"Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" и само обичта към любимите хора ще ни помогне да го извървим

Всеки от нас е губил близки по един или друг начин. И когато това се случи ние търсим начин да се справим с болката и липсата, да се научим да живеем с празнината, която е останала след него. Понякога започваме да губим този любим човек малко по малко, дума по дума, спомен след спомен. 
Всеки изгубен спомен ни отдалечава от дома и всяка сутрин пътят към дома сава все по-дълъг. Все по-трудно става да се върнеш в себе си, да се върнеш в ролята си на баща, на дядо, на любим. С всеки изгубен спомен, човек губи нещо от себе си.

Това е сбогуването на един дядо с неговия внук и на един баща със сина му. Всеки ден площада на спомените на дядо се смалява малко по малко. Въображаеми разговори и спомени с неговия син и внук се преплитат в ума на възрастния мъж. Фигурата на поколението се размива и слива в едно. Има дни, в които той не може да разпознае, дали това е внукът или синът му, нито дали са деца или вече възрастни хора. Там в ума на дядото е и неговата съпруга, която си е отишла от този свят, но не и от него. Тя продъжава да му бъде подкрепа и опора в дните, когато се чувства изгубен. Диалозите са изградени с такава обич и грижа, че проникват в сърцето на читателя с топлината си. 

Сбогуването не е лесно нещо, но когато обичаме и сме обичани не губим надеждата, че можем да се справим с трудностите, които ни предстоят. Още по-трудно е, когато не си бил там, когато е трябвало да бъдеш. Когато все си работил, вместо да научиш сина си да кара колело. Никой не може да върне времето назад и да се реваншира за липсата си.
Но затова вселената ни дава внуците.

"Ето защо глезим внуците си. По този начин молим децата си за прошка"

"Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" е една топла, изпълнена с обич малка книжка с прекрасните илюстрации на Дамян Дамянов, която ни напомня да се радваме на днешния ден, да играем с децата си, да прегръщаме любимите си хора, да изживеем всеки миг от живота си с любов, защото той няма да се върне. И дори ако спомените за тези скъпи мигове си отидат да се оставим на обичта си към близките хора, те ще бъдат там до нас и ще ни напомнят кои сме, какви сме били и какво сме правили заедно. Но за да си спомниш едно нещо, първо трябва да го изживееш. Затова правете спомени, понякога те са най-милото, което имаме.