"Променлива реалност" - Блейк Крауч (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Променлива реалност"

Автор: Блейк Крауч

Издателство: Ибис

Превод: Мария Б. Димитрова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Константин Динчев

 

Брой страници: 364

Година: 2019

Купих си "Променлива реалност" на Блек Крауч още когато Ибис я издадоха у нас. Беше от онези спонтанни покупки на един Панаир на книгата. Непланирана. Просто я видях на щанда в НДК и я грабнах заедно с другите ми покупки по списък. И след това започна да отлежава на рафта у дома. Въпреки че последните няколко години започнах да чета повече фантастика и досега не е имало случай, да не ми хареса, все още подхождам предпазливо към жанра. Всеки път като реша да чета фантастика се чувствам като Фродо на брега на онази река, когато се раздели със Задругата -  решена да поема напред и едновременно с това напълно изгубена. 

А Блейк Крауч направо ми скри шапката. Толкова схемаджийска книга не бях чела отдавна. Толкова пъти поемахме напред и назад в миналото и бъдещето, че след средата на историята вече не бях сигурна какво да очаквам. Не мислех, че тази безкрайна спирала от животи някога ще бъде развита. Истинско удоволствие за читателската ми душа. Но нека да спра да говоря празни приказки и да се опитам да придам плътност и смисъл на този текст. 

Обикновено бих започнала с началото на историята. Сцената, в която се запознаваме с главните герои. И когато стигна до завръзката, бих започнала да споделям личните си впечатления, за да не спойлна нещо. Но това не е приложимо тук. Защото Блейк Крауч е изнесъл един от най-добрите си туистове още в началото на историята, когато читателят още няма представа къде е попаднал. Нали знаете, как малко след средата и малко преди голямото скапване в сюжета, авторът пуска една объркваща нишка, в историята, която обилновено служи за отклоняване на вниманието от истински горещата точка, за да може после читателят да се плесне по челото и да ахне. Да, Блейк Крауч е решил да започне именно с тази нишка. Какъв е резултатът от това решение? Много въздействащ. 

 

Бари Сътън е полицай в Ню Йорк, който разследва случай на убийство, причинено от Синдрома на фалшивите спомени (СФС). Събуждаш се един ден и изведнъж в главата ти редом с твоите спомени, тези които си трупаш грижливо цял живот, и хубавите, и лошите, изведнъж се нареждат втори комплект спомени, които също са твои, но коренно различни от всичко, което си преживял досега. Представете си как си спомняте едновременно живот, в който се били, не знам, например щастливо женени с деца и прекрасна къща и друг, в който сте тъжен самотник, загубил любимия си човек в катастрофа преди седем години и все още не можете да преглътнете загубата. 

Спомените стимулират различни реакции в мозъка. От една страна са щастливите емоции, които са предизвикани от успехите на децата ви и малките радости на спокойния семеен живот, от друга страна там са  и депресията и самотата, породени от загубата на най-скъпия ви човек. Как се очаква мозъкът ви да обработи всичко това? Как да подредите и класифицирате тази информация? Как да се справите с напълно противополжните еднакво истински емоции?

Жена в подобно състияние със синдрома на СФС се замоубива в смяната на Бари. И това като че ли е последният пирон в ковчега на иначе безрадостния му живот. Бари някога е имал сякаш всичко - нежна съпруга, прекрасна, умна дъщеря, щастлив брак, уютен дом и работа, която има значение. До деня, в който не изгубва дъщеря си. Сега и двамата с бившата му жена се носят през живота като призраци, стават сутрин от леглото, слагат единия крак пред другия и оцеляват до падането на нощта, когато идва истински трудното. Когато истинския хаос от мисли, спомени и чувства избухне, когато гласовете закрещят, когато тишината е оглушителна, когато вече няма малки дребни ежедневни задачи, които да отклоняват вниманието им. В такъв етап от живота му се запознаваме с Бари. 

