите деца имат само един ход и трябва да го изиграят перфектно, за да оцелеят.
А когато най-накрая стигат заветната цел, ги очаква нова неприятна изненада. И двете книги свършват с новозаплетен възел, който ще видим как се развръзва едва в следващата част. Но този път освен всичко това, имаше и още една изненада, този път приятна. В последните редове на книгата Джейкъб открива истинската си дарба. А тя е предпоставка за много интересно продължение. Така че учудващо и за мен самата, всъщност с радост ще изчакам следващата книга, за да видя как ще се развие новата дарба на Джейкъб и как това ще промени историята.
Има и нещо друго. Този път има една трезва доза реализъм, която дръпва читателя рязко за ръката и го раздрусва. В тази история Рансъм Ригс засяга една доста болезнена тема. Когато дълго време си бил чудак, аутсайдер в този свят, когато твърде дълго обществото те е отхвърляло, не те ли превръща това в един малък озлобен човечец, който на свой ред започва да дискриминира същото това общество, когато сам се оказва в позицията на силната страна.
Трудно е цял живот да бъдеш третиран като втора ръка човек и да запазиш емпатията си към другите "различни" от теб хора. Трудно е във вълчи времена да останеш човек.
Няма коментари:
Публикуване на коментар