"Пропуснатият момент" - Йорданка Белева (Ревю)

 

Заглавие: "Пропуснатият момент"

 Автор: Йорданка Белева

Издателство: Жанет 45

 

Брой страници: 52

Година: 2017

 

"Пропуснатият момент" за мен е първа среща с творчеството на Йорданка Белева. Стихосбирката е малка, но думите в нея са големи. 

 

големи са думите ни

колкото глада за тях

Оформлението й е много нежно, много красиво, много чисто. Като самата стихосбирка.

Текстовете вътре са лични, като отворена врата към миналото, към камерите на сърцето на самата Йорданка Белева. Вътре има стихове посветени на нейния съпруг - Иво, на тяхното семейство, на онази тънка невидима нишка, която свързва душите на хората по-здраво от стоманени въжета. Стихове, през които прозират споделени емоции на цял един съвместен живот, кратки мигове отблясъци, които разкриват повече от многотомник. Има стихове посветени на майка й, на отминалото детство, на загуби стари и по-нови, които са белязали света й. 

Особено любими са ми стихотворенията посветени на баба й и дядо й Белю.

един февруарски ден белият сняг потъмнява

оттогава както и да живея все ми е тъмно

аз съм тъмна и Белева, дядо 

За всеки поет стиховете са нещо много лично, съкровено. Поезията е може би най-ангажиращото изкуство, най-наситеното, най-натовареното в емоционален аспект, но рядко срещам такава откровеност и разголване както тук. Струва ми се немислимо да допусна някога хиляди непознати хора толкова близо до света си. Възхищавам се на Йорданка Белева. Какво ли необятно сърце се иска, за да направиш нещо подобно?

Стиховете й ни отвеждат в нейното минало  - далечно и близко, от детството до вчера. Отвеждат ни към онези структуроопределящи моменти, които насищат живота ни със смисъл. Отминали моменти - изживени, почувствани, оценени и отминали. Усеща се ясно носталгията по тези отминали моменти, които никога няма да се върнат отново. Тежестта им, която с всеки ден расте в гърдите, силата им, която ги притегля към нея и те гравитират около настоящето, припомняйки постоянно за своята ценност, за своята съкровеност.

Въпреки заглавието, въпреки думите на задната корица, нямам усещането за нещо пропуснато. Самият факт, че тези стихове са тук, черно на бяло, изпълнени с тиха тъга, носталгия и съкровена обич, са ясен знак, че важното някога не е било пропуснато - осъзнато е, изживяно е, преживяно е, било е там, остава там.

непрежалимо е пространството

в което се намърдва спомен

Тази стихосбирка е манифест към ценността на спомените, на споделеността, на съпреживяното и всичко това е обрамчето с кротката тъга по всички онези моменти, които е можело да бъдат, но животът просто е такъв - дава и отнема. От нас зависи какво ще запазим, какво ще съхраним, какво ще оценим.

"Сянката на лисицата" - Джули Кагава (Ревю)

 

 Заглавие: "Сянката на лисицата"

Автор: Джули Кагава

Издателство: ProBook

Превод: Анна Балева

Брой страници: 488

Година: 2018

Знам, че ще си купя и прочета тази поредица още от мига, в който ProBook обявиха издаването й. А красивите издания единствено изтъниха и без това крехкото ми търпение. Китсуне е любимият ми йокай от японската митология. Обожавам мита за лисицата. И обожавам това, че все повече автори избират да  вплетат образа на китсунето в своите истории. 

От красиви фолклорни фентъзита като това, в което мита за китсунето се разглежда в основната си форма, през младежка фантастика като "Към небето", в която Сандерсън е избрал китсуне да бъде една от многото извънземни раси - дребни, с хапливи езици и отлични бойни умения, та чак до  "Таралежите излизат през нощта" на Йорданка Белева, чиято книга е най-необичайното и може би дори последното място, на което съм очаквала да срещна редове за японския йокай, макар и в съвсем различен контекст. Но светът е малък. Това е. 

 

 

Да се върнем на "Сянката на лисицата". Точно такова фентъзи ми се четеше. Класическо от първия до последния детайл.

