И всъщност може би дори малко ме приближи до историята на Глуховски. Имаше ранни сутрини, когато се взирах в прозорците на мутрисата, опитвайки да си представя глухотата и ехото на тунела, песента на ужасяващата тишина, цвърченето на плъховете .
Тази книга, тези пътувания..тунелите, ми навяха някои спомени от детството ми. Имаше един тъмен коридор на тавана, едно разклонение, където крушката от много години бе изгоряла, но така и никой не я смени, вместо това хората се качваха там с фенери. А точно в началото на коридора имаше малка стълба нагоре, която излизаше на покрива, а капакът бе вечно отворен, така че хвърляше известна светлина - поне за метър напред. Но после наставаше непрогледен мрак.
Спомням си колко пъти стоях в началото на този коридор, там на светлото петно и не можех да пристъпя напред, въпреки че баща ми бе в съседния и шумкаше нещо всред затрупаните на тавана сякаш от хилядолетия техни вещи, въпреки да знаех, че там няма нищо страшно, най-много да ме полази някой паяк, докато се опирам по стените и събирам паяжините, въпреки да бе съвършено тихо и спокойно, та чак понякога изопваше нервите ми от взиране.
Така и не пристъпих в този коридор. И тази картина често изскачаше пред погледа ми, докато прелиствах думите на Глуховски и Артьом искачаше жив в ума ми, застанал в началото на един такъв тъмен тунел, пристъпваш тихо и предпазливо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар