"Песен за сянката" - С. Джей-Джоунс (Ревю)

Заглавие: "Песен за сянката"

Автор: С. Джей-Джоунс

Издателство: Емас

Превод: Емилия Ничева-Карастойчева

Година: 2019

Брой страници: 364

Зад привидното впечатление, което оставят красивата корица и мелодичното заглавие на тази дуология, се крие много повече. 

Но това не е някаква скрита тайна, която трябва сами да откриете.  С. Джей-Джоунс разказва открито много от това, което е вложила в тази своя творба. Това е една много лична борба, битка, която е коствала на самата нея много, но все пак спечелена битка. 

Може би и вие като мен сте зашпочнали "Зимна песен" с нагласата за феерична фентъзи YA история.  И това не е далеч от истината. Историята на Лизл и Царят на Гоблините е изпълнена с вълшебства, магия, древни поверия и суеверия. Един цял свят невидим за невъоръченото око. Но в сърцевината си това е една история за любовта и разума. За тяхната битка и единение. Тази битка всеки един от нас я е водил по един или друг начин. Но С. Джей-Джоунс отива много отвъд нашите разбирания. 

Лизл напуска Царството на гоблините. След като дълго се бори да излезе и когато най-накрая спря да го иска. Онзи неземно красив мъж, който се ожени за нея и я превърна в кралица на гоблините, онзи опасен мъж, който я обича до полуда. Той я пусна, въпреки че нямаше право да го прави. Пусна я с ясното съзнание, че това ще унищожи света. Но можеш ли заключиш слънчоглед на тъмно? Не той има нужда от своето слънце, колкото и да го обичаш, понякога това не е достатъчно. 

Пътят за Лизл е труден. И най-накрая може да твори музиката си. Тя е свободна. Но любовта слага нови окови в сърцето й. Лизл остави сърцето си при Царя на гоблините. Отдаде му всичко, тялото, душата си, музиката си и ги сля с неговите. А сега трябва да се научи да живее сама. Възможно ли е, когато погледът му я преследва в мрака - жаден и копнеещ? Когато дъхът му се заиграва с къдриците й всеки път, щом вятърът се завърти около нея? Възможно ли е да продължи напред, когато е на парчета? Разпилени по нотните листи, непособни да сътворят мелодия. 

Сватбената соната стои недовършена, защото брак вече няма. Няма партньор, няма единение. Отломките от две души изгарят в огъня на самотата и изсмукват всичкия въздух от дробовете им. А каква музика без въздух?

Всичко е толкова естествено и толкова объркващо. Лизл бяга от твърде много неща - от Ловците, от спомените си, от сърцето си, от истината. 

И нито една от опорите й вече не достатъчно солидна, за да издържи тежестта на лудостта й. Йозеф е далеч. И тялом, а както се оказва в последствие, и духом. Той вече не е малкото й братче, с което се разбира само с поглед. Или с нота. Той вече е затворен в себе си млад мъж, когото тя не разбира, който не я допуска до себе си и когото самата тя не може да допусне до себе си. Всеки препазва другия от собствената си болка. И така сам страда двойно. 

Когато Лизл получва покана от мистериозен балгодетел, който й обещава бляскаво бъдеще за нея и брат й, Ловците се добират най-нарая до Царя на Гоблините. А те могат да бъдат жестоки, безскрупулни мъчители. Ще се пречупи ли Царят на гоблините преди да предаде Лизл? И ако издържи, ще остане ли нещо за обичане от осакатената му душа. 

"Песен за сянката" е като трескаво бълнуване, като онзи полусън, който те кара да се питаш, дали това е истинско. Как да не е истинско, когато страхът лази по гръбнакът ти, топлият дъх сгрява сърцето ти, светлината заслепява очите ти. Как е възможно да не е истинско?

И донякъде то е. То е като летопис на една лична битка, като протегната ръка към всички онези, които и сега се борят. И заедно с това е едно прекрасно фентъзи, красив мак, който нежно разтраваря цветовете си, за да изпъстри съзнанието на читателя.