Но това не е основната сюжетна линия, това дори не е важната сюжетна линия. В нея половината от героите не са дори главните персонажи. Това е онази нишка, благодарение на която авторът придава плът и тежест на основната сюжетна линия. Тя е емоционално наситена, опъната като струна, готова всеки момент да изпее своята тъжна песен и да направи място на главните действиващи лица - Бари и Хелена. Да, този същият Бари, но от един друг живот. И Хелена, която може да се каже, че е първопричината за СФС. Хелена дълги години работи върху проект, което има за цел да съхрани човешките спомени, за да помогне на хора, страдащи от деменция, за да помогне на майка си, чийто ум и спомени бавно, но сигурно гаснат. Да гледаш как човека, когото обичаш толкова много,  си отива ден след ден, отдалечава се от теб, отдалечава се от себе си и се превръща накрая в един напълно непознат и уплашен самотник, който нито знае кой е, нито знае ти кой си, нито иска да научи, защото го е страх. Това е едно от изпитанията, които животът нерядко поставя пред нас. Хелена губи майка си ден след ден. И работи с всички сили, за да открие начин да запази малкото й останали спомени, да открие начин да запази личността й, за да може отново да отиде при нея някой ден и да я прегърне, да й каже "мамо" и да се докосне до топлината й. И успява. (Разбира се, иначе нямаше да има книга). Но технологията, която разработва може да прави много повече от първоначалното си предназначение. И разбира се, ако попадне в неподходящи ръце, (а тя попада, иначе нямаше да има книга), може да причини не просто хаос, а апокалипсис (и го причинява). Това са условията, в които Бари и Хелена трябва да открият начин, да се справят с неизбежно самоунищожаващия се свят в една изключително сложна и объркана плетеница от събития. 

След "Променлива реалност" съм абсолютен фен на Блейк Крауч.  Наред с добрата фантастика, интересните обрати и динамиката, Крауч е обърнал внимание и на скелета на своята творба -  сюжетът е заплетен, многопластов и много добре структуриран, обърнал е специално внимание на логическите връзки, без да оставя разхлабени стави между отделните действия. Цялата тази стегната система е обгърната и функционира, благодарение на емоциите, които са моторът на всяко действие. Блейк Крауч умее да пише емоционални сцени - без да са преувеличени, без излишна мелодрама, просто искрени. Емоции, които се протягат към читателя и по-важното, емоции, които го достигат. Страхотен баланс във всичко. "Променлива реалност" ми поднесе много повече от това, което очаквах.  "Подобрен" вече е факт. Определено ще се чете. 

 

 

"Последното дърво: Семе на надеждата" - Люк Адам Хоукър (Ревю)

 

Заглавие: "Последното дърво: Семе на надеждата"

Автор: Люк Адам Хоукър

Издателство: Orange Books

Превод: Савина Николова

Брой страници: 64

Година: 2023

"Последното дърво: Семе на надеждата" влезе в списъка ми още щом я видях между редиците на Orange Books, но докато чакам да се прибера и да си я купя, дойде Франкфуртският панаир на книгата и не се стърпях. На своя щанд Pattloch Verlag бяха наредили цяла етажерка с нея, централно, да ти хваща окото отдалеч с изчистения си дизайн и стилна корица. Позавъртях се, позавъртях се и после се върнах и я грабнах. 

 

В сърцевината си "Последното дърво" е детска книга - с малко текст, който по детски ясен начин просто маркира историята, разказана от омагьосващите илюстрации вътре. Но като всяка друга детска книга, тя е също толкова смислена и важна за нас, поотрасналите човеци, които сме изгубили онази сляпа наивна доверчивост, с която децата виждат света, онази искрена почуда и дълбока вяра в магията и чудесата. 

Тази книга е удоволствие за ума, сърцето и очите. Скиците вътре са хипнотизиращи, толкова детайлни, съставени от милиони, милиарди щрихи, които те карат да прокараш пръсти по тях, да си представиш залегналия над тях художник, чийто молив до късно през нощта създава магия. Как да не повярваш в чудеса, когато видиш, че от ръцете на един човек, може да излезе нещо толкова красиво и дълбочинно.

 

Четохме я заедно с Марти, която сега е на 7 години. Достатъчно голяма, за да разбере силата на посланието, да се натъжи искрено при мисълта за един свят без дървета и достатъчно малка, за да повярва в магията на историята по един детски чист начин. Двете заедно с нея минахме през картината и положихме длан върху кората на последното дърво. И двете се разплакахме, сякаш наистина щяхме да се сбогуваме с него и да се върнем в света без дървета. На другия ден излязохме да направим снимки на книгата в градината и тя гушна дървото, чийто клони приютяват птичките и зиме и лете точно пред прозореца на хола ни, като най-добър приятел. А на мен направо ми се стопи сърцето. Само заради този малък жест си струваше да я прочетем. А той не е никак малък всъщност.

Не знам, какво повече да ви разкажа за тази книга от това. Наистина не знам. Разкошна е. Емоционална, смислена, като протегната ръка, като мила дума и туптящо сърце. Прекрасно е, че я има.

