"Кари Сото се завръща" - Тейлър Дженкинс Рийд (Ревю)

Заглавие: "Кари Сото се завръща"

 

 Автор: Тейлър Дженкинс Рийд

Издателство: Intense

Превод: Катя Перчинкова

Брой страници: 464

Година: 2023

 

Запазената марка на Тейлър Дженкинс Рийд са художествените биографии. Биографии, които тя пресъздава толкова добре, че са неразличими от истински. Дейзи Джоунс ме изненада, когато започнах да я чета, нямах представа, че чета биографията на измислени герои, а не на истински хора. Някъде към средата на книгата, когато групата се превърна в истински фурор ми светна лампичката, че не може да не съм ги чувала, ако са чак толкова известни. А един бърз гугъл беше достатъчен, за да се изчервя засрамено. Хванах се на номера на Рийд. Харесах много начина, по който пресъздаде събирането, изгряването и избухването на Дейзи Джоунс & The Six. Изобщо Рийд е царица на жанра. 

Историята на Евелин Хюго беше не по-малко интересна, емоционална и увлекателна. И ако с първата си книга Рийд ме изненада, с втората - ми влезе окончателно под кожата. Сега взаимоотношенията ни са простички. Тя пише, аз чета.

Кари Сото е следващата ни среща (не съм пропуснала "Малибу в пламъци", чака си реда на рафта и тя, скоро).

 

А Кари Сото е... забележителна. Кари Сото е излязла като от статия на спортен журнал. Образът й е толкова ярък и абразивен, че в края на книгата грам не те интересува, че тя е просто художествен образ. Ти познаваш Кари Сото. Знаеш коя е, как е стигнала до върха. Знаеш колко е луда, колко е амбициозна, колко е безцеремонна, колко е силна и целеустремена. И дори да я наричат Брадвата или Кучката, няма никакво значение, защото когато си толкова добър в нещо (особено спортна дисциплина), колкото нея, може да ти викат както си искат. Просто няма никакво значение. 

Ако майка й не беше починала, Кари можеше да бъде всичко. Можеше да бъде модел или писател, или счетоводител, а защо не художник, кой знае. Но понякога парченцата във вселената така се подреждат, че се случва нещо изключително. Хората го наричат с обикновената думичка рекорд. Честно казано не звучи много впечатляващо, защото в днешно време има рекорди за какви ли не глупости, като най-дълго пиене от сламка и какво ли още не. Но "рекорд" все още е думата, която използваме, за да отбележим и запишем в историята забележителните постижения на даден човек. Кари Сото е рекордьор в много дисциплини, нейните стремеж и постижения стигат до момента, в който да бъде призната за най-добра тенисистка в света. 

Любовта на Кари към тениса е захранена още в ранна детска възраст от нейния баща - големият тенисист и треньор Хавиер Сото. И ако е започнало като влечение, прераснало е в голямата любов на живота й, то нейните не винаги здравословни взаимоотношения с тениса обсебват напълно живота й, превръшщайки се в негов скелет, смисъл и цялост.

Разбира се, тяло подложено на такова напрежение, умора и травми не може да остане вечно свежо и здраво, колколото и да го тренираш. Спортът е до време, казват. И на Кари й се налага да се примири с това. 

Докато на тенис сцената не се появява Ники Чен (може и да бъркам фамилията), която заплашва да подобри един от рекордите на Кари, най-важният, онзи за който се бори със зъби и нокти, онзи, заради който разби всичко друго в живота си. Представете си я Кари, как седи в сектора и наблюдава играта, докато младата тенисистка разбива на пух и прах нейните постижения. Няма как да си го представите. Невъзможно е. Това не би била Кари. 

Години по-късно след като е прекратила спортната си кариера, Кари решава да се завърне в играта и да победи с години по-младата от нея и също толкова добра и безмилостна тенисистка.

Мисълта за такава отдаденост към нещо, за абсолютната, безпрекусловна амбиция и върховното усилие, което се изисква да се завърнепш години по-късно в спорта, в който си била най-добрата и да се изправиш, пред равнопоставен на младото ти Аз еквивалент, само че облечен в кожата, мускулите и емоционалната натовареност на една жена с десет години по-възрастна от нея, е не просто вдъхновяващо, изпепеляващо е. Невъзможно е човек да остане безпристрастен към този стремеж. 

Рийд умее да провокира емоциите на читателите си, да натисне бутоните им, да ги направи съпричастни с историята си. Поне с мен успява. Харесвам това, което създава много.

