"Пътят" - Кормак Маккарти (Ревю)

Заглавие: "Пътят"

Автор: Кормак Маккарти

Издателство: Пергамент Прес

Превод: Станимир Йотов

 

Брой страници: 236

Година: 2012

 "Пътят" на Кормак Маккарти е една по-различна постапокалиптична история. 

"Часовниците спряха в 1:17" 

Събитията, които са предизвикали края на света, остават неназовани като излишни подробности, незначителни. 

Сега светът представлява черна, обгорена земя, която не ражда повече нищо, постелена с пепел, обгърната в мрак. Единственото, което е останало е пътят. Пътят се вие през тази пустош и води оцелелите по своите странни завои. 

По пътя вървят мъж и момче, баща и син, които също остават неназовани. За какво са им имена, който ще ги използва? Те са целият свят един за друг - "татко", "момчето ми", друго нямат. 

Двамата бродят в този погинал и обгорен свят и следват пътя, който не обещава да ги отведе никъде. Но това е единственото, което могат да направят, защото всичко зад гърба им, всичко извън пътя е само разруха и смърт. Живот няма. 

Атмосферата е мрачна, тягостна и безнадеждна.  Действието прескача напред и назад във времето. Мъжът се връща за кратко в спомените си, прокрадват се отблясъци от решенията, които е взел, с които сега трябва да живее. 

Разказът през цялото време е съпроводен от сцени на жестокост и насилие - убийства, мародерство, канибализъм. Двете фигури се движат в сенки и продължават напред, а аз се питам  дали ще оцелеят, дали Маккарти е толкова безразсъден, за да въвлече едно малко дете в активна сцена на насилие? Усещането, очакването е вцепеняващо. Страхът на момчето е като жив организъм, толкова реалистичен -  тази първична оголена детска и изчистена от всичко реакция, когато чуеш или видиш най-големите си ужаси да се материализират.

Все пак от време на време Маккарти ми подава спасителна сламка в някой от разговорите между баща и син и ми показва, че не всичко добро си е отишло от този свят. Че все още има надежда, човещина. 

 

Като в постапокалиптична видео игра - намират стара бутилка тук, парцалче там, малко бензин, намират бункери, мазета, в някои от тях се крият страховити неща, в други храна и провизии, каквито не са и сънували, че може да открият. От време на време мъжът и момчето срещат някого по пътя. И Маккарти използва тези редки срещи, за да се впусне в характерните за него философски разговори, които вече познаваме от "Сънсед лимитед" за екзистенциализма, смисъла, божественото и човешкото.

Всяка дума в тази книга е написана с цел да те накара да изпиташ сивотата, самотата, да усетиш вкуса и сухотата на пепелта по езика си, да потънеш в мрака и сянката на всеобхватната смърт, да изпиташ безсилието на мъжа и момчето, които вървят по този проклет път, но не съм надежда, а просто защото спрат ли, ще умрат със сигурност. И целта е изпълнена. Маккарти оставя читателя разпокъсан и емоционално изтощен след края на това пътуване. Забележителна книга.