вторник, 31 май 2022 г.

"Приказка за Долната земя" - Ирена Първанова (Ревю)

 

 Заглавие: "Приказка за Долната земя"

Автор: Ирена Първанова

Издателство: Сиела
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Момчил Степанов
 
Брой страници: 408
Година: 2020

Отдавна не бях чела толкова хубава приказка. Приказка, която ме накара да се смея с глас, да съчувствам, да се усмихвам съзаклятнически, да си представям какво ще се случи в следващата глава и колкото и клиширано да звучи, точно така, да се почувствам отново дете. Припомних си как с моите другарчета от блока, изследвахме страшното котелно под мазетата и си измисляхме детективски сюжети, които да разиграваме. Спомних си как си правехме компютри от камъни. Как създавахме бази пълни с такива компютри. И как сутрин и вечер местехме цялата база, всичките над 100 камъка от единия край на училищния двор в другия, за да сме на сянка.  Единственото условие на родителите ни, за да излезем още в ранния следобед и да останем до по-късно на обяд. Сега като се замисля, напълно безсмислено упражение, защото местенето на камънаците изяждаше спечеленото време. Но тогава подобни нешща нямаха значение, важното е, че бяхме навън и бяхме заедно. Изобщо играехме на каквото ни е кеф, с каквото имаме под ръка. И беше страхотно. 

Тази книга ме накара да почувствам същите свобода, лекота и безгрижие, които изпитвах в онези летни дни. И въпреки че звуча малко сантиментално, повярвайте ми, в историята на Алекс, нашия главен герой, няма нищо подобно. Тя е свежа, забавна, интересна, вълшебна и по своему детски важна. 
 
Алекс заминава за лятната ваканция при баба си Светла в село Вратня. Или както го вижда той - при баба, която никога не е виждал и в село, в което никога не е ходил, защото родителите му са забравили за него. Още по-лошо забравили са да му кажат, че са забравили за него и понеже нямат друг избор вече, го пращат някъде там в нищото, колкото да се отърват от него. 
 
Тук искам да отворя една скоба. Има някои книги, в които се влюбваш бавно и сигурно, има и такива, които обикваш още от първата сцена. Харесах "Приказка за Долната земя" именно от първата сцена, в която Алекс и семейството му закусват в неделя сутрин и на Алекс му сервират новината, как са решили да го пратят за лятото при баба Светла. Сцената е супер сладка, диалогът се развива естествено и въвежда читателя в живота на главния герой. Сякаш Ирена Първанова ти казва, ела да хапнем палачинки заедно и да видим как ще прецакат лятото на Алекс. 
Слушайки този въпросен диалог в ролята си на родител, разбира се, виждам нещо съвсем различно от Алекс. Виждам семейство, което го обича. Хора от плът и кръв, които правят, каквото е по силите им, да се справят в ежедневните, а и с житейските ситуации, в които са поставени по възможно най-добрия начин, Виждам хора, които бъркат, забравят, пропускат някои неща, но усещам обич и привързаност във всяка тяхна дума. Една закуска беше достатъчна, за да почувствам това семейство билзко. След този момент, на мен вече ми се иска да придружа Алекс, да прекарам заедно с него лятната ваканция и да разбера какво толкова мистериозно има в село Вратня и що за човек е баба Светла. 
 
И отговорите не закъсняват, а с тях и новите въпроси. Село Вратня не е от най-често посещаваните дестинации, дори автобусите го избягват. Хората са мили, но загадъчни. Дори улиците на това село са му странни, ту се появяват, ту изчеват. А ако попиташ някого ще махне с ръка, ами, сторитло ти се е. 
Баба Светла не прави изключение. И тя като че ли премълчава нещо. Но може ли човек да й се сърди, след като готви толкова вкусно и обича видео игрите и изобщо всякакви игри. Да, баба Светла е много мила и колоритна дама. Стига да я слушаш, разбира се. Престъпиш ли думата й обаче, чуваш онзи властен глас, който те кара мигновено да спреш и да се разкаеш за постъпката си. 
 
На Алекс му предстои вълшебно лято - в преносен и буквален смисъл. Предстои му да срещне нови приятели, с които ще преброди незнайни земи, ще се бори с чудовища и ще спасява кралства. И това може би е най-любимото ми нещо в тази книга. Концепцията на Ирена Първанова за приятелството и мирогледа, който изгражда в своите герои. Тя поставя Алекс и неговите приятели в различни житейски ситуации. Като например, това да застанеш лице в лице с момчето, което ти се е подиграло или те е заплашило. Тя позволява на своите герои да погледнат отвъд дребнавостта на лошите думи. Подтиква ги да потърсят това, което се е скрило зад тях. Уязвимостта, която ни кара, нас, всички, и възрастни, и деца, да нападаме, защото искаме да се защитим. 
 
Този и още много други житейски уроци се крият в действията на децата, спотайват се някъде там между приключенията. Ние като читатели разбираме и усещаме стойността им, карат ни да се замислим, да се усмихнем, но не изместват фокуса от вълшебната приакзка, която Ирена Първанова разкава. Не. Долната земя е чудна, пълна с митове и легенди, красиви кралици, мрачни злодеи и много магия. Но истина е, че в края на деня, за да излезе от тази бълкотия, за да спаси приятелите си, за да спаси Долната земя и дома си, на Алекс му само нужни единствено  доброта, емаптия и човещина. Това е всичко, което се иска, за да бъдеш герой. А най-хубавото, че всеки от нас ги притежава, просто понякога ги забравяме.


Няма коментари:

Публикуване на коментар