"Джонатан Стрейндж и Мистър Норел" - Сузана Кларк (Ревю)

 

Заглавие: "Джонатан Стрейндж и Мистър Норел"

Автор: Сузана Кларк

Издателство: Лабиринт

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

Брой страници: 800

Година: 2023

 

Хората си поставят цели в началото на годината -  да отслабна, да спортувам повече, да ям здравословно, да се науча да плувам и прочее. Но да оставим това настрана, тук говорим за книжни цели, макар че принципът е същият  - да чета повече документална литература, да прочета три биографии, да прочета класика, която от години отлагам. Нали знаете, такива малки предизвикателства, които да ви изкарат от зоната ви на комфорт и да ви донесат ново читателско изживяване. Аз го правя някъде към края на есента. Не мога да чета по график или по план. Не казвам, че е лошо. Просто аз не мога. В началото на годината нямам никаква представа какво ще прочета. Истината е, че избирам следващото си четиво непосредствено след като съм прочела текущото, нито минута по-рано. Преди това нямам идея какво ще ми се дочета. Затова и се отказах да си поставям подобен род предизвикателства. Единственото, което правя е Goodreads Reading challenge, просто така, защото така или иначе използвам платформата за читателски дневник. Но и то няма голямо значение. Има години, в които чета по 130 книги, а други по 14, каквото дойде. 

Защо ви разказвам всичко това? Още малко търпение, почти стигнахме дотам.

Все пак към края на есента си позволявам да си поставя някои цели, които искам да постигна до края на годината. Обикновено това зависи от много фактори - каква е била годината в личен план, какво съм чела, какво ми се чете, с какво време очаквам, че ще разполагам идните месеци и т.н., чисто практични фактори. Тази година някъде към края на октомври си дадох сметка, че съм започнала четири книги и една в сторител, общо пет и всичките са доникъде. Чета по малко като ми остане време като врабче - чопна малко оттук, чопна малко оттам, но като отворя да ъпдейтна статуса на книгите в Goodreads, те все така си стоят на същите страници и не мърдат напред. Така че тази година си казах, че няма да започвам нови книги, преди да дочета тези, които вече съм наченала. И защо това е толкова важно за книгата на Сузана Кларк? Освен че тя беше една от тези книги, втората и всъшност по-сериозна причина е, че ако не беше този мотиватор, може би нямаше да я дочета изобщо. Но имах чуството, че ще измамя, ако я оставя. Започнала съм я, ще я дочета. 

От тези редове вече става ясно, че не ми хареса особено. А аз по принцип съм човек, който избягва да пише негативни ревюта. Просто не обичам да влагам време в такива. Да, градивната критика има значение, но Сузана Кларк няма да прочете точно моя текст, а и не мисля, че съм чак такова голямо светило в областта, че да й давам градивна критика точно аз.

С нея просто се разминахме. Все още не съм на сто проценста сигурна защо. Историята е добре написана, майсторски разказана, увлекателна и противно на общото ми впечатления page turner. И все пак...

 

Но да минем по същество (за разлика от Сузана Кларк, която не е запозната с този израз) - историята на кратко. По стечение на обстоятелствата Мистър Норел е последният практикуващ магьосник на Острова, от който от години насам магията бавно се оттича. И Мостър Норел смята да запази това така. Като един истински сноб, той има свои разбирания за магията, които се опитва и до голяма степен успява да наложи в и без това ограниченото и снобско английско обществото. Мистър Норел е символ на това, което хората отдавна са забравили, че съществува  - практикуващ магьосник. Той е единствен. А в свят, в който магията се изучава само на теория, това е като да си Великан в страната на Лилипутите. 

Всичко върви по снобския план на Мистър Норел, докато на сцената не се появава младият Джонатан Стррейндж, практикуващ магьосник и негова пълна противоположност. Докато Норел смята, че пътят към връщането на магията в Англия минава през книгите и теорията и че човек има право да практикува дадена магия едва след като е прочел всеки възможен текст на света за нея и се е запознал с всички възможни странични ефекти, действия, отклонения и прочее, Джонатан Стрейндж е просто природен талант, без да е прочел ни една книга, той съчинява заклинание след заклинание и стъпка по стъпка заема своето място първо като чирак на Мистър НОрел (нещо, което доскоро е било абслютно немислимо за стария магьосник), а после и мястото на доверен магьосник на Уелингтън във войната с Наполеон.

