Докато чета "Нищо" от Яна Телер не мога да се отърва от натрапчивата мисъл, че трябва да прочета и "Повелителят на мухите". Сестра ми винаги е умеела да разказва много наситено истории. Всъщност "Повелителят на мухите" ме преследва като дух от лятото насам, след като тя ми сподели своите впечтления от нея, но на нея й се видя толкова смазващо депресираща, че все не набирам смелост да я започна.
Но сега след "Нищо" просто изпитвам необходимост да я прочета и да направя сама паралела между двете.
Историята за търсенето на смисъла, която Яна Телер поднася така достъпно, образно и в същото време сурово и жестоко на читателя, ми се вижда не по-малко трудна за преглъщане от чувството, което Повелителят остави у сестра ми.
Когато Пиер Антон обявява бойкот на живота, обявявайки го за безсмислен, неговите съученици се натоварват с тежката задача да му покажат, че това не е вярно.Те започват да събират предмети, които имат смисъл... зелените сандали на едно момиче, сините плитки на друго, хамстера на трето, жълтият велосипед на едно от момчетата, показалеца на другото.. И тъй като никой не би се лишил сам от нещо наистина скъпо за него, те решават, че всяко дете ще посочи какво да даде следващия от съучениците му. И никой няма право да откаже.
Първите неща, които изграждат основата на купчината със смисъла са ...ежедневни, тривиални, обикновени, носещи лек сантимент на собствениците им, просто довиждане с някой скъп спомен. Но изглежда са достатъчни, за да предизвикат геометрична прогресия. Стаения гняв от нещата, които са загубили кара всяко следващо дете да изисква нещо все по-жестоко от следващото си другарче. А нещата, които се озовават на върха на купчината със смисъл излизат извън рамките на разумното, нормалното и дори човечното. Няма нищо по-ярко от жестокостта на децата, нищо по-въздействащо от това да видиш как невинността се оттегля от детските им лица и прави място на мръсотията и калта, на кръвта, която обагря ръцете им.
Ще стигнат ли децата до края в търсенето на смисъла? Къде ще сложат границата? И какво ще направят после с тази огромна купчина смисъл, която са събрали?
Какво правим изобщо със смисъла, когато го намерим? Можем ли да измерим смисъла? Някои неща, дали имат по-голям смисъл от други? Или всичко зависи от историята, сантимента и чувствата, които ще вложим в тях?
Книгата на Яна Телер поставя много сериозни въпроси на масата. Въпроси, на които подрастващите често търсят отговори. Въпроси, които човек цял живот си задава. Лутаме се в ежедневието си, толкова забързани, че не обръщаме внимание на нищо. Докато един ден не се обърнем назад и не се запитаме, кое в живота ни наситина си е струвало, кое има смисъл.Не мога да ви опиша пластовете, които Яна Телер подрежда страница след страница, жертва след жертва. Трябва да прочетете сами тази мрачна история, за да усетите жестокия бич на живота. И все пак нека не забравяме, че ние сме тези, които го създават и живеят. Всеки сам е отговорен за своите решения и сам определя, каква тежест ще имат те, какъв ще бъде смисълът от всичко това.
"Нищо" е точно такава, каквато трябва да бъде. История разказана от деца за други деца. И като че ли точно заради това ми се струва толкова сурова и натуралистична. Контрастът между детската невинност и чистата жестокост е толкова силен, а границата толкова размита.
Иска ми се да чета повече такива книги. Иска ми се антиутопиите да бъдат такива, а не сладникави и тривиални поредици, каквито се навъдиха на килограм последните години. Иска ми се това да е част от литературата, която ще поднесем на своите деца, това да е една от историите, с които ще ги възпитаме, с които ще ги учим.
Няма коментари:
Публикуване на коментар