Всяка книга се чете различно. Няма обща формула. Има книги, които изяждаш за часове, има такива, които дъвчеш с дни. И всичко е толкова индивидуално. Понякога четеш бързо, защото те увлича, понякога защото четеш по диагонал. Понякога влачиш една книга с месеци, защото нямаш натроение за нея, а друг път защото е толкова наситена, че просто не ти позволява да я четеш по-бързо.
"Праскови за кюрето" е една от онези, които не мога да чета бързо. Когато транспортът ми стигне до офиса и аз трябва да затворя книгата и да започна работния ден ме обзема досадното чувство, че трябва да чакам чак до вечерта преди да продължа пленителната история на Виан Роше, разгърната вече в трета книга.
Цял ден книгата зове от раницата ми: "Опитай ме... пробвай ме... вкуси ме..." като съблазнителен шоколад. Хвърлям по един кос поглед и опитвам да се отърся от мисълта за нея.
Featured imageТози път фокусът се измества. Врагът вече не са "добродетелните", не и в стария смисъл на думата, макар крайъгълно погледнато този роман да е отново смело изправяне срещу сляпото вярване и следване на добрите предписания на дадена религия, общност, етикет или морал. Джоан Харис отново вплита темата за различността, но не непременно като като нещо трудно за изживяване, макар именно тя да се явява ключовият възел в повествованието. Напротив, различността е онова, което позволява на Виан да бъде толерантна, да изгради връзка до всяко място и всеки човек, защото не принадлежи никому и никъде, защото познава животът отвъд "реката", всеки живот отвъд реката, отвъд общоприетото, отвъд привичките, отвъд религията и различията.
Ланскене е същият, какъвто го помнят двете с Анук и в същото време толкова различен. Кюрето, доскорошното въплъщение на нейният кошмар сега е един обикновен човек, облечен некомфортно в дънки и риза, който не може да признае пред себе си, че се нуждае от протегнатата към него ръка за помощ. На пръв поглед изглежда че той и жената в черно ще бъдат завлечени в сблъсъка на различията този път. Но това си остава на пръв поглед. Безумно моралната, стриктна и сдържана жена в черно е не по-малко интересен персонаж с богата история в разказа. И макар в продължение на много страници Джоан Харис да загатва за религиозния фанатизъм на тази жена, знам че нещо не съвпада в пъзела. Тя не е тази, която има нужда от помощ, не е и тази, която причинява злощастията в града, но след като не е нито едното от двете, ми е трудно да я подредя в ума си, коя е, къде трябва да стоя, какво очаквам от нея. Всичко. Ще оставя на вас сами да разкриете загадката и ще се радвам, ако останете също така изненадани като мен. Но изненадата е силно и натрапващо се чувство, особено когато е неочаквана.Харесвам шоколадовите книги на Джоан Харис заради тяхната откровеност на личността към вътрешния аз, към истинските чувства и копнежи. Онези, които трудно признаваме пред себе си и никога пред света. Онези, заради които накрая след толкова време на стаяване и потайна съкровеност, не можем да се познаем в огледалото.
Сега започвам "Къпиново вино", очаквам с интерес да разбера, дали магията ще се запази и ще продължи да ме съпътства през цялото й творчество или ще си остане с трилогията.
Няма коментари:
Публикуване на коментар