 

И тези няколко изречения Сузана Кларк разърна в нескромните 800 страници със ситен шрифт. Страници изпълнени с много диалози, описания и малко действие. За пръв чета фентъзи, в което се случва толкова малко. А можеше да се случи толкова много. Не ме разбирайте погрешно, беше ми интересно докато четях, диалозите не са сухи, описанията са живи и смислени, но темпото на действието е толкова бавно. Всичко се развива в реално време, предоставяйки на моменти твърде много дребна битова събитийност, която накрая се оказа, че няма никакво отношение към главната сюжетна линия. Към края нещата се раздвижиха, трябва да призная. Загадките започнаха да се натрупват, напрежението да обтяга струните между страниците, но това не е достатъчно да компенсира 650-те страници преди това. 

Давам си сметка, че цялата тази методологичност не е безцелна. Виждам идеята за противопоставяето на двата подхода към магията (които можем да приравним и използваме универсално за почти всяко важно нещо в живота ни) - този на статичния наблюдател - предпазлив, винаги добре подготвен, който притежава силата и тежестта на знанеието и другия тип - интуитивния, който просто драсва клечката и думите сами идват, и хоп, магията е факт, този който се вслушва в хората и открива онези невидими за учения нишки, които свързват магията неразривно с природата на човека. Но това не ми е достатъчно. 

Това, което наистина ми хареса, обаче, бяха бележките под линията на самата авторка. Абсолютен шедьовър и истинска наслада. Да си призная четох ги с по-голям кеф, отколкото самата история. Първо, повечето бележки под линията са истории в исторяита, които имат за цел да й придадат допълнителна тежест, форма и да я пренесат в реалния свят. Второ, повечето бележки под линията бяха дълги по над страница с още по-ситен шрифт от този на същинскта история. Трето, бяха адски интересни. Там, определено мога да кажа, че й свалям шапка. 

 

Всъщност не мога да не й дам кредит като цяло за този роман, давам си сметка, какъв труд е вложен, колко мисъл и желание има вътре. И виждам как всеки дейтайл е изпипан, нищо не е претупано (има си хас, де, в 800 страници), много професионално, което може би е и една от основните причини книгата да има такъв успех, наред с това, че Сузана Кларк наистина пише увлкателно. Все пак дочетох книгата, нали така?

Но това ширещо се бездействие не можах да го преглътна до края, а и тя не успя да се реваншира за него. 

Все пак това е моето лично мнение, в интернет ще откриете много положителни и страхотно написани текстове за тази книга, не ги подминавайте. Не подминавайте и нея. Бих казала, че хората, които мислят като мен са по-скоро малцинство. Така че шансът да ви хареса е много голям.

Аз, от друга страна, все още имам голямо желание да прочета и "Пиранези". Но ще поизкачам още някоя и друга година малко да ми мине от "Джонатан Стрейндж и Мистър Норел".

 

 

"Формалдехид" - Антония Атанасова (Ревю)

 

Заглавие: "Формалдехид"

Автор: Антония Атанасова

Издателство: Scribens

 

Брой страници: 159

Година: 2022

 

 

Лесно й е на Антония Атанасова. Сяда пред белия лист, протяга ръка към себе си, разкъсва кожата, пречупва гръдния кош, хваща сърцето в дланта си и пръстите й се стягат бавно и болезнено в желязна хватка, кръвта започва бавно да се стича и да запълва празните страници. Дума след дума, емоция след емоция. Изстисква всичко от него, докато не остане една изтощена, уморена душа, която е дала всичко от себе си за другите, като Щастливия принц в едноименната приказка на Оскар Уайлд. сърце след сърце. И тогава идва дори по-лесната част. Започва да чете на глас изписаните страници и магията бавно възвръща живота обратно в изтощените черупки на сърцата. 

 

Лесно й е на Антония Атанасова. На мен се пада трудната задача. Да се опитам да ви покажа колко силни са думите й. Аз не мога така като нея да бръкна в гърдите си и да изтръгна оттам туптящо сърце. На мен ми трябва там вътре, за да прочета нейните думи. 

Трудно е да вкарам книгите на Антония Атанасова в някакъв жанр и рамка. "Процедура по забравяне на човек" е една много особена, красива и добре балансирана поетична проза. Тони Атанасова пише ефирно както за красивите, така и за грозните и мрачните
неща в живота."Формалдехид" не е като предишната й книга, но не е и напълно различна. Тя е сборник от отделни текстове. Но не са разкази, а лични изповеди, такива каквито пишем в таен дневник. Текстове, които съдържат най-съкровените ни мисли, онези, които не бихме споделили с никого, онези, които не смеем да изречем на глас, а понякога дори на ум.

