петък, 17 юни 2022 г.

"Ритъмът на войната" - Брандън Сандерсън (Ревю)

 

Заглавие: "Ритъмът на войната"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Артлайн Студио
 
Превод: Цветана Генчева
 
Брой страници: 1312
Година: 2020
Задавали ли сте си въпроса "Кои три книги бих взел/а, ако отивам на безлюден остров?" Когато всичко е само хипотетично, изборът е много труден. На практика се оказа много по-лесно. Взимаш различни по жанр книги, които не си чел, от автор, който категорично харесваш и няма шанс да останеш разочарован. А ако можеш да разчиташ и на обем, какъвто е случаят, още по-добре.
Стягам три куфара, на толкова имаме право в самолета. В тези три куфара се събра всичко, което мога да взема, за да се преместя със семейството си в друга държава. В тях влязоха "Ритъмът на войната" и "Хроники на неведомото". Сигурно съм един от малцината, които някога са очаквали предстоящата карантина с нетърпение. Мислех за нея като за 10-дневен отдих след организацията по преместването и преди организацията свързана с настаняването и новата работа. Моят "безлюден остров".

Започнах да я чета още в първия ден от карантината, блажено потънах в първите страници, ехото от предишните книги започна да се завръща, усещането, че не помня нищо освен имената на героите избледня. След това се оказа, че по време на карантина има също толкова много административни задачи за планиране и организиране, колкото и преди това. Така че Сандерсън отиде обратно на рафта и отлежа там една година. След книжарницата, "Ритъмът на войната" смени три жилища, преди да кацне окончателно на нощното ми шкафче отново. Преди отново да усетя онова приятно чувство за свобода и неангажираност, което ми трябва, за да започна някоя книга с подобен обем.
Обичам обемистите книги, защото ми носят именно това чувство за безвремие. Мисълта, че ме очакват стотици страници, часове наред прекарани в любима история с любими герои. А ясното съзнание, че имам малко време за четене допълва усещането с мисълта, че ще прекарам поне няколко седмици в Рошар.

Дали заради прекъсванията или по-дългата пауза между третата и четвъртата книга (защото аз започнах Летописите малко преди да излезе "Заклеващия и тогава прелетях през трите книги без да ми се налага да чакам), този път ми беше по-трудно да се върна в историята. Отне известно време и страници, докато се наместя отново в удобните обувки на читател и си припомня предисторията на някои от второстепенните персонажи в книгата. Отчасти поради тази причина, а и защото това вече е четвърти том от поредицата, очаквайте известно количество спойлери от тази, а и от предишните книги по-долу. Не ми се вярва да мина без тях.
Ако и вие искате да си припомните или за пръв път се сблъсквате с Летописите на светлината и искате да научите повече, оставям линк към тесковте за Том 1 -  "Пътят на кралете", Том 2 -  "Сияйни слова" и Том 3 - "Заклеващия".
 
А сега, 20 минути и един куп лични глупости по-късно, по същество. Не си спомням, къде ни остави края на "Заклеващия", нито къде започна "Ритъмът на войната", но както може да се досетите от самото заглавие, войната е в разгара си. Сияйните рицари са се установили в вълшебната кула Уритиру, без съвсем да са успели да разберат как да я подкарат така да се каже. Едва малка част от възможностите на Кулата е активирана и още хиляди тайни предстои да бъдат разкрити. Не че Сандерсън ще ги остави на спокойствие да си изследват. Слятите обединяват своите сили около нови идеи, основата на от които включва именно превземането на Кулата Уритиру, защото тя ще им позволи да контролират силите на сияните. И докато те подготвят своя план, Далинар и Ясна чертаят свои планове за освобождаване на родния Алеткар и възвръщане на загубени територии. Адолин се нагърбва с нелеката задачата да отиде в царството на духчетата и да ги убеди да се обвържат с хората, за да създадат заедно повече сияйни рицари. Шалан заминава с него по поръчение на тайния си престъпен работодател Мраизе, заедно с целия колектив от персони които си е създала плюс подаващото се зад завесата Безплътно, което както изглежда скоро ще се оформи като самостоятелен образ също като Воал и Сияйна. Навани поема анагажимента да брани и да се грижи за Кулата и да открие значението на новата Дълбока светлина, която са открили. А Каладин се бори с демоните в собствената си глава. Всъщност всеки се бори със собствените си демони. Това е и фокусът в тази част. Това е Ритъмът на войната. Каладин не може да приеме провалите си това го повлича още по-дълбоко в бездната. Неспособността му да спаси приятелите си, да отговори на очакванията им, да защити всички, го приковава безпомощен към земята. Благословеният от Бурята трябва да намери пътя обратно към себе си, прошката винаги е адски близо и в същото време отчайващо далеч.