Тук е моментът да спомена, че лично аз вече поне осем пъти се връщам на това ревю и се справям съвсем неуспешно със задачата да ви кажа, колко много харесах тази книга. Все се оплитам в едни дълги обяснения какво се случва вътре, кой какъв е и за какво се бори. А вътре се случват много неща и има какво да се разкаже. Сега като една котка, на която й е останал един последен живот преди да погребе завинаги този текст, ще пропусна всичката фактология и ще акцентирам на трите неща, които най-много харесах в нея.  Анотацията можете и сами да си я прочетете.

Първо - както вече стана ясно мита за китсуне е един от любимите ми. А Джули Кагава се е справила блестящо със създаването на своята героиня - Юмеко е получовек, полукитсуне и това прозира от всяко нейно действие, всяка нейна мисъл, несигурност, страх и усмивка. Тя е немирна, пакостлива, добродушна и добронамерена,  малко уплашена като всеки, който не знае къде принадлежи и търси своето място в света, когато изведнъж губи дома и близките си. Образът й е перфектно балансиран.

Второ -  обожавам това, че Джули Кагава е избрала да следва добре познатата схема. Катаклизъм, който разпертушинва живота на главната героиня и я изпраща на път с единствената цел - спасението на света. Път, който я среща с нови персонажи, които притеглени от нейната енергия се присъединяват към свитата й и й помагат в начинанието. Мотивите на всеки са различни. Тацуми, тайнственият самурай от Клана на сянката, си казва през цялото време, че тя е просто мисия за него, защото и той самия иска това, което и тя. Ронин, който си казва, че прави всичко това, просто защото му е скучно, защото няма клетви, които да го обвързват, нито чест, която да пази, така че може да прави каквото си иска, а пътешествието на Юмеко е може би най-интересното нещо, което му се е случвало напоследък. Кралска особа, принц, който иска да си мери "честта" с известния Каге Тацуми, но за да може да се изправи в честен двубой срещу него, трябва първо да му помогне да завърши мисията си (разбирайте мисията на Юмеко), защото всяко друго действие би било в разрез с въпросната чест.

Истината е, че всеки от тях е претеглен от образа на Юмеко, нейната чистосърдечност и интуитивност към ситуацията. И те просто искат да й помогнат.

Трето - изборът на този сюжет, позволява на Джули Кагава да постави пред своите герои поредица от интересни препятствия, които малко по малко разкриват мотивите, желанията и промяната във вътрешния им свят, заформяйки една сплотена задруга, която в края на пътешествието може би ще осъзнае, че ги свързва нещо повече от егоистичните мотиви, поради които са се включили в това пътуване.

"Сянката на лисицата" е прекрасно приключенско фолклорно фентъзи - динамично, добре балансирано с ярък и добре изграден свят и пълноценни персонажи. С това приключвам темата, ако случайно й се чудите, хич не се чудете, ами я подхващайте. 

 

 

"Жени, лишени от търпение" - Джаили Амаду Амал (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Жени, лишени от търпение"

Автор: Джаили Амаду Амал

Издателство: Ентусиаст

Превод: Зорница Китинска

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Гергана Стоянова

 

Брой страници: 224

Година: 2025

 

Изслушах на един дъх "Ловецът на хвърчила", "Хиляди сияйни слънца" (и двете на Халед Хосейни) и "Жени, лишени от търпение". С какъв акъл не знам. Но го направих. Затова  и ми е трудно да говоря за всяка една от книгите по отделно. Историите се сляха и надградиха в мен. Всяка по-интензивна в емоционално отношение от предишната. Не го казвам, за да омаловажавам по какъвто и да е начин книгите на Хосейни. Не това имам предвид. Натрупването на събитията от трите истории, наслагването на преживяванията и емоционалния заряд в тях ме остави с усещането, че чета една книга, а не три. Стигам до последната част "Жени, лишени от търпение"

Нейното действие се развива в Камерун и ни среща подобно на "Хиляди сияйни слънца" с три жени, чиито съдби се преплитат по неочакван начин. 

