Reader Sense: "Победителите" - Фредрик Бакман (Ревю)

Заглавие: "Победителите"

Автор: Фредрик Бакман

Издателство: Сиела

Превод: Любомир Гиздов

Брой страници: 712

Година: 2022

Всички книги на Бакман са хубави, но трилогията за Бьорнстад някак ми се вклини в сърцето и стана специална. Правилният жанр за тази книга може би е спортна драма. Поправете ме, ако греша, аз не съм специалист. Истината е обаче , че възприемам книгите на Бакман като жанр човешки. Няма значение, дали ще разказват за един самотен сърдит на света старец, който просто има нужда от любов и разбиране. Или за една жена, която рязко е изгубила почва под краката си, когато бракът й се е разпадал и просто има нужда от любов и разбиране. Или за два града, които се мразят и които не могат един без друг, но всъщност имат чисто и просто нужда от любов и разбиране. И понеже всички ние, които стоим от другата страна на страниците и четем, сме същите, щастливи, нещастни, уплашени, богати, бедни, силни слаби, спортисти, чистачи, адвокати, все тая, всички ние имаме нужда тъкмо от това - любов и разбиране.

Баща ми обича да казва "На човек му трябва топъл залък, и добра дума, за да е щастлив". Майка ми пък ме подлудява понякога. Станала съм на тридесет и четири години, но тя ми е майка, нищо не може да я спре. Сестра ми е любима константа в живота ми, ако ще и апокалипсисът да ни хване, двете ще сме там и ще си държим държете. С моята "Ана" пък може понякога и да не си пишем или говорим с месеци, просто защото децата ни подлудяват или в работата е лудница, или нещо се случва и не ни се говори, но също така е достатъчна и една смешна картинка в чата, за да излеем океан от стаявани бури, които само другата би могла да разбере. Без дори да се налага да обясняваме.

Мисълта ми е, когато чета Батман, се чувствам у дома. Това е моят дома, моито емоции, моите приятели, моите родители, те всички са мои. Моят живот. Това е усещането, когато чета Бакман. У дома съм си.

Дотук добре, това го изяснихме. Не съм сигурна оттук насетне какво да ви разкажа. За кого по напред да ви разкажа? За Бени? За Мая? За Амат? Или може би за Хана и Джони? За Тес? Знаете как в една поредица, броят на героите и картата на действието постепенно растат, просто защото идеите стават по-големи, по-грандиозни. Тук се случва същъто, Бакман включва нови герои, нови истории, нови гледни точки, нови сцени, нови декори. Само че не идеите се променят. Идеите са си същите. Всички ние сме хора, правим грешки, прощаваме или не прощаваме. Живеем до края със загубите, с вината, с надеждата. Тук просто сърцето на Бакман расте. Сърцето на историята расте. Сякаш в него има място за всички, за целия свят, от мъничката мравка, до безутешната буря.

Сега в него има място и за Хед. Помните ли, как преди вички бяхме от Бьорнстад. Така де, знаехме, че и тези от Хед да просто хора като нас. И се борят със зъби и нокти за хокейния си клуб, за децата си, за живота си, за поминъка си. Но си бяха "другите", "хората от Хед", "онези от Хед". В "Победителите" Бакман е намерил място в сърцето на историята си за всички, по равно.

Нищо ново не е измислил Бакман, това е нашият живот сред страниците на неговите книги. Но не затова ми е толкова скъп. Толкова е трудно да облечеш всички тези противоречиви емоции в думи, в действия, в плът и кръв. Да придадеш форма на онзи шепот граничещ с крясък, който се чува винаги в тихата зала, и излиза винаги от устата на някоя изпуснала нервите си майка, изясняващ условията на нейната окончателна капитулация. "Очевидно не мога да те контролирам, пълен провал съм, затова да знаеш, че ако не ме послушаш, ще ти отнема най-любимото!" А в действителност крешейкопшепне на отрочето си през зъби "Сядай мирно или си заминаваш вкъщи и повече никога няма да те взема с мен!"

Не знам, много е трудно за обяснение и е много лесно за разбиране. Всичко е там, написано на страниците. Ясно като бял ден. Нищо не ви казах са самата книга, за действието, за обратите. И по-добре.

По-добре сами да си прочетеет.

P.S. Не знам, дали някога съм ви споделяла това, но по някакъв начин всяка книга, която чета се свързва с песен, която обичам. Винаги се случва по различен начин, понякога случайно съвпадение ги събира, друг път някоя реплика на герой или даден цитат ме кара да се сетя за една или друга песен, понякога е въпрос на цялостно усещане. Но факт е, че при мен музика и книги винаги са вървели заедно ръка за ръка. Та, всяка книга си има песен. Песента, която завинаги ще остане в мислите ми свързана с "Победителите" на Бакман и изобщо с цялата му трилогия за Бьорнстад е "One Blood" на Terence Jay.