Навани винаги е мечтала да бъде учен, като в тази мечта се крият много повече пластове от просто желанието да си играе с епруветки в лабораторията, прехвърляйки образно казано светлина на бурята от едно канче в друго. Навани иска да бъде полезна, иска да има принос и в чисто личен план - да бъде оценена, да получи признание за постиженията си.

Далинар се бори с вината за превземането на неговата родина от Зло. И хвърля всички надежди и усилия в плановете си да си върне обратно дома, да освободи хората си. Но желанията и изборите, които трябва да направим често са две коренно различни неща. На всичкото отгоре Далинар трябва да промени, да пренастрои цялостното си разбиране за света и от войник и завоевател да се превърне в наблюдател и мислител. Далинар трябва да овладее силата си, в противен случай битката е загубена.

Адолин бяга от сянката на баща си години наред, опитвайки всичко. На Адолин определено не можем да му отречем отдадеността. А това пътуване до Морето на сенките е поредния опит да се отърси в разочарованието, което натрупва в себе си. Без духчетата на честта на своя страна, войната е обречена. Слятите на практика не могат да бъдат убити. Те продължават да се прераждат в нови и нови тела. А хората нямат достатъчно капацитет, за да поддържат интензивността на война с пособни измерения. Но за да убеди духчетата, че хората са достойни, за да се обвържат с тях, Адолин първо трябва да убеди себе си, трябва да осъзнае собствената си стойност, сила и доблест.

Шалан е може би най-загадъчния и интригуващ образ в цялата книга, Тя е изтъкана от противоречия, а тайната от детството й, която така старателно и подсъзнателно прикрива, я притиска и срутва малко по малко личността, а и живота й. Шалан тъче светлина и с нея плете своите лъжи, първо пред Мраизе, после пред Адолин, след това пред Шарка, през Воал и Сияйна и докато накрая самата тя не потъва толкова дълбоко в лъжите си, че вече е трудно да се каже съществува ли изобщо Шалан или всичко е една красива измама.


В тази книга Сандерсън хвърля малко повече светлина и върху Слятите, Слушачите, и Паршите. Връзките добиват дълбочина и мащаб. Историята се връща години назад, за да изрови част от тайните, които са довели войната до този момент. И да даде някои отговори. Врагът вече не е безименен. Контрастът избледня. Конфликтът излезе извън рамките на войната между Певци и Хора, между добро и зло.

Преди да завърша този текст, ще направя нещо, което избирам да направя рядко. Ще включа малко градивна критика към изданието. Първо такъв обем се чете много трудно в тази еднотомна форма. Книгата е тежка, страниците са фини и каквото и правиш по някое време те заболява гърба. За щастие е достатъчно здрава, всеки път, отгръщайки я, имах чувството, че колкото и да съм внимателна ще поддаде под тежестта на страниците и ще се скъса отнякъде. Издържа. за което съм безкрайно благодарна всъщност. Не знам, вие как и колко си пазите книгите и дали откачате като се прегъне някое ъгълче, но аз играя в своя собствена лига по въпроса и колкото и ненормално да ви звучи, после си купувам нови бройки, за да заменя осакатените. За щастие това се случва изключително рядко. Извинете моята лудост, имах нужда да се оплача. Това, което не мога да преглътна е качеството на текста. Не съм експерт, не знам, дали това е проблем на преводача, редактора, коректора или сбор от общата им работа или липсата на такава. Знам само че изданието беше пълно с много грешки, неприятно много грешки. Много typo-та, пропуснати думи в конструкцията на изречението, препинателни знаци. Твърде много, за да ги подмина. Надявам се на следващия тираж, това да се изчисти, за да може читателите да се насладят изцяло на този прекрасен текст.

Сигурно ви писна да се повтарям, но Сандерсън го заслужава. Така че и този път няма да си спестя суперлативите. Обожавам въображението на този човек, обожавам търпението и труда, които влага в историите си, логиката, науката, която създава сред страниците на творбите си. Идеите му са разпознаваеми. И всеки път ме изумяват.  Петата книга според плановете на самия Сандерсън е планирана за есента на 2023. А дотогава ми остава само да му пожелая цветущо здраве и все такива темпове на продуктивност. А пък аз имам да наваксвам с още някое и друго издание дотогава. :)



Няма коментари:

Публикуване на коментар