"Небе" - Миеко Каваками (Ревю)

Заглавие: "Небе"

Автор: Миеко Каваками

Издателство: Colibri Books

Превод: Надежда Розова

 

Брой страници: 192

Година: 2026

"Небе" от Миеко Каваками е едно от най-чаканите от мен заглавия тази година. Темата за мен е много лична. И въпреки ясната представа какво ще ми причини тази книга, исках да я прочета. Подготвих се психически и признавам си, въпреки това ме събори. 

Действието в книгата се разказва от името на безименно четиринадесет годишно момче, което става обект на чудовищен училищен тормоз - вербален, психически и физически, до степен, в която самоубийството изглежда като мечтан изход от задушаващата ситуация. 

Миеко Каваками е избрала да не назове с име своя персонаж, за да подчертае допълнително колко малко означава той като индивид и като човек за околните, колко самотен и отритнат е, колко e незначителен,  не човек, а просто предмет, който всеки може да подмята, както си иска.  Да бъдеш сам изолиран и отритнат в годините, в които най-силно имаш нужда от социална група и приемственост, е съсипващо за психиката.

 

Историята се разказва от първо лице единствено число, а разказвачът бива назован единствено с подигравателния прякор Очи, който получава, заради кривогледото си око.  За да подсили обезличаването на индивида, Каваками избягва да се обръща по име към своя герой дори и в диалозите му с хора, които държат на него и го обичат. Отнемайки по този начин и възможността на читателя да се обърне към него с друго име. Защото не той е главният герой на тази книга. Главният герой е  тормозът - унижения, подигравки, побои, нападки, които водят до социално изключване и самоизключване, изолация, депресия и суицидни мисли. Единствената утеха, която разказвачът открива е в лицето на неговата съученичка Коджима, която се намира в същото положение като него и е подложена на също толкова интензивен и ожесточен тормоз. 

"Небе" е безмилостна дисекция на темата за насилието в училище. Миеко Каваками предлага на читателя различни гледни точки с различен фокус и отправна точка към проблема.  Жестокост и безсилие, вплетени в едно.

Тормози ли ми са ви в училище? Мен да.

Не толкова жестоко и не толкова интензивно, колкото Коджима и нейния съученик. Тормозеха ме предимно вербално, с подигравки и подмятания, които, наречете ме злопаметна, но са оставили ясен и траен отпечатък в мен и до ден днешен. 

Тормозеха ни, а ние криехме от родителите си. Никой не иска да каже на близките си, че го нараняват. По редица причини, някои са за теб самия, други - за да предпазиш хората, които те обичаш. Вече си достатъчно голям да разбираш някои неща и недостатъчно узрял, за да осъзнаеш други. Толкова тънка и крехка е границата. А падането е дълго, безконечно и страшно.

Дори и сега има моменти, в които нощно време ми се обръща неприятно стомаха при спомена за някои случки. Защо се сещам за тях ли? Защото дъщеря ми вече е ученичка и изпада от време на време в подобни ситуации. И понякога се чувствам толкова безсилна, че се задушавам в собствените си истории. 

 

 

Сега същите тези хора имат на свой ред семейства и деца, приятели сме във фейсбук, хвалят се с постиженията на децата си, гордеят се с тях и със себе си като родители, като зрели хора. А аз се питам, дали когато си бил от другата страна, от страната на тормозещия, след години си спомняш какво си правил, обидите, които си отправял, униженията, на които си подлагал по-свитите си съученици. Или възприемаш точно както Момосе нещата съвсем философски. Искал съм, можел съм правил съм го, няма нищо нередно. И ти си можел да го направиш. Да го беше направил. 

 

Миеко не е пропуснала нито един аспект от този порочен кръг отнел толкова детски животи и оставил трайни травми в живота на милиони други. Ужасяваща книга, която трябва да бъде четена. И за която трябва да се говори.