"Последната любов на баба Дуня"

"Последната любов на баба Дуня" е една топла и трогателна история, която ще ви накара да се разсмеете, но и да се замислите за някои неща.
Баба Дуня е една отракана възрастна жена, която се връща в родното си село Черново, години след аварията, за да ...ами за да се прибере у дома. Не можех да не се сетя за един хубав български филм - "Дърво без корен". Тези, които са го гледали може би ще ме разберат. Начинът, по който ние българите свикваме да наричаме едно място дом, да обичаме, уважаваме и да милеем за това място, е неповторим. Да имаш дом означава всичко. Това е сигурност, уют, спокойствие, любов, топлина, крепост, защита. И когато те изтръгнат от този дом, особено на стари години, ти бавно започваш да линееш, все едно си изтръгнато дърво от земята, корен, който бавно съхне. Може би затова тази старица ми влезе много бързо под кожата и се настани, бих казала, много удобно там. 

Баба Дуня живее с още шепа души в изоставеното след аварията в централата село Черново. Шепа старци, толкова възрастни, че радиацията вече няма голямо значение. И освен това до един чешити. В това малко затворено общество ще откриете всичко - интриги, шеги, снобарство, любов, уважение, сплотеност и тихи вражди. 

Баба Дуня вижда рядко дъщеря си, а внучката си не е виждала никога. И когато се връща отново в Черново е на ясно с този факт. Знае, че никога няма да види това нежно видение от снимките, които получава от дъщеря си. Ала онзи другият свят не е за нея. Той е твърде шумен, твърде динамичен, твърде голям. Убедена съм, че упоритата старица би се справила също така добре и в един немски мегаполис, но това не означава, че ще се чувства добре там - изтръгната от своя дом. 

Алина Бронски отделя над шестдесет страници на живота в селото и рутината на делника на баба Дуня. А на фона на обема на цялата книга, това е кажи-речи половината. И макар че може би на мнозина ще им се види скучновато и книгата ще получи не малко обвинения за това, тази прелюдия има своята важна роля. Тя не е просто вдълбаване в характера на героите, тя ще направи контраста  с новата ситуация, в която Алина Бронски предстои да хвърли своите персонажи. 

В селото пристига млад мъж с дъщеря си и след кратък почти безсловесен разговор с баба Дуня, се заселва в една от изоставените къщи, оставяйки впечатлението, че ще се заседят. 
Няма как това да не подраска душата на старицата. Баба Дуня е силна личност, която не е позволила на толкова много неща в живота й да я съборят. Ала сега гледайки това малко болно момиче, самотата я връхлита с всичка сила. Докато не осъзнава очевидния факт. Това малко момиче изобщо не е болно. А онзи луд човек е довел здравото си дете в район със силна радиация, която макар и да няма голямо значение как ще се отрази на един възрастен организъм, може да съсипе този на крехкото дете. 

Баба Дуня излиза извън кожата си от бяс и възмущение и му дава да се разбере. 
Ала тогава възниква нов проблем. Злополучното убийство на безотговорния баща се оказва по-сериозен проблем, отколкото всички в селото са очаквали. За броящите се на пръсти жители на село Черново се оказва огромно предизвикателство да изкопаят подобаващ гроб за тялото. И дори и не си представят суматохата, която ще настане, когато властите се заемат със случая. За прочелите задната корица на книгата не е изненада да откриете, че баба Дуня се озовава в ареста с обвинение за убийство. 
Нелепо, нали? Цялата книга оставя усещането за случаен и абсолютно нелеп развой на събитията. Но тя е такава каквато е. И ако сте внимавали по време на първата половина на книгата, ако сте опознали баба Дуня и нейните съседи, всичко ще ви се стори съвсем логично

Алина Бронски не задълбава в пространно описание на чувствата на своите герои. Но това не пречи на читателя да съпреживява техните житейските избори и да бъде съпричастен към съдбата им. Пъстри са като цветиста ругатня и ще си пробият непоколебимо път към вас. Може да не ви разсмеят, нито разплачат (с мен не успяха), но със сигурност дълго ще ги помните и ще се подсмихвате тихичко и с възхищение на борбеността им.