От години отлагам решението да дам шанс на Набоков. Най-вече заради небезизвестната "Лолита". Все ми се струва, че времето да чета е минало или все още не й е дошло.И все още не съм се навила да я чета, ако трябва да съм честна. Но "Смях в тъмното" си я бях набелязала от известно време, затова като я видях в библиотеката веднага я грабнах.
"Смях в тъмното" е историята на една порочно силна и в крайна сметка несподелена любов. Албинус зарязва милата си, леко суха и скучна съпруга и малката си грозновата дъщеричка, за да се впусне в една неравностойна любовна авантюра с младата, жизнена и красива Марго. В тази неморална според обществото връзка Албинус е поставен в позицията да обича едно диво, меркантилно и порочно цвете, което изсмуква живота му с всеки изминал ден. И именно заради това като че и читателят не може да приеме тази любов за правдива. Интересна е играта на Набоков с ума на читателите. Ако любовта между Албинус и Марго без онази необуздана, красива, споделена любов, вероятно щях да я приема и нямаше да изпитвам през цялото време желанието да го намеря този човек и да му изкрещя "Тя те лъже, слепецо!". И след като дъщеря му умря, той ослепя физически. След духовната, умствената и емоционалната слепота, последва и истинската, онази която засегна сетивата му физически. А аз не успявам да натикам някъде навътре в кутиите на ума си онзи глас, които го порицава "Така ти се пада!" и с все сила измества съчувствието ми към него.
Тази история отваря твърде много въпроси. Къде е редно да сложи границата човек? Възможно ли е наистина да позволиш такава любов да впие плевелните си израстъци в сърцето ти и да й позволиш да изсуши душата ти до такава степен? И как изобщо можеш да се отървеш от такъв паразит, когато той се е превърнал в единствения ти живец?
Няма коментари:
Публикуване на коментар