"Крадецът на ягоди" - Джоан Харис (Ревю)

Заглавие: "Крадецът на ягоди"

Автор: Джоан Харис

Издателство: Прозорец

Превод: Мая Ненчева

Година: 2019

Брой страници: 328

Не съм мислела, че ще излезе още една книга от историята на Виан Роше. Седем години след "Праскови за кюрето", когато прочетох новината от издателство Прозорец ми се стори като мираж. 

Обичам историята на Виан до степен, която ме прави невъзпитана. Ще ви кажа защо.

На Панаира сега през декември се запътих към щанда на издателство Прозорец, разбира се, за да си я купя. И пристигнах там в момент, в който една жена до мен тъкмо питаше за "Крадацът на ягоди", чудейки се, дали си заслужава. Тя, разбира се, питаше една от милите дами зад щанда, която тъкмо започваше да й обяснява, че това е продължението на "Шоколад", когато аз съвсем невъзпитано прекъснах всички и се обърнах директно към жената до мен:

"Историята е страхотна, като жива магия в ръцете ви. Прочела съм и трите книги преди това и са разкошни - "Шоколад", "Бонбонени обувки" и "Праскови за кюрето" и сега идвам да си купя "Крадецът". Така че няма да сбъркате, сигурна съм. "

Като изпечен амбулантен търговец! Толкова несвойствено за мен. По принцип се въздържам от подобен сорт поведение по редица причини. 

После, разбира се, се изчервих, купих си книгата и си тръгнах възможно по-бързо. 

Джоан Харис ни връща отново в Ланскене су Тан, където Виан и Розет живеят вече от пет години. Виан най-накрая се установила някъде, пуснала е корени, които пречат на немирния ватър да я отвее надалеч. 

Вятърът е отвял обаче Анук. Анук, чиято единствена мечта беше най-накрая да се задържат на едно място, място като Ланскене. Най-накрая да има приятели, живот, спокойствие. Същата тази Анук е в Париж със своя любим. Изпраща кратки, почти безлични съобщения на майка си и се ослушва, за да хване следващата вълна на вятъра. Светът се обръща толкова лесно.

Но Виан все още има своето зимно дете  - малкатаРозет. Е, Розет вече не толкова малка. Тя е на петнадесет години, но не изглежда като тийнейджър. Тя не говори, използва екзика на глухонемите, примесен със спонтанни животински викове, наподобяващи кучешки лай или птича песен например. 

Розет е щастливо безгрижно момиче, което обича да рисува. Но само майка й разбира, че това е нейната магия. В рисунките й се крие ключът към нейния светоглед, към начина, по който разбира хората и взаимоотношенията около себе си. 

"Бедната Виан", така казват хората, обречена да носи винаги тежестта на недоразвитото си дете, което ще си остане винаги дете и за което ще трябва да се грижи цял живот неуморно. 

Е, "бедната" Виан не мисли така. Най-накрая не е принудена да върне детето си на света. Розет може да бъде нейна завинаги. Тя винаги ще има нужда от нея. Не е ли прекрасно? Не копнее ли всеки родител по свой собствен начин за вариант на това. Всеки от нас иска да бъде нужен на децата си. Всеки от нас се моли за дарбата да умеем да утешаваме разплаканите им сърца, да създаване стабилна почва под краката им, молим се да издържим тежестта на техните грешки, да отнемем болката им, да излекуваме раните им. 

Дълбоко в себе си "Крадецът на ягоди" е това. Историята на една майка, която трябва да събере нужната сила, за да върне детето си обратно в света. Да го остави да порасне. И Джоан Харис е намерила начин да го направи по един разкошно красив начин. 

Виан Роше вече е част от отбщността на Ланскене су Тан. Магазинчето й за шоколад е винаги пълно, а шоколадът умее да развързва езици. Отец Рейно започва лека-полека да открива собственото си разбиране за религията и праведността. Той все още търси онова място в сърцето си, където ще може най-накрая да опусне умореното си тяло без тежестта на греховете и ревниво пазените тайни. Но Рейно вече разбира и приема Виан, приема нейния шоколад, нейния светоглед. 

Рижия все още живее в своята лодка край реката. Все още не се е пуснал по течението. Дали заради малката Розет или заради Виан. Като че ли всеки се движи в тесния си, но сигурен периметър, защото е по-лесно или по-безопасно, или по-разумно. Все неща, от които Хуракан не се интересува.

И това всичко се променя. Собственикът на малката цветарница срещу магазинъа за шоколад на Виан умира и завещава на Розет гората с ягодите. Това ще разбуни духовете в селото, ще създаде интриги и ще изплете нов възел от интриги в общността. Но за да се разплете по-късно този възел, трябва и катализатор. 

И това се оказва не кой да е, а новият наемател на цветарницата, която сякаш за две нощи се превърна в студио за татиуровки. Морган Дюбоа, необикновена жена, която ще изплашо до смърт Виан. Ще я накара да преживее отново най-големите си кошмари, когато за малко не загуби всичко заради Зози дьо л'Алба. Но дали наистина Морган е крадец на души? Или е просто едно от семената на Хуракан, също като Виан, също като Розет. 

Дали Морган не е това, което би могла да бъде Виан, ако не се бяха родили Анук и Розет? 

Трудно е да определиш върху чия история пада фокуса, защото миналото и настоящето на всички са оплетени едно с друго и един с друг. Вина и прошка, магия и тайни, сблъсък и мир, сбогуване и дългоочаквана среща, едното не може без другото. Изтъкани сме от мрак и светлина от прах и кръв. 

Дали всичко се подрежда накрая? Да, в известен смисъл. Всеки път накрая всичко се подрежда. До следващия път, в който Хуракан задуха. До следващата промяна. Но не е ли така и извън страниците на книгите?

Според мнозина е било излишно Джоан Харис да пише тази книга. Казват, че тя не е допринесла с нищо за историята на Виан. Но не съм съгласна. Тук няма голям сблъсък, няма кулминация в смисъла, който сме свикнали да търсим в художествената литература. Има единствено сила развръзка. И може би заради това мнозина усещат историята като празна. Но това не е минус. То е част от магията. В обичта не съществува кулминация, а низ от върхове, низ от емоции, които се оплитат една в друга. Тя е плетеница от вина, лъжи, страхове, отдаденост, разголване на душата, искреност, топлина, сигурност и дом. Дом в нечие сърце. Затова мога просто да кажа - тази книга е любов.