Светът на издателите в града на сънуващите книги

Сега започвам това. Пак купено отдавна и спотаено на рафта с непрочетените книги, оставено да чака своя час. Сигурно мина година откакто я извадих от торбичката на Orgon след Панаира на книгата и го подредих там. 
Започна перфектно. Първите два абзаца категорично ме накараха да зарежа работа, без да му мисля за последиците. Признавам че имаше 20-30 страници в началото, когато след този ефектен старт, ми се сториха някак бавни, мудни, толкова извън очакванията ми. Бях на косъм да си кажа, че явно съм се объркала нещо, но все пак стиснах зъби, излязох да изпуша една цигара с книгата в знак на помирение и добра воля и може би малко като подкуп. И като че този подход сработи. Историята бързо започна да изглажда разногласията си с мен и постепенно да заплита обещания възел от първите два абзаца.
И за втори пореден ден мисля да парясам работата и да си чета...

Не знам, не знам откъде да започна. Ако не знаех, че има толкова много почитатели, щях да реша, че в мен има някакъв проблем. Имам чувството, че като си позволя да спомена едно или друго, ще бъде незаслужена обида към всички останали идеи в книгата, които няма да съм споменала. А да успея да спомена всичко, което ми е направило впечатление в този книжен рай, е като да ви прочета цялата книга.

Чета и потъвам в света на Валтер Мьорс. Потъвам. Потъвам. Потъвам дълбоко в думите, в ръкописите, в катакомбите. Потъвам в Неговището, потъвам в примамливия свят на Книгосъзданията. Потъвам там, където въздухът е толкова разреден, че ми се налага да изпълня дробовете си с книги и подобно на обителите на тези страници да започна да се изхранвам с книги. Потъвам и не искам да изплувам. И тъкмо когато изглежда сме стигнали оптималната дълбочина на приключението си, тъкмо когато вярвам, че сме загубили и последното си убежище в този суров, чудодеен катакомбен свят, ставам крайно напрегната и нетърпелива, защото Змей Митоблудни най-накрая се изправя пред Хомунколос, или както ония жалки създания на повърхността са го кръстили - Кралят на Сенките. И пред очите ми най-накрая се разплита възелът, който авторът така старателно стегна в началото на книгата.
Не ми трябват рисунки, за да си представя величието на Хомунколос, нито да чуя смехът му, за да знам точно как звучи - шумолящо, книжно, като потрепната, намачкана или дори скъсана стара, дебела хартия. И дори в минутите, когато присъствието му заплашва да убие безмилостно моят спътник, аз не мога да се насиля, да не бъда запленена от него. Оставям се думите му, да разкажат историята си. И продължавам да потъвам - този път в душата на този отдавна изгубил живота и светлината си творец.

Не съм от онези хора, които могат да четат бавно. Не спя нощем, после ходя болна на работа и нямам търпение да се прибера, за да забия нос в книгата. Чета по няколко книги наведнъж. Но .. с тази беше различно. Трябваше ми невероятен самоконтрол, за да не я изгълтам за две нощи. А не бива. Някак си не беше правилно да изгълтам така ненаситно това пътешествие. На моменти се ненавиждах заради това решение - особено вечер, когато оставях книгата настрана и гасях лампата. Разбира се, поврътвах се известно време в леглото, овладявайки импулса да посегна към книгата и лампата. Но ми се стори правилно.

Тази книга е много повече от една прекрасна фентъзи история, която впечатлява с препратките и особеността си. Тя е като жива карикатура на издателския бизнес - на писателите, редакторите, печатарите, книжарите, авантюристите. Това е история, която се присмива и същевременно плаче за тях. Прекрасна изработка!