Сега съм на път да изпадна в същото емоционално състояние с "Трънски разкази/Балканска сюита" на Петър Делчев.Потъвам в тия разкази като в бездна, с всяка следваща дума се гмуркам по-дълбоко из дебрите на човешкото сърце и свободната воля. Не знам как да пиша за тях.
Тая книжка е така малка и тънка в ръцете ми, а тежи ужасно много.
Трънско - толкова е дивна тая земя, толкова сурова и жестока. Ветровете й са урагани, снеговете - виелици, дъждовете - потопи, а слънцето - жар, да ти опари душата може.
Земя - майка на хора и вълци. Тук хората най-напред се уповават на собствените си сили и най-накрая, в последното си отчаяние на Вярата. Трънчани знаят, Господа няма да ти изоре нивата, няма да ти прибере стадото, нито ще ти отгледа децата. Петър Делчев противопоставя човек и Господ, природа и Вяра. За трънчани вярата е ритуал, който съпътства всеки важен момент от живота им, повече от благоприличие, отколкото по вътрешни убеждения. Но когато останеш сам в гората и вълците завият, не вяра, а сърце ти трябва.
"Никодим изведнъж прозря, че няма предопределение, че нищо не стои зад него, до него, над него, че няма рай и ад, добро и зло, право и криво, справедливо и подло...Има само необходимост. Тук, в гората, в мрака, сред вълчия вой, разбра, че зверовете могат да го разкъсат и никаква земна или небесна сила не би могла да ги спре...Разбра, че без вярата си е слаб. Човек, който винаги се е крил зад голям дувар, защото колкото си по-слаб, толкова по-голям дувар дириш"
Но ако питат Ангелина войвода, тя друго за вярата ще им каже:
"Не бойте се, нямате грях, че слушате да хуля Бога, чисти сте, невинни. Таман до деня на Страшния съд. Само дето тоя съд е минал и заминал... А нас, българите, даже не ни е забелязал, та си седим в мрака на тъмницата без присъда. Ей така, залудо. Седим си и чакаме... Оня за човешките грехове еднаж Го разпнали, а насетне заради пустата Му безгрешност цели народи всеки ден ги разпват... И ние така - разпнати. От чакане."
Нищо не може да ни спаси от нас самите - ни Вяра, ни Бог, ни род и другари.
Затова и такива се раждат трънчани - диви, дето могат от болка да ти свият сърцето и от смях да те разплачат. Че какви други може да ги роди тая забравена от Бога земя, тънеща в нищета и сълзи, където сърце се иска, за да оцелееш. Суров е Балканът и не жали чедата си. Тук законите са други:
"Защото всеки може да препаше револвер, но истинските мъже са тия, дето в сърцата си носят везната на любовта. И на нея мерят куршума, преди да го пуснат да дири справедливост,"
Мъчно се четат тия разкази и трудно се оставят. Затягат се като шина около сърцето ти - ритмично, сантиметър по сантметър затягат хватката. Думите се забиват като камъни в гърлото ми, като свредели бавно се наместват. Задушават ме и в същото време отприщват такава сила на духа, каквато в тия лигави скотски времена често забравяме, че имаме.
Това са разкази, които те хващат за крака и с невероятен замах те запращат на земята - същата оная земя, раждала хора и вълци, отгледала ги като едно. Разкази, които те карат да се изправиш след това, да застанеш здраво на краката си, да вдигнеш глава, да стиснеш зъби и да благодариш за всичко, което имаш, защото корените ти го изискват, защото паметта остава след тях като съвест да нарежда в ума ти.
Разказите на Делчев не се четат, преживяват се със сърце и разум. Не думи, а картини рисува в тия страници - ярки като живота и мътни като човешката душа. Демир Бозан понесъл нагоре по баира Росица и нероденото им дете, на крачка от сетния си дъх, ала пак се изправя, защото тоя живот, ако не може да пренесе на плещите си, ничий живот не си струва мястото на този свят.
Страхил Чобанина преметнал пояса през дървото на примка, увиснал с цялата си тежест, грях и любов на него, ризата му бяла и лека като един неизживян живот се вее на мъртвото му тяло и ни човек, ни вълк смее да оскверни трупа му.
"Луната посребри мокрото на пътеката, а вълкът се извърна, вдигна глава към нея и резна в небето жалния си вой, сякаш оплакваше съдбата, живота, вселената, вълчия Господ и този мъж, изгубен безвъзвратно за човешкия свят."
Жената на Гьока, която толкова години убиеца на мъжа си в очите гледа, устата му целува, постелята му дели, която от гняв и омраза сама смъртта на неродените си деца на съвестта си слага.
"Жената притисна с длани сухите си очи. На два пъти в живота Господ ѝ проводи истински мъже. Дяволът ѝ отне единия, тя самата затри другия... На Гьока роди три деца, уби трите на Страхил... Каква майка бе тя? Уж за добруването на живите плати с живота на неродените! Но майчиното сърце се сви при мисълта, че човек не може да слага мярка на живота и на смъртта и че един ден децата на Гьока ще плащат нейния грях пред децата на Страхил... А тя, майката на всички тях — родени и неродени — ги предаде. Защото не мислеше за бъдещето им, а остана да живее в миналото — при своята нелепо прекъсната моминска любов"
Младата Ройда, осквернена, омърсена, на парче окървавено месо направена, ала душата й чиста, а очите й силни и непримирими, никой не може ги сломи или надигра.
И всичката тая човешка мъка, ала и сила се излива из страниците, изписани от ръката на Петър Делчев, за да израснат в една последна новела - призив към най-ценното, що има един човек - свободата.
Историята на Ангелина войвода жигосва право в сърцето със своя хъс и жажда за борба.
Докато човек не се освободи сам от оковите си, никой и нищо не може да го освободи. Семейството ни учи да живеем в подчинение, вярата ни казва, че преклонена глава сабя не я сече, а робията не прощава никому нищо - ни чедо, ни чест, ни живот.
И тоя идеал за свобода, ще продължава да ехти в сърцето ми, дълго след като затворя последната страница на тази книга
"Ангелина милееше за друга свобода — такава, която всеки може да носи сам в себе си, само за себе си, лично. Свободата на човека да бъде човек. В нея се коренеше другата — общата, черешовата... Оная, дето ехтеше по баирите на Шипка и караше гърдите на опълченците да звънтят като камбани при всеки удар на куршум или щик... "
Колко сила се крие в тоя беден, окаян народ, колко мъдрост и глупост, грях и невинност. Мъжете - планини, а жените - урагани. Какъвто ще и вятър да задуха, какъвто ще и порой да ги удави, каквото ще и бедствие да ги застигне, нищо не може да сломи тоя див, балкански дух, да го пречупи или умори.
Няма коментари:
Публикуване на коментар