 

 

"Разделени" (Разделени, #1) - Нийл Шустърман (Ревю)

 

Заглавие: "Разделени"

(Разделени, #1)

Автор: Нийл Шустърман

Издателство: Orange Books

Превод: Ангел Ангелов

Брой страници: 416

Година: 2023

Не е тайна, че трилогията "Дъгата на косата" на Нийл Шустърман ми влезе под кожата. Затова, когато от Orange Books обявиха, че ще издадат друга негова поредица, беше ясно, ще се чете. Нийл Шустърман има много специфични идеи и почерк, които поне за мен го правят разпознаваем. Също като Патрик Нес. Мога да отгърна негова книга и без да поглеждам заглавието и автора и да разпозная, че е негова. В основата на идеите му винаги лежи частица жестокост, която сама по себе си е толкова ужасна, че те кара да изтръпнеш.

И тук Нийл Шустърман не изневерява на себе си. В света на Разделените човечеството е приело Закон за живота, според който животът на един човек е неприкосновен от момента на зачеването до тринадесетата му годишнина. Но за сметка на това между тринадесет и осемнадесет години родителите, попечителите и настойниците на децата имат право да се отърват от тях като ги дадат за Разделяне.

 

Разделянето е процес, при който органите, както и всяка една друга част от човешкото тяло бива разделена, съхранена и използвана по-късно за донорство. Човечеството се е научило да присажда всичко - от ръка до отделни части на мозъка. Всяка една част от организма на детето може да бъде използвана, кръвта бива напълно изцедена, а навсякъде по болниците има цели банки с човешки части чакащи да бъдат присадени. Разбира се качеството на човешките части също има голямо значение. Например има значителна разлика в цената между ръката на затлъстяло момче, което никога не е тренирало, не е сръчно и никога не е било добро в нищо и ръката на виртуозен пианист. Както изглежда присаждането на човешки части се е усъвършенствало дотолкова, че уменията и способностите на разделената част се пренасят върху новия собственик. Така например, ако получите ръка на левичар, а вие сте десничар по природа, ще можете да използвате и двете си ръце еднакво добре. 

Колко елегантно решение на всичките ни проблеми, нали?

Отърваваме се от проблемните деца, без наистина да ги убиваме, защото по смисъла на Закона за живота, всяка една част от тялото трябва да бъде разделена и запазена като донорски материал. В този ред на мисли смърт технически не настъпва.

Така че деца, бъдете прилежни ученици, пишете си домашните и не се забърквайте в неприятности, защото родителите ви могат да решат, че усилието не си струва и да подпишат заповедта за разделяне. 

За втори път въображението на Нийл Шустърман ме ужасява. Идеята за Законa за живота е абсолютно варварска. Първо, забранява абортите, без значение, какви са мотивите и рисковете, с което забранява и отрича автономията на жената върху собственото й тяло. После, забранява изоставането на деца, за което има таен признат хак (няма да изпадам в детайли, за да не спойлвам). Това не изглежда лошо на пръв поглед, нали? И все пак сиропиталища има. Изоставени деца също. А пътищата на живота са толкова непредвидими и безкомпромисни, че човек никога не може да е сигурен, коя е по-добрата възможност. 

Този сюжет поражда редица морални въпроси. Каква е стойността на живота? Кой я определя? Защо един живот да е по-стойностен и смислен от друг? И има ли изобщо някакво значение при положение, че заповедта за разделяне не изисква никаква аргументация. Просто утре решаваш, че не искаш повече да се грижиш за детето си и подписваш. 

С подписани заповеди за Разделяне по съвсем различни причини Конър, Риса и Лев са тримата главни герои на тази история. Конър е бунтар или както родителите му го приемат - проблемен младеж. Има избухлив нрав и непримиримо чувство за справедливост. Което не е лошо, но си е проблем, защо да се занимават.

Риса е израснала в Сиропиталище и макар че ще е отличен пианист, това не е достатъчно, за да поиска Обществото да я задържи като един от своите членове. Тя не е проблемна, тя е прилежна, умна, артистична и перспективна, просто това не е достатъчно. Тя не е достатъчна.

Лев е десятък. Семействата с десет деца могат и трябва да дадат едно от тях за Разделяне. Не всички го правят, но семейството на Лев е решило да спази традицията.

 

Пътищата на тримата се сблъскват и оплитат по опасен и динамичен начин. 

И докато бягат, всеки един от тях трябва да се пребори с демоните си и да намери сила да се бори за живота си в един свят, който е решил, че те не заслужават да живеят. Да се почувстваш пълноценен, желан и обичан са най-простичките неща, от които всички имаме нужда, особено в преходните години към зрелостта, когато сме най-уязвими и несигурни. Да погледнеш навътре и да потърсиш пътя към тази настройка на ума и сърцето в един свят, който не просто те отхвърля, ами иска да те унищожи, е повече от трудно. Щом те могат, можем и ние.

Колкото и жестоки да са идеите на Нийл Шустърман, толкова са и човешки. Книгите му са като везна, позволяват ти да претеглиш едното и другото и достигат до моралния компас на читателя по един много емоционален начин, но без излишна мелодраматичност.