Този път ще прескоча увода, в който ви обяснявам колко много обичам Сандерсън, защото от предишните публикации мисля,че стана повече от ясно. Дори и милите хора от Издателство Студио Арт Лайн ме запомниха като върл фен. И нямам търпение в неделя да отида на Алеята, за да си поговоря малко с тях за него.
Междувременно напредвам бавно. Както е тръгнало май ще си оставя Летописите на светлината за накрая. Довърших втората книга от поредицата за Възмездителите - "Зарево" и макар че започна малко мудно, Сандерсън бързо влезе в добре познатия ни ритъм, който те хвърля от едно прилючение на друго, довеждайки историята до динамична развръзка.
Моделът е познат от първата книга. Мъничко предистория и въвеждане в новата обстановка (ама наистина мъничко, Сандерсън някак е успял да укроти перото си и да не нареди двеста страници въведение, ей така, за принципа), струпване на геройте, представяне на злодея, съставяне на план, отклоняване от плана по повечето точки и провал по останали, накрая следват няколко обрата (и тук се е ограничил, без да изпада в излишно усложняване на сюжета), преброяване и прегрупиране на героите и извеждане на последните глави, обявяване на победа в текущото предизвикателство и осъзнаване на грандиозната каша, в която им предстои да се забъркат.
Историята също е позната. Дейвид вече е част от екипа на Възмездителите, при това доста ключова фигура (Все още ме дразни малко, но не е съвсем загубена кауза). И макар да е вече част от сърцето на бунтовниците, той все още се носи малко като свооден електрон, който се чуди накъде ще го отвее вятъра. Няма голяма промяна в поведението на персонажите. Сандерсън въвежда няколко нови лица, за да попълни екипа. И сменя полесражението и злодея.
След като убиват Стоманеното сърце в Нюкаго на Възмездителите им предстои да защитават града от нападенията на нови епични, които биха искали да подчинят града отново. Но това би било едно малко скучно развитие на сюжета. В крайна сметка това е книга за супергерои Не може да ги оставиш да се окопаят по къщите си и да бранят територията. Не, супергероите са активни, целеустремени, немирни и често досадни.Така че Дейвид и Проф намирата някакъв алгорритъм в нападенията над Нюкаго и заминават за Бабилар, за да разследват какво се случва. А там ги очаква - Регалия. Могъща епична, способна да контролира водата - физически, да чува и вижда през нея, да проектира себе си в рамките на доста прилично разстяние, което допълтелно обърква екипа от бунтовници.
Регалия си е класически злодей, като изключим това че е жена и през цялата книга възмездителите не могат да решат каква е нейната цел - да убие Проф, да накара Проф да убие нея, да унищожи града, да накара друг да унищожи града? Изобщо женската природа си казва своето.
Бабилар е нещо различно. Много по-различно от Нюкаго. Градът е потопен във вода, което е основното преимущество на Регалия, защото така тя има властта да наблюдава всичко в своя град. И въпреки че тя е жестока епична, хората не живеят в страх, както в Нюкаго. Дейвид и останалите заварват някакъв сравнително балансиран начин на живот между хора и епични, който не бих нарекла точно симбиоза. По-скоро примирение и мироглед. Бабиралци са приели съдбата си. Съдба, която може утре да ги убие. Защо да похабяват днешния ден? Затова вместо да живеят в страх, вместо да бъдат мотивирани от своите кощмари и потисничество, те просто живеят, радват се, слушат музика, танцуват, пият, забавляват се. И това тотално бъгва немирният Дейвид.
Разбира се, Меган също се появява на сцената (не може да кръстиш книга на даден герой и той да не весне изобщо), като Сандерсън не оставя съмнението по отношение на нейната лоялност да се вкорени дълбоко в читателя. В тази книга романсът между нея и Дейвид започва да добива доста по-реални измерения, но без да ставя тягостно драматичен.
Започват да се избистрят и някои от основните въпроси, които ме мъчеха в първата книга - за Злочестие, за силата и слабостите на епичните и изобщо цялата система на този футуристичен свят със супергерои. Макар тази поредица остава малко като страничен проект, сякаш е писана между другото, Сандерсън остава верен на себе си и постепенно ни показва, че има мастър план за своите герои, че всяка сила и явление имат своето логично обяснение. Но засега това логично обяснение битува само като загатки, предположения и намеци. Очаквам развитието в последната книга.
"Зарево" беше едно добро продължение, още повече имайки предвид бомбата, която Сандерсън пусна в края на книгата, за да очакваме срещата си със "Злочестие " с нетърпение. Мисля да не отлагам дълго.
Няма коментари:
Публикуване на коментар