Заглавие: "Музиката на сърцето"
Автор: Ейми Хармън
Издателство: Ибис
Превод: Боряна Даракчиева
Година: 2019
Брой страници: 284
Не съм хипер голям фен на жанра. И поради тази причина съм супер взискателна със своите очаквания относно сюжет, стилистика и баланс, що се отнася до романтичните истории. Но има едно нещо, което винаги съм смятала за омагьосващо и това е музиката, която се оплита около думите.
Ако още не сте чели книгата ви препоръчвам да го направите под съпровода на класическите шедьоври, с които Ейми Хармън изразява емоционалния свят на своите герои.
Знаете ли, повечето от нас въртят очи, когато попаднем на обедния концерт на Виенската филхармония по БНТ всяка събота, включително и аз, и бързаме да сменим канала.
Но истината е, че няма по-изразителна музика от класическата. Някои от вас може би обичат да слушат цигулката, други - челото, моята слабост е пианото.
Повечето класическа музика, която ще си пуснете в Youtube са концерни записи, не особено чисти за жалост. А това разваля удоволствието, поне моето.
Но преди няколко години открих канала на Rousseau:
И сега отново потънах в клавишите и думите. Сякаш Джоузи свири до мен на пианото, извива гръбнак, накланя глава, отпуска я и ръцете й отново пробягват по клавишите - бурно, рязко, а след това безкрайно нещо и ефирно.
Джоузи.
Джоузи загубва най-силната опора в живота си на крехката възраст от 9 години. Ракът отнема майка й. Джоузи остава единсвената жена в къщата и лека полека тя се превръща в крайъгълен камък за своето семейство. Тя е слънцето, което озарява всичко и всички, тя създава условията, които ще им позволят да се излекуват и разцъфнат. И пак е тя е тази, която не иска нищо за себе си. Докато не открива звука на пианото. А след това и Самюъл.
Самюъл Йетс е с няколко години по-голям от Джоузи. Освен това във венитему тече кръвта на Навахо по майчина линия. Самюъл е потънал в гнева си, така както юмруците му са потънали в кръв. Отхвърлян от индианците, с които е израстнал заради светлия цвят на кожата си и подиграван от белите деца заради индианските си корени, Самюъл се е научил да си пробива път и да изисква уважение с вдигнати юмруци.
Объркан, неспособен да канализира собствения си гняв и всчката тази разпалваща енергия, която го подтиква да руши и унищожава, един ден Самюъл се изправя пред Джоузи. Крехко дванадесетгодишно момиче. Крехко и необикновено. Джоузи носи знанията и мъдростта на млада жена, излъчва търпението, което единствено зрелостта би могла да донесе в поведението на човек. Тя подава ръка на Самюъл и му показва един свят, изпълнен с красота и сила, помага му да изрази емоциите си с музиката, която споделят.Ежедневните им беседи на общата седалка в автобуса бавно и полека изграждат тънък и жилав щит около сърцето на обърканото и разочаровано момче. Щит, който да пази емоциите му, без да ги затваря за света.
Но това е едва началото.
Самюъл те първа трябва да се пребори със собствените си демони, да се превърне в опора сам за себе си, да открие своя път в живота, своята цел, начина, по който да канализира всяка своя несигурност в път напред.
А през това време Джоузи ще открие отново любвта в лицето на своя съученик Кевин, а след това ще претърпи за втори път един от най-големите удари, които животът може да нанесе. Загубата на близък човек.
Възможно ли е да извадиш камата и да излекуваш сърцето си за втори път? Колко удара може да понесе човек преди да се срути?
Всеки от нас рано или късно минава по този път. Всички губим по някой любим, после още един. После пак. Животът е низ от раздели. А вината се строварва върху ли лесно и естествено. Ако не бях закъсняла с двадесет минути това нямаше да се случи. Ако си бях сресала косата, ако не се бях върнала да проверя втори път, дали е заключено. Постоянно ни преследва по някое "ако". А потъването надолу е най-лесно.
Но още по-трудно е да потърсиш утеха, когато си свикнал ти да си силният, ти да си този, който винаги предлага утеха на другите. Човек бързо свиква с тежестта на отговорностите си, дотолкова, че когато най-накрая ги разтовари от гърба си, започва да се чувства излишен, мекушав, разочарован от себе си.
Ейми Хармън е изтъкала много добре емоционалните детайли, с психологическа точност. И всичко това е поднесено с красотата на класическата музика. Имаше моменти, когато можех да чуя музиката в главата си, без дори да си я пускам. Когато Джоузи изсвири Шопен пред Самюъл. Сякаш моите пръсти бягаха диво по акордите.
Не четете тази книга без музика. Ще е все едно да четете сбит преразказ. Посланието на Ейми Хармън е ясно, лесно разпознаваемо и добре оформено, добре изградено. Но музиката е това, което го превръща в нещо повече от история за загуба, любов и опора. Музиката е катализатор, който те поставя в обувките на Джоузи, в тези на Самюъл, в твоите собствени обувки. И ти помага да тръгнеш с тях, да се изправиш и да направиш първите си стабилни крачки, да откриеш собствената си сила и да я усъвършенстваш, да я използваш, за да се превърнеш ти самият в щит и опора за тези, които обичаш. Защото ако не можем да направим това един за друг, безсмилени сме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар