"Ритматистът" - Брандън Сандерсън (Ревю)

Заглавие: "Ритматистът"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Студио Арт Лайн

Превод: Борис Шопов

Година: 2013

Брой страници: 359

Традицията повелява по време на ваканция да се чете Сандерсън. И този път я спазих. Започнах "Ритматистът" малко преди отпуската и още на петата страница вече бях зарибена. И ако не бях вечер толкова уморена, че още на десетия ред да заспивам и да изпускам книгата, сигурно щях да съм я дочела още преди да заминем. 

Винаги съм си мислела, че "Ритматистът" е самостоятелна книга. Е, изглежда Сандерсън е планирал историята да продължи с още книги, но поради някаква причина вече са минали близо седем години от публикуването на първата и бъдещето на тази история е все така забулено в мъгла. 

Тази книга има малко по-юношески привкус. Може би нещо като трилогията "Възмездителите". Няма го онова епично усещане за нещо грандиозно като в "Пътят на кралете", нито остроумната закачливост на "Легион" и книгте за Уакс и Уейн.  Но историята е различна, оригинална и добре написана. 

Действието се развива в един свят, нападнат от диви тебеширчета. Ако се чудите какво са това тебеширчета и откъде идват, чудете си се. Все още не е много ясно. Сандерсън дава да се разбере, че те първа предстои да се разкрият много причинно-следствени връзки. 

Тебеширчетата са точно това, което си представяте. Малки фигурки от тебешир. Те могат да бъдет всичко. Безформени и причудливи като дивите тебеширчета или да добият всяка една форма, която човешката ръка е способна да нарисува с тебешир. 

Това е и единственото, от което се страхуват, пред което се спират - тебешир. 

От години вече се води войната в Небраск, където диви тебешпирчета атакуват непрестанно фронтовата линия, заплашвайки да унищожат и малкото останало от човешката цивилизация. Години наред ритматистите отбраняват последната граница на човешките градове. Затова и те са на-важите хора в света. От тях зависи дали ще има свят за нас, обикновените човеци.

Ритматистите са способни да накарат тебеширените си рисунки да оживеят. Линиите, които чертаят, служат като истински стени, които спират както тебеширчета, така и хора. А фигурките, които рисуват, могат да влязат в битка с диво тебеширче и ако са достатъчно умело нарисувани, могат дори да победят. 

Това е всичко, за което Джоел е мечтал някога - да бъде ритматист. Той е син на майстор на тебешири, който е починал преди седем години. Майка му работи като чистачка в акадмията, където той учи безплатно, именно заради доброто име на починалия си баща. 

Но въпреки че Джоел рисува перфектни линии и окръжности, въпреки че разбира теорията на ритматиката много по-добре от повечето ритматиси при все ограничените ресурси, които притежава, за да се образова, Джоел е най-обикновено момче. Неговите линии никога няма да се оживеят, никога няма да защитят някого. 

Но нещо странно започва да се случва в училището. Деца ритматисти изчезват безследно. Всички подозират, че тези отвличания завършват с убийство. Но всичко е толкова изпипано и странно, че остава забулено в мистерия, колкото и властите да се опитват да разгадаят случаите. И Джоел, разбира се, успява да се набута между шамарите, поставяйки в риск живота си, надеждите си и сигурността на тези около него. 

На карта е заложено много повече от това, което момчето може да си представи. Много повече от това, което изобщо някой може да си представи. Защото изглежда тебеширчетата не са чак толкова диви, колкото си мислят хората. И все още има много неразкрити линии и знаци в тебеширения език. 

Но за тази цел Сандерсън трябва седне и да напише втората книга. Не че някога бих го обвинила в мързелуване, де. Така че ще седна кротко и ще чакам търпеливо, четейки всичко, което излиза от въбражението на този човек.  Защото е неприлично талантлив и отговорен към читателите си.