"Царство от мед" - С. А. Чакраборти (Ревю)

Заглавие: "Царство от мед"

Автор: С. А. Чакраборти

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

Брой страници: 560

Година: 2020

Препрочитам текста, който писах за "Град от месинг", не защото беше толкова отдавна, а защото света, който Чакраборти създава, е комплексен и натежал от история. Картата на първата станица на "Царство от мед" може и да не изглежда сложна, но нека това не ви подвежда, Девабад е място със строга обществено-кастова йерархия, централизирана власт и заплетени политико-икономически връзки.

Краят на "Град от месинг" беше зрелищен и донякъде съкрушителен. Тук е моментът да ви предупредя, че надолу може би ще има някой и друг спойлър от първата книга, но все пак това е трилогия, няма как. Ако искате да се презастраховате обаче, прегледайте само статията за "Град от месинг" (тук)

Та, да се върнем към края на първата книга. Не, че всичко се беше наредило, далеч не, но сме свикнали в края на първата книга от трилогия, всъщност в края на всяка книга от поредица да получаваме мъничко възмездие, относителен завършек, който оставя, разбира се, много неотговорени въпроси. Но Чакработри явно това не я интересува и бих казала, за щастие! 

Това, което започна като хаплива младежка любов, завърши с жестока война. Всичко завърши с една зрелищна битка между водата и огъня и много непростими загуби. Нахри остана съвзем сама в леговището на най-големия си враг - двореца на Кахтаните и всички около нея плащат жестоко за всяка нейна грешна стъпка. Няма го Дара, няма го Али, Кайро е далеч. Сама сред врагове. Нахри е последната лечителка от знатен род, която едновременно, благодарение на това, стои над всички и в същото време трябва да играе като марионетка в ръцете на Гасан Кахтани. Нейният произход едновременно й дава власт и й отнема свободата. За Нахри не остава нищо друго освен да се съсредоточи върху развиването на лечителската си магия. 

Първата книга беше съсредоточена в изясняване на отношенията между различните, да ги наречем касти, в Девабад. Очаквах във втората книга да се задълбочат отношенията между героите и Чакраборти да наблегне върху изграждането на персонажите си и дооформяне на щрихите в характерите им. Но тя е избрала да направи това чрез променящата се среда, така че фокусът и във втората книга пада около властовите интриги, борбата за надмощие и промените в политическата карта на Девабад. 

Не отчитам това като минус. Всички претърпяват известна метаморфоза, адаптират се към динамичната среда около тях. Нахри вече не е саможивото егоистично момиче, което дойде от Кайро, преследвайки единствено собствените си мотиви. Сега, пет години по-късно, Нахри е Бану Нахида и носи отговорност за хиляди хора, за хората на Девабад, без значение, дали са джинове, деви, гезирци или шафити, без значение каква е политиката на управляващия род. И тя намира начин да обуздае буйния си нрав в името на своите хора. Знам как изглежда този завой в образа на Нахри, сякаш Чакраборти е решила да я постави в кутия и да ограничи размаха й. Но това не е точно така. Защото в крайна сметка на всеки му се налага рано или късно да порасне и да започне да поема отговорност за действията си. Това, че нещо е несправедливо и ужасяващо, не означава непременно, че ще имаш силите да го надвиеш сега. Нищо в този живот не се постига лесно. И понякога трябва да сведеш глава и да наточиш тайно оръжията си или просто да действаш дипломатично и да направиш нужната жертва, за направиш крачка в изравняването на силите. Харесвам тази промяна у Нахри, тъжно ми е, че тя е принудена на прибере крилата си, но и се гордея със зрялото й поведение, с осъзнаването и позицията, която заема във всеки важен спор - миролюбива, но непоколебима. И все пак, не оставайте с впечатление, че пламъчето й е угаснало, ще имаше удоволствието да видите неведнъж вироглавата, решителна и ядосана Нахри, която ще кривне усмивка на лицето ви.

И докато Бану Нахида се опитва да вземе юздите на Гасан в ръце, обмисляйки внимателно всеки свой ход, Ализаейд се вихри в пустинята. Е, "вихри" е силна дума, защото и той самият се бори с новите си умения, опитва се да ги овладее, да ги разбере, да се научи да ги контролира и ако е възможно да избегне възможността да го убият. Прокуденият принц тъкмо започва да добива чувството за уседналост, когато дългоназряващите конфликти най-накрая стягат възела около него и той е принуден да се върне в Девабад. Ализейд отново е разкъсан между обичта към семейството си и чувството си за справедливост. Дълг и желание за равноправие отново ще объркат младият принц. Но този път Ализейд трябва да се изправи лице в лице с проблемите си и да застане зад вярата и идеологията си, ако иска да има шанс да промени нещо.

И за пълен разкош през това време отвъд стените на Девабад се готви въстание, което ще помете плановете на всички, на абсолютно всички - тези на Нахри и на Али, и на Гасан, и на Мутрандир, и на Хатсет, и на Каве, и на Нисрийн, всички. Въстание оглавено от хората, които се предполага, че са най-мили на света за самата Нахри. Въстание, което ще прекърши всичките й мирни действия и ще ги заличи за миг. А ударът ще дойде от единственото място, от единствените хора, от които не го очаква. Какво ще направи тя? Ще заеме ли своето място до въстаниците или ще ги обяви за същите фанатици, като тези, с които се бори в границите на Девабад? 

Харесвам начина, по който Чакраборти е избрала да разкаже тази история. Тя не е нова. Стара е колкото света. Вечната борба за надмощие на едни хора над други. В нея няма лоши и добри, просто двете страни на една барикада, които се бият от толкова дълго време, че вече дори не помнят как е започнала тази война или пък нямат представа, дали историята, която им е разказана, е вярна. Война без край. Война, която ще се върти вечно в кръг. Кръгът на насилието - отмъщението - правдата - потисничеството и отново - насилието. Единственият начин да разбиеш подобен кръг, е да започнш промяната отвътре. И Нахри може би успя да направи точно това. 

Ще разберем в последната книга. :)

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***