Завършвам с противоречиви чувства основната трилогия от поредицата Мъглороден на Брандън Сандерсън. И снощи въпреки ранния утринен час надникнах в "Сплавна на закона" за няколко страници. Останах малко разочарована, когато открих, че е едва 300 страници. Свикнах да прекарвам нощите си с приключенията на Вин, Елънд и Сейзед. И сега, когато му се види края, се натъжавам. Но, уви, няма как, всяко начало има и край.
Брандън Сандерсън не спира да развива своите герои.
Вин тръгна от едно плахо недоверчиво момиче, което живее на улицата, търпи системен физически и психически тормоз и залага живота си на хазард във всяка мисия на бандата престъпници, с която оцелява. После се превърна в млада девойка, която откри приятелството, която научи какво е доверието, която откри своето семейство в лицето на Келсайър, Хам, Бриз, Клъбс и Сейзед. Като всеки млад човек, който рязко е променил начина си на живот, мина и през фазата, в която се опитваше да открие себе си и мястото си в един свят, който бе на прага на разрушението - Прилепналият панталон, черната риза и мъглопелерината или пищните бални рокли, кое е нейното облекло, това, в което се чувства удобно и уверено или това, което трябва на носи предвид новата си позиция в Империята след смъртта на Лорд Владетеля. И когато най-накрая откри себе си, опозна и прие всяка част противоречивата си натура, когато най-накрая успя да подреди в ума и сърцето си любовта си към Елънд Венчър и своята роля на негова съпруга, тя отново се изправи през огромно изпитание - сблъсъка между Гибелта и Съхранението.
Елънд претърпя не по-малка метаморфоза. От небрежното, рошаво и непокорно момче, Елънд израстна идеалист и мечтател. И когато най-накрая получи своя шанс да промени статуквото, когато най-накрая реши да поеме отговорност, се оказа, че изобщо не става за тази работа. Тронът, на който се бе възкачил след рухването на Последната империя, се превърна в твърде голям залък за неговата уста и собственият му закон бе причината да загуби властта. Но както и другите герои на Сандерсън, той не се предаде. Елънд израстна силен, самоуверен и могъщ император и водач на своите хора. Научи се да взима тежки решения. Превърна се в мъглороден и зае гордо своето място в тази история.
И не мога да пропусна моя най-скъп персонаж - Сейзед. Тихата му натура, не му попречи да се сражава, когато се наложи. Въпреки че е бил обучаван и възпитаван години наред да бъде слуга, той се справи не по-зле от Елънд и Вин със задачата да води и напътства хората. Копнял дълги години за рухването на Последната империя и своя шанс да тръгне по широкия свят и да научи хората на всичкото онова знание, което съхранява в своите металоеми, когато това най-накрая се случва, той копнее за се върне в столицата при своите приятели, да бъде част от активното действие, да се бори заедно с тях. Любовта не подминава и Сейзед. Макар да е евнух и да не е очаквал никакво развитие в този аспект от своя живот, той срещна своята половинка в лицето на Тиндуил - строга, властна и добросърдечна териска, която също е изстрадала едно и две на гърба си. И дори когато след смъртта й, Сейзед губи своята вяра, той не спира да се лута, да търси отговори, да се бори, докато не издрапа от ямата на собствените си демони.
въображението на сандерсън е необятно - колоси, кандри, ферохимия, хемалуергия, алоамнтия. Той просто не спира да създава светове, видове, персонажи, истории.
В третата част от трилогията пъзелът се реди с такава скорост, че ми бе ужасно трудно да си лягам вечер и да оставя за следващия ден. Всеки един въпрос откри своя отговор, всяка празнина - своето късче истина. Сандерсън остана отново верен на своята магия и разгърна повествование без пробойни, история без пролуки и несъответствия. Всичко си дойдена мястото.
Гибелта и Съхранението са двете изначални всемогъщи сили, които заедно се разбрали да създадат този свят. Съхранението пожелало да създаде живот, който да мисли и действа самостоятелно, но Балансът изисква Гибелта също да участва в това създаване - защото едната сила не може без другата. И така Гибелта се съгласила да участва, но при едно условие - един ден да разруши целия свят. Съхранението се съгласило, като още тогава обмисляло как да създаде своите земни, така че да надхитри Гибелта. Съхранението пожертвало съзнанието си, за да затвори Гибелта в затвор и да я забави, колкото може, преди тя да получи своя дял от сделката, давайки на хората време, да се научат как да се справят с това, как да извоюват правото си на живот.
Мъглите, саждопадите, Дълбината са все следствия от съвместната работа или може би е по-правилно да я нарека борба между Съхранението и Гибелта, но ще оставя на тези, които не са чели все още трилогията да открият сами точно как и защо. Ще ви кажа само, че всеки един детайл пасва прекрасно и идеално на мястото си, следвайки завършената логика на историята. Уверявам ви, макар Сандерсън да пише фентъзи и да отпуска сериозно каишката на своето въображение, той обича да се придържа към причинно-следствените връзки.
"Героят на времето" предлага така дългоочакваната развръзка за читателя, както и множество обрати, някои неочаквани, други не дотам изненадващи. Както често се случва с обемните поредици, и тук има известна доза леене от пусто в празно, но в крайна сметка това е стилът на Сандерсън и всички вътрешни монолози, всички размисли, всички излишни на пръв поглед действия имат своята роля - подсилват и добавят нужните нюанси в характерите и сюжета.
Макар "Героят на времето" да е класическо фентъзи, Сандерсън използва доста голяма гама от цветове, когато става въпрос за героите и техния морален компас. Всички ние сме изтъкани от нишни - някъде слаби, другаде силни и здрави, някои - добри, други - егоистични и лоши, понякога - справедливи, друг път - загубили посока. Е, Сандерсън съумява да долови всички тези многоцветни нюанси и превръща своите герои в пълнокръвни индивиди.
Продължавам със "Сплавта на закона" и се надявам да не загубя ентуасиазъм, както често се случва с обемните поредици.
Няма коментари:
Публикуване на коментар