Някои неща не смеем да признаем дори сами пред себе си, защото тогава трябва да поемем отговорност за тях, защото тогава вече няма да можем да се преструваме, че не сме ги разбрали, изпитали или изживяли. Понякога си позволявам да седна пред белия лист и да ги оставя се изплъзнат от мен и да се влеят в него - стари грешки, които не ми дават мир нощем, избори, които ме преследват, думи, които са посекли обичан човек, действия, които са убивали надежда, съжаления, които на глас, а дори и на ум, винаги ще отричам, че имам, страхове, които са толкова нелепи, че ме ужасяват, спомени, които отдавна съм забравила. След това маркирам всичко, целия текст и го изтривам завинаги. Да не ви някога да види бял свят. Може би и вие го правите понякога. Написаното има особена сила. Когато човек се страхува от гласа си, от мислите си, от малките часове на нощта, белият лист е като спасителна сламка. Белият лист е сигурно убежище. 

Антония Атанасова обаче борави по друг начин с белия лист. Тя не просто не трие думите. Напротив. Тя печата страниците слепва ги и им придава смисъл, общо начало, център и път.  Самотната изповед се превръща лепило за счупения свят.

Защото не можеш да излекуваш нещо, ако преди това не разчоплиш раната, не изкараш гнойта, отровата. Няма как да пребориш инфекцията, ако я заровиш всичко дълбоко в органите си и се опиташ да я погребеш там. 

Боже, знам, че е глупаво, но е и толкова лесно. Да станеш сутринта, да се усмихнеш в огледалото и да слезеш при семейството си все едно нещо не те е глождило цяла вечер. Толкова по-лесно е, отколкото да признаеш, че има проблем, да го отвориш хирургически, да изрежеш мъртвата тъкан (а тя точно като гнойна инфекция яде вътрешността ти ден след ден, докато накрая не остане нищо за спасяване) и да оставиш раната да започне да зараства. 

Така усещам книгите на Антония Атанасова. Не мога да ви го опиша по друг начин. Не мога да ви го опиша изобщо. Истината е, че дори и сега всичко в мен крещи, да маркирам този текст и да го изтрия. И вместо това да напиша, колко красиво пише тя, колко поетично разказва, да ви разкажа два-три текста, които са  ми направили по-силно впечатление и да ви я препоръчам горещо. Четете на своя отговорност. Аз лично се надявам някога да мога да прочета и първата й книга - "Моно". 

 

"Дивите лебеди и други приказки" - Ханс Кристиан Андерсен (Ревю)

Заглавие: "Дивите лебеди и други приказки"

Автор: Ханс Кристиан Андерсен

Издателство: Миранда

Превод: Александра Велева

Брой страници: 64

Година: 2018

"Дивите лебеди и други приказки" засега се класира като любимата книга с приказки на три поколения жени у дома. По-интересното е, че всяка от нас си има различна любима приказка. 

 

Любимата приказка на моята майка е "Цветята на малката Ида". Обожавам начина, по който говори за нея, за изящните лалета, за красивите макове и напетите зюмбюли. Аз, разбира се, още като дете съм видяла сметката на старото издание у дома. Та не бяха останали много от красивите илюстрации. Така че мама ми разказваше приказката и ми описваше картините, толкова живо, че си ги представях как танцуват цяла нощ неуморно и грациозно. Чувах музиката, представях си как цветята изпълват балната зала и превръщат нощта в празник. Вечер като си лягах и светлините у дома угасваха, детското ми въображение се разпалваше и цветята на малката Ида просто не ми излизаха от ума - нарциси, момини сълзи, рози, лалета, божури, всяко цвете, което съм виждала в градината на баба ми, отиваше на бал. Сега, разгръщайки страниците на същата тази книга, нелипсващите страници, си давам сметка за две малко противоречиви неща. Първото е, че красивите издания имат значение. Красивите илюстраци в една книга, в която и да е книга, оставят траен спомен в читателската душа, запечатват се. И доставят огромно удоволствие. Второто е, че никоя илюстрация не може да се сравни с детското въображение. Картините, които то рисува са толкова живи и реалистични, че понякога децата ги бъркат с реалността. Дъщеричката ни понякога споделя разни неща за нейните "неимащи" приятели, както тя ги нарича (въображаеми приятели) или как понякога чува музика. Разбира се, моят обременен от ежедневието мозък, първосигнално запали няколкостотин аларми и не е като да не пробягаха студени тръпки по гръбнака ми, когато посочи къта за игра в стаята си и каза, че всичките й неимащи приятели са там. Но когато разтворих страниците на тази книга, си припомних как самата аз чувах музика, толкова реално, сякаш свиреше от грамофона в стаята ми и изведнъж цветята оживяваха пред очите ми. Все още ме полазват тръпки, като ми каже нещо подобно, но поне успявам да гася пожарите в ума си. 

