Всъщност самият Стайнбек е като нова, вълнуваща страница в моята библиотека. Много време той беше един от онези прехвалени писатели, които просто отричах да чета, защото не искам да се нося с общата вълна, заради вечната контра в характера ми.
Затова реших да започна с нещо от запасите "must read". Още в началото малко след като се запознавам с Лени и научавам за първата мъртва мишка, знам че нещо не е както трябва и не мога да се отърва от тази вътрешна борба до края на самата повест. Ще успее ли Лени да преодолее тази задушаваща любов, този смъртоносен копнеж да докосне нещо нежно, меко и крехко. Чета, прелиствам страниците и толкова искам да повярвам в щастливия край, в тяхната ферма със зайци, да видя как Лени ги храни и гали и всичко просто свършва добре, но не мога да се отърва от онова драскащо усещане, че нещо не е наред и че някои неща просто не могат да бъдат преодолени или потиснати. А мишките продължават да умираш, кученцето също, жената на Кърли... и аз не мога да спра да виждам безжизненото тяло на бялото зайче в ръцете на Лени. И въпреки всичко не мога да се насиля да го мразя, нито дори да го осъдя. Стомахът ми се свива, когато тръгва хайката за него, когато Джордж държи пистолет опрян в тила му и му разказва за тяхната ферма и зайци.
Обичам тази повест - обичам топлината на Джордж, горчивината на Крукс, задушаващата любов на Лени, привързаността на метача към старото миризливо куче, което е отгледал от кутре.
Това е за тези, които не са я чели, а те вярвам са значително по-малко от другите, за онези, които още не са опитали вкуса от думите на Стайнбек - прочетете я.
Няма коментари:
Публикуване на коментар