Но със Сандерсън усещането е силно желание час по-скоро да започна "Мъглороден" и "Легион", и "Пътят на кралете", и "Спиращия войната", и "Ритматистът", и..и..и....Просто не мога да реша, което искам по-силно да прочета първо. Вие ще кажете: "Която и негова книга да хванеш, няма да сбъркаш" Това вече го знам. Когато пишеш по този начин и имаш такова въображение, просто няма как под пръстите ти да излезе слаба книга. Но това не ми решава проблема.
В крайна сметка "Елантрис" последва "Душата на императора", а след нея ще бъде "Легион" (тя е убийствено малка) и после пак ще му мисля, засега имам план.
Та ровейки се в официалния му сайт в издирване на следващото си четиво, попаднах на неговото изказване, в което той издава намерението си да напише продължение на "Елантрис" в бъдеще. Не знам, дали ще го направи, но наистина се надявам.
Едно от нещата, които обичам в Сандерсън е годината на раждане - 1975 г. Той е очевидно продуктивен писател в разцвета на силите си. Представете си колко още книги може да напише. Така че ще продължа да си се надявам тайничко да излезе продължение на "Елантрис". Макар изглежда мнозина да смятат именно това като едно от големите предимства на книгата. Фактът, че е еднотомен фентъзи епос. Нещо, което наистина се превърна в бяла лястовица за жанра.
Честно казано подминавала съм я много пъти. винаги ми се струваше като някаква епична елфическа история. Не че не харесвам такива, просто както вече споменах миналия път, не ми се четеше подобно нещо напоследък.
Но "Елантрис" се оказа много повече от това. "Елантрис" е град на богове - великолепен, величествен, красив и впечатляващ - с високи мраморни стени, изящни декорации, пищни сгради, огромна библиотека, град-произведение на изкуството, достоен за своите обитатели.
Жителите на Елантрис са арелонци, покосени от шаод - красиви полубогове със сияеща кожа и магически сили. Благодарение на своите руни аони те могат да превърнат буквално всеки боклук в чисто злато или в нещо, което е още по-ценно дори - храна, могат да излекуват всяка рана да изминат хиляди километри само за една секунда и да сътворят изобщо каквото друго чудо ви дойде на ума. Не случайно са смятани за богове и всеки копнее да бъде взет от шаод - тайнствената метаморфоза, която превръща арелонци в елантрисци - и да се присъедини към другите могъщи обитатели на красивия град. Докато не настъпва реод и шаод от благословия се превръща в проклятие.
Днес Елантрис е зловещо и злокобно място, мръсотия и слуз покриват някога величествените стени на града, които се рушат и оставят своите руйни като тъжни паметници на отминало щастие.
А елантрисци са нищо повече от окаяни злощастни същества, покрити с тъмни петна досущ като прокажени. Шаод превръща своите избраници в сбръчкани съсухрени същества, спира сърцата им и ги оставя някъде там нито намерили покой, нито живи. Способността телата им да се възстановяват също им е отнета. Сега всяка драскотина обрича своя собственик на вечна, пулсираща болка.
Никой не знае какво се случва точно зад стените на Елантрис и всеки се моли да не бъде взет от шаод.
Броени дни преди сватбата си младият принц Раоден се събужда с характерните за елантрисците петна по кожата. Принцът бива публично обявен за покосен от ужасна болест и изпратен в Елантрис. По време на показното погребение в Арелон пристига и неговата бъдеща съпруга, която вместо олтар открива ковчег. Паралелно с това в града се появява и гьорн Хратен, пратеник на вирна и спасител на хората.
Сандерсън проследява паралелно историите на тримата и ги преплита в едно, за да изгради един нов свят пред очите на читателите. Свят изпълнен с дворцови интриги, борба за оцеляване и магии.
Когато Раоден влиза в Елантрис, заварва пустота и разруха. Тук важат законите на дивия свят, а естественият подбор пресява ежедневно обитателите му. Три разбойнически групи се борят за надмощие в града. Храната е дефицит. Единствените хранителни продукти влизат на територията на Елантрис заедно с ноопристигналите. А гладът е неизменен спътник на всеки елантрисец. Глад, толкова свиреп и всепоглъщащ, че кара хората да забравят човешкото в себе си и да се превърнат в диви зверове, борещи се за залък хляб. Образът на Раоден ми прилича ужасно много на Ричард от "Мечът на истината" - топлокръвен със своите слабости и силни страни, изпълнен с вяра и стремеж, благороден, жертвоготовен и изпълнен идеи, които постепенно съживяват духа на Елантрис.
Неговата бъдеща съпруга Серене, с която се разминава за броени часове, е не по-малко колоритен образ. Необичайно висока за дама, Серене не се радва на дълга опашка от обожатели. Свободомислещата й същност, волният й дух и интелигентността й също не трупат ухажори коло нея. За сметка на това тя е умна, находчива, отличен фехтовач и прекрасен политик. Отнема й едва няколко глави, за да се влее с цялата си същност в светския и политическия живот на Арелон, както и да задвижи поредица от събития, които ще променят бъдещето и облика на страната завинаги.
Хратен е върховен жрец на могъщата религиозна империя, пристигнал в Арелон, за да прекръсти населението и да ги направи част от тази империя. Умел политик и манипулатор, Хратен е достоен противник в играта за власт и влияние, която двамата със Серене разиграват.
По-класическо фентъзи от това, здраве му кажи. Само драконите му липсват. Краят също не изненадва, но за сметка на това се разстила като перфектния завършек на това приключение. Образите са клиширани, но някак топли и достатъчно издивидуални, за да не дразнят. а цялостното усещане, което остава у мен е за нещо познато и уютно. Сандерсън определено ще ме върне към жанра.
Няма коментари:
Публикуване на коментар