Любимата приказка на нашата дъшеря е "Грозното пате". Прекарахме много вечери обсъждайки всякакви неща. От това как е възможно от яйце на патка да се излюпи лебед. През това, че в приказките всичко е възможно и макар някои от логическите връзки да се късат, емоцията и смисълът им са всъщност това, което има значение, та чак до различни житейски ситуации, които са се случили на нея или на мен и по някакъв начин ги свързваме с грозното пате. Винаги съм харесвала приказката за грозното пате, малко тъжна, много мила и трогателна, но дотам. Сега си давам сметка колко много теми отваря. За различността, за приемствеността, за добротата, за жестокостта, за самотата, за порастването, за изоставянето, за бягството, за страховете, за унижението, за копнежа да бъдем обичани, прегръщани и помилвани. Благодарение на "Грозното патенце" минахме през много на брой и големи по важност теми за едно дете, а и за възрастните. Поговорихме си за това как се чувстваме в определени моменти, къде да търсим утеха, какво да правим със самотата си, как да смелим различните неща и как ги изкомуникираме. 

Накрая стигаме до моята любима приказка в тази книга. "Храбрият оловен войник" беше първата тъжна приказка, която прочетох или ми прочетоха, не съм много сигурна вече. После дойдоха "Малката кибритопродавачка" и "Щастливият принц", която и до днес заема специално място в сърцето ми, което не споделя с никоя друга приказка. 

Но историята на войника и балерината носи и до ден днешен онази силна емоционална връзка, която едно дете изгражда с първия си опит с нещо. Първият път, когато разбрах, че не всички приказки завършват с "...и заживели дълго и щастливо". Давам си сметка за това едва сега. Когато взех книгата, за да четем двете с малката, нямах никаква нагласа, коя ми е любимата приказка вътре. Осъзнаването на този факт, дойде по-късно, след като тя ме попита. Спомних си също илюстрацията на онзи страшен палячо, който заплашваше войника и му се присмиваше. Една от малкото запазили се илюстрации в старото издание у дома, което обичах да разлиствам като малка. Вкъщи имаше една играчка палячо, не точно като тази в книгата, ами от онези, които имаха тежест в кръглото си дъно и се люлееха като ги бутнеш. Той стоеше върху библиотеката в стаята на нашите и вечер, когато се примъквах да спя при тях, го гледах как хвърля сянката си върху гардероба. И как преминаващите коли я пресичаха зловещо. Та образът на този палячо вероятно е една от причините да изградя толкова силна емоционална връзка с историята на оловния войник. 

Нищо не споменах за "Дивите лебеди", но да си призная никога не съм харесвала особено тази приказка. Винаги съм я чувствала малко тежка и тягостна, макар че под това чувство се крият още много пластове - красота, самоотверженост, жертвоготовност, безусловна любов, воля, сила, семейство и дом. И без това много се отплеснах, като седнах да пиша, се зачудих, дали изобщо ще излезе текст от разбърканите ми мисли. Но едно го, чака редакция и споделяне. Приказките на Андерсен са шаблон на думите "за малки и големи". Като, разбира се, вярвам, че човек трябва да подбере подходящо възрастта на детето за различните приказки, за да се изгради емоционалната връка с тях. Но веднъж опъне ли се струната, отварят не просто светове, а вселени с важни въпроси, които понякога се чудим как да подхванем с децата си. Е какъв по-добър начин от приказка. 

