Искам да ви разкажа за една книга. Мернах я случайно миналата седмица в библиотеката и прехвърлих на две на три предговора. Това ми беше достатъчно, за да реша, че трябва да я прочета.
Втората световна война е един от най-противоречивите периоди в историята на човечеството. Противоречив като следвоенни възприятия, като теории, ядро на коспирации и политически игри. Защото каквито и документални филми на гледаме, каквито и книги да четем, няма ясни, точни и сигурни доказателства, които да разказват истината. Няма доказателства, които да не ни накарат да се съмняваме в едно или друго. И в крайна сметка всеки избира в какво да вярва и колко краен да бъде в убежденията си.
Може би това е едно от нещата, заради които се интересувам от тези тъмни за света години. Колкото и да се интересувам, постоянно изскачат нови теории или факти, които не съм знаела преди това. Това е от една страна. Другото е онова особено чувство на уважение и страхопочитание към историята.
Не знам, дали сте стъпвали на едно от онези места, които днес са превърнати в исторически паметници, а преди да се наричали концлагери. Не мисля, че мога да опиша с думи усещането, което те обзема, когато застанеш пред очертанията на бараките и се вгледаш в мраморната плоча, изписана с имената на обитателите й. Нито начинът, по който се обръща всичко в теб, когато влезнеш в подземните килии - тъмния тесен коридор, малките килии с влажните, пронизващо студени каменни стени и голи крушки или в медицинското отделение, където единственото, което нарушава мълчанието на мръснобелите плочки, с които е облепена цялата стая е каменното легло с едва забележим улук от едната страна, за да се отича водата или кръвта, зависи на кои теории избере човек да вярва.
Това са чувства, които не могат да се опишат с думи. Чувствата се изпитват.
Същото е и с тази книга. Тя разказва история. Разказва я с факти. Не се опитва да ни внуши ужаса на онези години, които писателката е преживяла. Няма и нужда. Излагането на голите факти е достатъчно. Въображението, знанията и изборът ти правят останалото. И докато четеш се пренасяш там в тъмнината, мръсотията, мизерията и постоянния страх в бараките. Усещаш дъха на смъртта плътно залепен за врата ти.
Харесвам начинът, който е избрала Мери Натан, за да напише историята си - фактологично, без да изпада в подробности. На места единствено загатва за нещата, които е видяла и някак успява да побере целия ужас на света в рамките на едно просто изречение, без подчинени, без съединителни. И не е необходимо повече. Никой от нас не би могъл реално да си представи изпитания страх и преживяните психически и физически мъчения. Но тази книга оставя горчивият вкус на концлагерите след себе си.
Втората световна война е един от най-противоречивите периоди в историята на човечеството. Противоречив като следвоенни възприятия, като теории, ядро на коспирации и политически игри. Защото каквито и документални филми на гледаме, каквито и книги да четем, няма ясни, точни и сигурни доказателства, които да разказват истината. Няма доказателства, които да не ни накарат да се съмняваме в едно или друго. И в крайна сметка всеки избира в какво да вярва и колко краен да бъде в убежденията си.
Може би това е едно от нещата, заради които се интересувам от тези тъмни за света години. Колкото и да се интересувам, постоянно изскачат нови теории или факти, които не съм знаела преди това. Това е от една страна. Другото е онова особено чувство на уважение и страхопочитание към историята.Не знам, дали сте стъпвали на едно от онези места, които днес са превърнати в исторически паметници, а преди да се наричали концлагери. Не мисля, че мога да опиша с думи усещането, което те обзема, когато застанеш пред очертанията на бараките и се вгледаш в мраморната плоча, изписана с имената на обитателите й. Нито начинът, по който се обръща всичко в теб, когато влезнеш в подземните килии - тъмния тесен коридор, малките килии с влажните, пронизващо студени каменни стени и голи крушки или в медицинското отделение, където единственото, което нарушава мълчанието на мръснобелите плочки, с които е облепена цялата стая е каменното легло с едва забележим улук от едната страна, за да се отича водата или кръвта, зависи на кои теории избере човек да вярва.
Това са чувства, които не могат да се опишат с думи. Чувствата се изпитват.
Същото е и с тази книга. Тя разказва история. Разказва я с факти. Не се опитва да ни внуши ужаса на онези години, които писателката е преживяла. Няма и нужда. Излагането на голите факти е достатъчно. Въображението, знанията и изборът ти правят останалото. И докато четеш се пренасяш там в тъмнината, мръсотията, мизерията и постоянния страх в бараките. Усещаш дъха на смъртта плътно залепен за врата ти.
Харесвам начинът, който е избрала Мери Натан, за да напише историята си - фактологично, без да изпада в подробности. На места единствено загатва за нещата, които е видяла и някак успява да побере целия ужас на света в рамките на едно просто изречение, без подчинени, без съединителни. И не е необходимо повече. Никой от нас не би могъл реално да си представи изпитания страх и преживяните психически и физически мъчения. Но тази книга оставя горчивият вкус на концлагерите след себе си.
Мери Натан описва живота си кратко преди войната, после ни пренася в гетото, където постепенно започват да избутват еврейте до стената и да им налагат нови и нови забрави и ограничения. Разказва за живота си в Аушвиц-Биркенау - за сутрешните селекции, за "добрия" доктор, за лъжите на немците. Мери Натан сменя няколко лагера и оцелява, благодарение на добрите си инстински, които й помагат в най-деликатните ситуации и я измъкват на няколко пъти от лапите на смъртта.
Последните страници са посветени на животът след войната, окупацията на американските войски, английските лагери, които накрая не се оказват много по-различни от немските, макар животът на еврейте да не е пряко заплашен. Отново затворени зад стени и бодливи огради, бившите концлагеристи получават оскъдната си дажба, нежелани от никого, презирани от мнозина.
По-тежък е моментът, че когато се изправиш пред собствения си мъчител си безсилен да направиш каквото и да. Единствено гневът е този, който те залива отвътре, изпълва до измара тялото ти, но умът и съвестта се бунтуват срещу това посегателство над човешкия живот.
Последните страници са посветени на животът след войната, окупацията на американските войски, английските лагери, които накрая не се оказват много по-различни от немските, макар животът на еврейте да не е пряко заплашен. Отново затворени зад стени и бодливи огради, бившите концлагеристи получават оскъдната си дажба, нежелани от никого, презирани от мнозина.
По-тежък е моментът, че когато се изправиш пред собствения си мъчител си безсилен да направиш каквото и да. Единствено гневът е този, който те залива отвътре, изпълва до измара тялото ти, но умът и съвестта се бунтуват срещу това посегателство над човешкия живот.
Това е една книга за стойността на живота, за оформянето на светоглед, за развитието на личността, за нацисти и евреи, за това как се пречупва човешкия дух и колко гъвкав всъщност е той, защото макар кошмарите на концлагерите никога да не напускат писателката, не я напуска и жаждата й за живот и обич.
Няма коментари:
Публикуване на коментар