Заглавие: "Където пеят раците"
Автор: Дилия Оуенс
Издателство: Лабиринт
Превод: Лидия Шведова
Брой страници: 320
Година: 2019
Не знам при вас как е, но при мен има дни, в които текстовете просто не вървят. На този текст специално хич не му върви. Може би защото вече много е изписано по темата или просто ми е трудно да подредя мислите си, но това сигурно е пета или шеста чернова. Започвам, премислям, трия. И така.
Да си призная първо мислех изобщо да не пиша за нея. Така де, едва ли ще ви кажа нещо ново. Но "Където пеят раците" ме остави с противоречиви чувства. Не ми въздейства толкова на емоционално ниво, колкото на психологическо. Дилия Оуенс е подходила много рационално и добре обмислено към историята на Кая. Харесва ми това, че на всеки един етап от развитието на малкото момиче, Оуенс обхожда ситуацията от всички страни и развива мотивацията на всяко едно решение. Например епизода с изоставянето. Един по един всички членове от семейството на Кая си отиват. Всеки се "разделя" с нея по свой собствен начин, оставяйки бъркотия в душата на детето. Последен остава Татко. Този Татко, от когото всички у дома се страхуват, който впрочем също не е изцяло очернен. Татко има и своите добри епизоди, но те не са с цел извинение или оправдание на поведението му, просто Татко не е лош човек. Животът е труден.
Кая остава напълно сама и беззащитна в семейната къща в мочурището. Разбира, че има нужда от възрастен, разбира, че има нужда от пари, от храна, от дрехи, но детското й мозъче обработва и много други парчета информация. Кая възприема неугледната и запустяла къщичка в мочурището като дом, като семейна къща. Ако и тя я напусне, повече няма да бъде нищо. Докато някой от семейството все още живее там, тази постройка ще продължава да бъде дом, в който Мама и останалите могат да се върнат един ден. Да се върнат при Кая. Дилия Оуенс е уловила и изразила много добре именно тази сърцераздирателна детска невинност и вяра в хората, която не би била възможна, ако Кая беше малко по-голяма, например тийнейджърка.
Когато сме деца, обработваме информацията от околния свят по различен начин, основата върху която изграждаме логическите връзки в света и действията ни се базира на най-близкото, това което ни дава най-голяма сигурност - дома и семейството. Там сме някой - нечия дъщеря, нечий брат или внучка. Навън сме просто име, непознат. Но в семейството имаме своя роля, цел и предназначение. Навън трябва сами да търсим път и място за себе си в широкия свят, пълен с различни характери. Колкото и да боли, колкото и да е трудно, Кая избра да съхрани надеждата за тази сигурност и намира начин, за да остане и да живее дори и сама в семейната къщичка в мочурището.
Малката Кая израства дива, свободолюбива и саможива. Наивността, която върви ръка за ръка с непознаването на обществените норми, я поставя в редица трудни ситуации, от които единствено натрупването на опит чрез грешки, могат да й проправят път и да я научат как да бъде част от нещо. Краят на историята беше очакван и да си призная дори желан. Израстването и създаването на Кая като личност направи съвсем логичен края на историята. Всичко останало би било нереалистично или потъпкване на всичкия труд, който Оуенс е вложила в нея.
Харесвам страшно много Кая, макар че сцените, в които беше описвана като диво дете, с разпилени по вятъра коси и боси крака, бяха доста клиширани. Харесвам много това, че Кая направи един детски избор и си проправи със зъби и нокти път към постигането му. Харесва ми, че това не остана самоцелно. Дилия Оуенс използва този тласък, за да даде на Кая нужния инструментариум, с който после да се справи в джунглата наречена "общество". Харесва ми, че не й спести грешките на наивността, ами ги използва, за да развие чертите от характера й, за да създаде личността й.
Може би оттам идват и противоречивите чувства, с които ме остави "Където пеят раците". Очаквах една дълбоко емоционална книга. Не ме разбирайте грешно, историята на Кая е сърцераздирателна и вдъхновяваща, но Дилия Оуенс няма за цел просто да разплаче читателите. Не, тя направи много детайла и хладнокръвна дисекция на живота и пътя на Кая. Осмисля изборите й, развива я, тества я, хвърля света срещу нея и я оставя да се изправи на собствените си крака и да се пребори за бъдещето си. Кая оживява, излиза от ограничението на хартиените корици и заживява в ума и сърцето на читателя. В този ред на мисли приключвам и текста. Няма смисъл да се впускам в задълбочен анализ, такива ще намерите много в интернет. Хубава книга е "Където пеят раците". Дилия Оуенс заслужава всяка похвала по нейн адрес.
Няма коментари:
Публикуване на коментар