 

 

 

"Мамник" - Васил Попов (Ревю)

Заглавие: "Мамник"

Автор: Васил Попов

Издателство: Ерове

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Владимир Пенев

 

Брой страници: 670

Година: 2021

Да ви призная, първоначално нямах никакво намерение да слушам "Мамник", не за друго, а защото идеята за аудио сериал ми се струваше много времеемка. През последните години не ми остава много време и възможност да слушам аудиокниги, защото по една или друга причина дъщеричката ми е често покрай мен, а повечето книги просто не са подходящи още за нейните уши. Така че си открадвам по малко време през седмицата, но определено недостатъчно за единадесет серии по час и половина всяка. После "Мамник" излезе на хартия и вълнението в интернет стана още по-голямо. Няколко книги от български автори в последните години са предизвиквали такъв повсеместен интерес и повечето от тях не успяха да ме заинтригуват особено. В такива случаи подхождам малко по-предпазливо. В крайна сметка реших, че ще го чета на хартия. И преди да си я поръчам за лятото, пуснах ей така да чуя една глава в Сторител. 

И за има-няма и месец я изслушах. Така и не стигнах до книжното тяло. Историята вътре е разказана с много желание и хубав ритъм. Диалозите също ми харесаха, не са сухи или претрупани. Репликите и действията на героите се случват естествено и непринудено. А напрежението се натрупва на равни темпове със заплитането на мистерията. Няма да бъда много разточителна. Повечето от вас вече познават сюжета. В трънското село Вракола започват да се случват странни неща. Хора изчезват, други се събуждат с необясними рани по тялото си, хората говорят, плашат се, някой се надсмиват над измислиците, а за капак на всичко действието се развива на фона на вече разразилата се ковид епидемия. 

Имаше някои дребни неща, които ми се сториха малко натрапени в сюжета, макар че разбирам тяхното присъствие. Например, част от миналото на Божана. Харесва ми това, че тя слуша рок и метъл музика и че това е средство да се подсили нейната изолация от съгражданите й, да подплати с факти, защо образът й остава толкова самотен и се превръща в аутсайдер сред своите. Разбирам я, самата аз израснах в тийнейджърските си години с музика, която мнозина около мен не оценяваха, разбира се, в не чак толкова екстремен сценарий като този на Божана. Но въпреки всичко този пласт ми се стори много преекспониран. Смятам, че останалите парчета от миналото й заедно със споменаването на това, бяха и са напълно достатъчни, за да изградят пълноценно персонажа й, както и да обяснят защо се е превърнала в човека, който е, в началото на книгата. Също така ми се стори малко съшито с бели конци колко бързо и естествено се развиха нещата между нея и Лазар, при положение че именно заради миналото си Божана има известни проблеми с доверието и аутсайдерска аура и защитна стена. Да не говорим, че и Лазар си носи своя багаж от миналото. Но предвид, че "Мамник" гравитира предимно в хорър/фентъзи жанра, не смятам ни най-малко да подлагам на съмнение и анализ всяко движение на главните герои. Още повече че съм страшно доволна от книгата. Като цяло всичко вътре беше добре балансирано и всеки от ключовите елементи получи нужното внимание от автора. 

Например, ситуацията с ковид епидемията беше много внимателно и адекватно въведена, без да се натрапва или омаловажава и беше активен фактор по време на цялото действие, който има значение за развитието и резултата от някои важни сцени. Хареса ми и това, че историята в миналото този път за разнообразие не се фокусира върху петвековното османско владичество, а върху периода след Първата световна война и последвалия я Ньойски мирен договор, както и съдбата на Западните покрайнини. Много, много ми хареса това, че емоциите бяха добре уловени и предадени чрез героите. Имаше някои откровено зловещи сцени с мамника, които ме накараха да потръпна - нещо, което ми се случва рядко. Имаше и някои много милни и красиви емоционални моменти, на отдавна чакани срещи, на откровения, на признания, на стаена болка, на отрицание, на облекчение. 

Изобщо Васил Попов разказва много хубаво и интересно, непретенциозно, като на приятел, който не е виждал отдавна. Без излишни завои и увъртания, просто разказва. А на мен ми беше приятно да чуя тази история. Прочитът на Владимир Пенев беше абсолютен удар в десятката впрочем - от хрипкавия глас на стария Волен, през свежата интонация на младите герои, до баса на някои по-възрастните.

Много неща се изписаха за тази книга, и хубави, и лоши. Всеки има право на мнение. Всеки вижда нещата по-различен начин. Аз я харесах, беше увлекателна и интересна. Има разни пропуски в сюжета, фактологията и естествената логика на нещата, но не са нищо, на което да не мога да махна с ръка и да подмина. Харесва ми и фактът, че аудиосериалът направи такъв фурор. Определено ще прочета и разказите на Попов, а "Пермафрост" мисля да я изслушам отново в Сторител. 

