"Германия, мръсна приказка" - Виктор Пасков (Ревю)

Заглавие: "Германия, мръсна приказка"

Автор: Виктор Пасков

Издателство: Сиела

Година: 2017

Брой страници: 344

За два дни я изслушах. Три дни след това не мога да седна да пиша за нея. Толкова, толкова... мръсна. Няма по-добра дума за това от тази, която сам Пасков си е избрал. 
Това не е онзи Пасков от "Балада за Георг Хених", който наивно помните с разливаща се по сърцето ви топлина като мен. Не, този Пасков тук е циничен, суров, жесток, преминаващ всякакви граници. 

Малко ми е лицемерно да пиша за време, което не помня, за време, в което съм била твърде малка, за да разбирам. Но някои неща не са се променили и сега. 

Българският народ захвърли хомота на подредения и дисциплиниран строй на социализма, но не напълно. Преходът е труден, дълъг, вечен. Сега се чувстваме също толкова ограничени. Свободата на словото е привидна, защото няма никакво значение какво ще говорим. Абсолютно никакво значение. 

Да избягаш вече е лесно. Купуваш си първия билет за държавата, където искаш да отидеш. Никой не те спира - Германия, Испания, Австрия, Англия. Но мръсотията е все същата. 

Колцина и в миналото, и днес заминават да си търсят късмета в чужбина. Мечтаят да сбъднат своята приказка. Там всичко е хубаво, подредено, чисто. Къщичките са спретнати една до друга, градинките поддържани, асфалта безупречен. 

Мечта. Но като идеш, не се нанасяш директно в красивата къщичка. Не, живееш в предградията, пълни с хора идващи от държави дори по на изток и от твоята. В най-добрия случай живееш в мазето на някой немец, в стаичка за която плащаш скъпо и прескъпо, но пък имаш собствена баня и дори кухня, нищо че общата площ е 25 кв м.

„Времето изобилно тече и изтича. Изобилие от нещастливи мисли. Очите ми, втренчени в тъмното, се мъчат да видят зад него, а душата ми е свита като бито куче.”

Никъде не е лесно. Но на нас, българите, главите ни това не го побират. Все си смислим, че сами ще се наредят нещата. Че немците ни чакат с отворени обятия и никога не са виждали талант като нашия. Ей ся ще им покажем ние на тъпите немци. Ей сега ще им вземем акъла. 

„Сбогом, о, идиоти, които не знаете да цените хората си! Вървете по дяволите. Някой ден ще се върна с по една диплома във всеки джоб, с куп книги, които ще напиша в по-културна среда от вашата! Бог да ви е на помощ, когато всички ние – прокудените из Европа – си дойдем и вземем нещата в свои ръце.”

Но истината е, че никой не дава пет пари за мръсните българчета, които пресичат легално или нелегално границата. А там в чиста и подредена Германия ни очакват предимно унижение, снизхождение и подиравки. И когато реалността те зашлеви с пълна сила, се сриваш лесно. Пропадаш, затъваш в помийната яма, повличаш и другите със себе си. Пътят надолу е много лесен и кратък. 

 Пасков е ужасяващо прям. Прекършва мечтите за секунда и облива страниците с безнадежност, каквато може да порасне само в душата на човек, който е сам сред своите. Изведнъж така мечтана реалност се оказжа толкова изкривена, че става дори по-страшна от тази, от която бягаш. Сивотата изведнъж не изглежда толкова лоша. Какво й е? Поне ти е спокойно. Като не ти позволяват да мислиш, още по-лесно.

Книгата на Пасков идва с правилните мотиви в правилните години и затова ще бъде винаги класика, ще бъде винаги актуална. Не е пропуснал ни един детайл от смачканата реалнсот на емигранта - мизерията, глада, униженията, фалшивата подкрепа. 

„… какви гадости сънувах! Сънувах,, че живея в една мръсна приказка. Невероятно жестока приказка – онази с човекоядеца, който изял и седемте си деца. Сънувах, че съм Палечко в някаква извратена територия, заградена със стени от запад, изток, север и юг, сънувах мръсни думи и грозни мутри, гадни докосвания, какво унижение!”

"Бягай далеч от българите в чужбина", така ми казваха преди години. Така са ви казали сигурно и на вас. Ами такива сме си ние, дърпаме се заедно един друг в казана. Сакън някой да не изпълзи навън. Някой да не излезе от тоя ад.

А края на тази мръсна призказка...беше абсолютно извън очакванията ми. И не мисля, че някоога съм се радвала повече, на който и да било завършек, на която и да било книга от този. Което може би е показателно. Че макар и никога да не съм била част от тази мръсна приказва, аз все пак се асоциирам с Виктор Всеки от нас го прави. Едните помнят, другите потъват, третите мислят и се надяват, но се страхуват. Но всички сме българи накрая. И там някъде дълбоко в съзнанието си всеки от нас има една брънка, която ни свързва. Един народ, една нация, един манталитет. 

"Въпреки живота - всичко е любов!"