Рамла и Хинду са братовчедки принудени да се омъжат против волята си. Защото те нямат право на глас, нито на избор, на желание, на живот. Жените в Камерун имат право единствено на търпение. Ако бракът, който са сключили не е успешен, то значи те не са проявили нужното търпение и всеотдайност. Ако мъжете им ги бият и не ги уважават, това е, защото те не са прoявили достатъчно търпение и всеотдайност. Ако в дома им няма мир и хармония, то е защото те не са проявили достатъчно търпение и всеотдайност. 

Задушавам се още докато пиша тези редове. Минаха повече от четири месеца, откакто слушах книгата в Сторител и сцените вътре са все още ярки, като че току що съм оставила слушалките на страна - посинените изпочупени тела на младите жени,  обезобразените лица, потъпканата воля, неизслушаните молби, законните изнасилвания. Не искам да се връщам там сред страниците на тази книга, но не мисля и че мога да изляза напълно от тях. Трудно е за преглъщане, когато си страничен наблюдател, невъзможно е за примирение, когато си част от тази култура. 

Джаили Амаду Амал е направила нещо различно, наред с историите на Хинду и Рамла, тя разказва и историята на Сафира, която за разлика от повечето жени в своето положение, всъщност обича до полуда своя мъж. Тя е влюбена в него също толкова силно, колкото и първия ден, желае го и го иска само за себе си. Затова, когато младата Рамла влиза в дома й като втора съпруга, това е най-ужасният ден в нейния живот. Тя вече не е неговата любима, тя не е неговата единствена избраница, любовта на живота му, майката на децата му. В този ден тя се превръща в една от жените му. Да, първата му жена, тази, която ще получава винаги най-голямо уважение и власт в дома си, но никога повече няма да бъде единствена. От този ден нататък тя ще трябва да го дели с другата. Най-голямата обида и болка, която може да бъде нанесена на една влюбена жена. Но Сафира няма друг избор освен да прояви търпение и всеотдайност.

Търпение, търпение, търпение... повръща ми се от тази дума. А аз съм от търпеливите хора. 

Този текст ще е кратък, нямам сила за повече. Не мога да ви препоръчам тази книга. Ужасяваща е. Но мога да ви кажа, че е важна и смислена. Ако имате сърце и психика за такива истории, прочетете я. Важно е, колкото и да ни боли, колкото и да ни омаломощават тези истории, да не ги оставяме безгласни. Те трябва да бъдат чути, заради хора като Рамла, Хинду и Сафира, заради Мириам и Лайла. Заради всички малки момиченца принудени да се омъжат за някого, когото не искат, принудени да правят неща, които не искат, докато им бива набивано в главите, че трябва да са благодарни и да проявят търпение. Заради всички държави, където няма закон срещу педофилията и където жената е просто плът, с която мъжът може да прави каквото иска. Заради всички тези истории, които четем като художествена литература, но в действителност се случват някъде по света. Не я подминавайте.

"Кафене Пълнолуние" - Май Мочизуки (Ревю)

 

Заглавие: "Кафене Пълнолуние"

Автор: Май Мочизуки

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

Брой страници: 178

Година: 2024

Избрах си "Кафене Пълнолуние" от каталога на Пепърмил Букс, защото ми се четеше топла история с котки. И тя е точно това. Но се оказа и много повече. "Кафене Пълнолуние" има много хубаво и смислено послание. Това е книга за моментите, в които се чувстваме изгубени, моментите, когато всички наши усилия сякаш потъват в бездънна яма и животът остава в застой. В тези моменти е много лесно и съвсем естествено човек да се почувства безкрайно уморен, обезверен и омаломощен от постоянните вълни, които животът запраща срещу него и факта, че не успява да се пребори с тях по никакъв начин. Моментите, в които започваме да губим битка след битка. У нас, хората казват злото никога не идва само. И това донякъде е вариация на идеята за всемирната гадост. 