"В небивал сън" - Шонин Макгуайър (Ревю)

 

Заглавие: "В небивал сън"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Гергана Стоянова

 

Брой страници: 200

Година: 2022

Поредицата на Шонин Макгуайър за Своенравните деца ми харесва все повече с всяка изминала книга. Такова нещо рядко се случва. Обикновено първоначалното вълнение, увлечение и магия малко спадат със следващите части на поредиците, особено ако са самостоятелни истории, свързани в общ свят и понякога преживявания. И с това не искам да кажа непременно, че качеството на историята пада. Не, просто читателя свиква със света, който авторът е създал за него, не всичко е толкова чудновато, действието е малко по-предвидимо, механизмите са познати, обратите не чак толкова изненадващи. Но не така се развиват нещата с книгите на Шонин Макгуайър. Всяка следваща ми харесва дори повече от предишната. Всяка следаща носи своята магия.

"В небивал сън", четвъртата книга от поредицата, ни среща с Лънди, която отваря вратата към Гоблинския пазар. И попада в един напълно непонятен на пръв поглед за нея свят, както сме виждали и преди да се случва в историите на своенравните деца. Пазарът на гоблините обаче е съвсем друга бира. Точно както и предишните пъти, не сте виждали нещо такова (обожавам този парадокс в книгите на Макгуайър). Живителната сила в този свят, реката която тече по улиците на Гоблинския пазар и създава живот за всеки, е търговията, все пак е пазар. Само че тук не се търгува с пари. Не. Тук всеки сам определя справедливата цена на предмета или услугата, която иска да изтъргува. Например два молива могат да бъдат равни на едногодишен абонамент в пекарната на ъгъла, който ти предоставя по два вкусни топли пая на ден. Тук, всичко си има цена. Предметите, храната, работата, услугите, дори думите и най-вече въпросите. А истинската опасност идва, когато някой не плати справедливата стойност за това, което е получил. Това нарушение на правилата на гоблинския пазар може да те лиши от човешкия ти облик, докато не платиш цената. Или завинаги. Безплатен обяд няма. Цената винаги се плаща. Винаги. По един или друг начин. 

И ето я Лънди. Отваря вратата и стъпва за пръв път на Гоблинския пазар. Чете табелите по коридора, който я води към едно ново приключение. А оттам надничат едни големи въпроси, които изглеждат, колкото безсмислени, толкова и зловещи. Лънди, от своя страна, винаги е обичала правилата. И макар и на първо четене Пазарът да изглежда суров и жесток към своите обитатели, тук тя се чувства като у дома си. Всичко е ясно, има правила и ако ги спазваш, животът си тече и ти му се наслаждаваш. Но, разбира се, това, че всеки трябва да плати справедливата стойност, която Пазарът и неговите обитатели искат от него, не означава непременно, че всичко е справедливо. В крайна сметка, справедливостта е  субективно понятие, защото обикновено тя е натоварена с лични емоции, които често изискват повече или по-малко от пазарните механизми за ценообразуване. 

И тук, както и в другите книги за своенравните деца, Лънди има право да реши до 18-тата си годишнина, дали иска или не да остане в този свят или предпочита да се върне в своя. За разлика от мнозина други обаче, тя получава възможността и привилегията до това време свободно да влиза и излиза през вратата. А това е едновременно хубаво и объркващо. Лънди се лута между двата свята. Между семейството си там и приятелите си в Пазарът на гоблините. Не помага много и фактът, че баща й преди години е минал през същата тази врата и познава повече от добре света на справедливата стойност. За пръв път има топла връзка между двата свята, за пръв път някой от реалния свят знае за съществуването на другото измерение, знае какво представлява и няма абсолютно никаква власт да повлияе на избора на собственото си дете. Бащата на Лънди може да направи каквото иска, може и на челна стойка да застане, но накрая е длъжен да се съобрази с желанието на дъщеря си, каквото и да е то. Комуникацията, потокът от чувства и не на последно място сблъсъкът между баща и дъщеря е също много добре уловен. Шонин Макгуайър успя да ме вкара в обувките на двамата, позволи ми да видя болката, надеждите и желанията и на двамата, позволи ми да ги почувствам. 

Шонин Макгуайър намира начин всеки път да ме изненада приятно, без да нарушава измеренията на поредицата си. Издателство Кръг направиха страхотен избор, както на автор, така и на преводач и артист. Обичам тези книги от корица до корица, всичко в тях е изпипано, всичко е на ниво. Много съм щастлива ще продължават да ги издават на български, надявам се да видим всички преведени у нас.