Древна сила дреме в "Кладенецът на възнесението"

Честно казано напоследък заради ограниченото време, което ми остава за четене, дебелите книги започнаха да ми се опират. Макар че желанието ми да чета такива, не е намаляло и грам. Четох "Геният" на А. Скот Бърг цял месец, а нейният обем далеч не е от ранга на тухлите, които пише Сандерсън. Но очевидно тази тенденция не важи за моят нов любим фентъзи автор. 

Ужасно съм уморена, но не мога да се спра. когато отворя тази поредица и наистина се пренасям в друг свят - потъвам в мъглите заедно с Вин и забравям колко е часа, от колко време не съм се наспивала, колко съм уморена. Сякаш самата аз разпалвам пютриум в корема си, за да издържа още една глава и още една, и още една.

Обичам да чета книги, те са мой пристан, бягство, сблъсък, мъдрост, уют. Но рядко книга ме кара така да потъна в историята й.  Чета "Кладенецът на възнесението" и летя сред страниците, неспособна да въздържа порива си.

Срещам се с Вин и Елънд там, където ги остави първата книга. Последната империя е рухнала, Вин е убила, както тя смята по една случайност, Лорд Владетеля и сега се опитва да подреди тези събития в главата си, да открие своето място в новоразвилите се събития. 

Година по-късно Елънд държи трона в Лудател, пише закони, гради светлото бъдеще на сънародниците си, създава един свят, където скаа са равноправни на благородниците, един свят, където законът е над всичко и всички, където законът е общ и важи за всички. 

Елънд е политик, философ, изучавал цял живот политически теории, идеолог и идеалист по душа, той се чувства в свои води сред книгите си и макар работата да е изтощителна, му носи удовлетворение, каквото самият той не е вярвал. Но да си добър в теория на политиките не е достатъчно. Както се оказва добрият крал на теория, не задължително е и добър крал на практика. Властта му се изплъзва, а Съборът (еквивалент на Парламента), който самият той е назначил, воден от чувството си за справедливост, започва да работи срещу собствения си крал. И когато две  вражески армии окупират Лудател, а трета още по-страшна от тях, армията от колоси, се е запътила към тях, Елънд и Вин ще разберат колко е вярна максимата, че да превземеш властта е много по-лесно, отколкото да я задържиш.

Вин израства до своя крал - силна, величествена, заплашителна. Превръща се в нож, в щит на Лудател, на уязвимия си крал и на техните ценности. Но колкото е силна, толкова е и объркана. Келсайър оставя след себе си каша. Превърнал се в герой, вдъхновител и дори светец, той оставя на бандата си своя завет.  А религиозната фракция, която се образува около неговия свят пример, обърква Вин още повече. От мъглородна, тя се е превърнала в наследницата на Оцелелия, а хората я гледат с обожание, граничещо с благоговение. сякаш с един замах на ръката, тя може да премахне всичките им болки, всичките им страхове и тегоби. Смазваща отговорност върху плещите на едно младо момиче, което те първа се е научило да вярва на най-близките си кръг от доверени хора. 

Брандън Сандерсън  отново пленява със своето майсторство да изгражда изпълнени с магия и чудеса светове, които обаче съществуват по правилата на абсолютните закони на логиката. Революцията, която Келсайър и неговите хора повеждат е вяла, несъзряла и успява едва на косъм да изпълни преназначението си - нещо, което нямаше да се случи без неговата саможертва, която да запали искрата нужна на този огън. А после какво? Разрушаването на една обществено-икономическа формация, каквато е била Последната империя, води до хаос, който е трудно да бъде овладян. Победата на цената на толкова животи, никога не е сладка, а работата и борбата след нея, те първа предстоят. 

Сандерсън изгражда своите геори, променя ги, противопоставя ги и ги оставя да израстнат пред очите на читателя. От малко, уплашено момиченце, свикнало да търпи побои и унижения, Вин се превръща в уверена млада жена, която стои еднакво добре в балните си рокли и в семплото си облекло, загърната от мъглородната си пелерина. Вин е жена осъзнала силата си, която все още се учи да приема всичко онова, което е тя.  Елънд на свой ред също израства. От младежът, чиито мисли вечно блуждаят в небето, от разглезения богаташки син, който се опитва всячески да вбеси баща си, от слепия идеалист и небрежния млад владетел се превръща във величествен зрял мъж, готов да поеме отговорност за действията си, готов да не се спира пред нищо, готов да преглътне гордостта си в името на своя народ,готов да отдаде щастието си, ако е необходимо за тяхното добруване. 

Спомням си един въпрос, на който отговори Сандерсън, когато беше в България. Дали се привързва към своите герои, чувства ли се зле, когато трябва да убие някой от тях. Тогава той каза, че когато се разделя с някой от героите си, той винаги го прави в името на историята, защото това е необходимо действие, за да провокира по-нататъшните промени в нея. Не знам, дали подхожда емоционално, когато се разделя, с някой толкова грижливо създаден и оживял в читателите му, а и предполагам в него самия образ, но аз определено приех тези загуби доста емоционално. Една от тях още не мога да преглътна, макар че виждам, защо е била необходима, макар да знам, че това е правилният път за неговия герой. Но просто ми е трудно да се разделя с него. За малцината, които не сте чели още поредицата Мъглороден, няма да издавам, за кого говоря. Останалите се досещате, няма начин да не ви е станал скъп и на вас. 

И така развълнувана от случилото се, малко тъжна от претърпените загуби и изпълнена с очакване, подхващам довечера следващата книга от поредицата. Ще ви призная нещо - не искам да свършва. Остават ми още три книги, заедно с най-новата, която излезе тази година. Не искам да напускам неговия свят, не искам да напускам Лудател, където Вин лети сред мъглите и  където ще се борим заедно да победим Дълбината. Единствената ми утеха е, че след тази поредица ме чака "Пътят на кралете", която се очертава да е не по-малко мащабна и впечатляваща.  Изобщо единствената ми утеха за Сандерсън, може да е още Сандерсън.