Това е концепция, която разбирам и познавам от личен опит. Житейският ми път ме е накарал да осъзная колко навързани са понякога нещата. Когато човек се чувства непълноценен в една от ролите в живота си, е много лесно да занемари и пренебрегне мотивацията и устрема в останалите аспекти от развитието си. Така съвсем естествено проблемите в една сфера от живота ни, започват да пречат на всеки един аспект от него, без да осъзнаваме, че си го причинява сами. 

Но както се казва, човек се учи докато е жив. Винаги съм смятала, че няма значение коя от ролите ни се е прецакала първа, кой аспект се е сринал, защото в крайна сметка важното е, човек да осмисли ситуацията и да потърси път напред. Предварителната нагласа е много важна и определяща за всичко, особено за мотивацията ни. Липсата на мотивация води до липса на действие. Липсата на действие означава и никакъв шанс за промяна. А промяната и нейните измерения са вече съвсем нова вселена и тема. Четейки "Кафене Пълнолуние" си давам сметка, че не съм била права. Има значение откъде е тръгнало всичко. Има значение не толкова за причнинността, колкото за разрешението и развръзката. Важно е, че човек да знае и да разбере откъде трябва да започне промяната. Когато всичко е отишло по дяволите е много трудно да хванеш правилната нишка и да сложиш ред в хаоса. 

Тази малка книжка е именно за това - без да е книга за самопомощ и самоусъвършенстване. "Кафене Пълнолуние" е магическо място, което се появява само за онези, които имат нужда от него в правилния момент. Точно в онази секунда, в която човек си дава сметка, че има нужда от промяна, но не знае как да я предизвика.

В кафене Пълнолуние не можеш да си поръчаш това, което искаш. Там получаваш това от което имаш нужда и съвет. Получаваш нещо по-добро от съвет, получаваш разговор, който ти помага да осмислиш житейския си път дотук и оттук напред.

Съдбите на четиримата главни герои Мизуки, Акари, Сацуки и Такаши се преплитат именно там. Всеки от тях е в един от онези моменти в живота си, когато се чувства изгубен по един или друг начин. Мизуки вече се бори с прииждащите вълни от известно време и има чувството, че скоро ще я погълнат. Акари е постигнала много и все още е на гребена на  вълната, но въпреки това усеща, че балансът липсва и се опитва да намери правилната нишка, която трябва да навие на кълбо, за да се почувства цяла. Такаши се намира на кръстопът, много важен кръстопът, без сам да го осъзнава. А Сацуки е може би с една крачка пред всички, защото тя вече е осъзнала, че има нужда от промяна и точно от каква промяна има нужда. Нещо повече, тя вече е предприела действие, но й е убягнал един малък, но много важен детайл. Нещата в живота са навързани и често имат нужда да се случват заедно  в подходящ баланс, а не едно за сметка на друго, както често ни се струва. 

Цялото това действие се разгръща на фона на едни много увлекателни разговори, в които се намесват неща като астрология, звезди, фази и други подобни понятия, които на мен грам не са ми ясни. Тук съм много боса, не мога да определя, дали бяха врели-некипели или смислени, реалистични астрологични анализи, но си признавам, че това, което прочетох звучеше логично, смислено и ми даде нов поглед над идеята за астрологията. 

Винаги ми се е струвало много ограничаващо, човек да взима жизненоважни решения в живота си на база на подредбата на звездите - или иначе казано на външен фактор, който няма нищо общо с личната мотивация, опит и желания. Винаги съм смятала, че едно решение трябва да бъде взето, изцяло от засягащите го страни, след постигане на разумен консенсус. Или съвсем персонално, на база на личните нужди и възможности на индивида. Но както казах, човек се учи докато е жив и не бива да ограничава светогледа си, особено когато му липсва информация.

Прочитайки сега този текст, за да напиша завършващите изречения си давам сметка, че говорих доста малко за самата книга, макар че всяка една дума вътре беше осмислена от нея. Накрая ще ви кажа, че в тази книга има много повече логика и смисъл, отколкото мистика, има много повече екзистенциализъм, отколкото фентъзи. Хубава е, прочетете я, ще ви даде нова оправна точка за мислене.