Лавината се свлече - бяла, безкрайна, безмилостна, устремена, неспирна, силна в белотата си, устойчива с единството на безбройните си снежинки - единство сходно с това на групата от НИЕ. Лавина, която помита души - вади ги от топлите им комфортни места в гърдите на притежателите им и ги хвърля в лицата им, простира ги на белия сняг и ги оставя сами да направят дисекцията. И всеки реагира и се бори със снега, със студа, със себе си по различен. За всеки лавината олицетворява някаква лична борба в общия поток на живота. Този сблъсък е много повече от оцеляването на човек в суровите условия на крехкия и смазващ сняг, много повече от изправяне срещу собствените ни страхове, стремежи, отхвърлянето на незначителното...дефиниране на незначителното.
И макар да разказва частни истории, преплетени в нишката на единството на героите, тази история човърка толкова дълбоко в колективното и индивидуалното съзнание на читателя като никоя друга, която съм чела досега.
Не мога да тълкувам Лавината на Блага Димитрова, защото както тя се спуска различно върху всеки един от групата, така връхлита и нас читателите - всеки един по отделно, по свой собствен начин с нашата лична реалност. Надали мога да опиша Лавината, дори малко не искам. А и няма смисъл - прочелите книгата вече са изживели своите собствени лавини, на останалите им предстои да ги изживеят.
Чета. Чета редовете, чета между тях. Отново ми се налага да спирам на моменти и да позволя на думите й да стигнат до мен, да се развихрят в главата ми, да извадят навън стаените от преди години мисли, истории.
Сега Лавината ги е затрупала и ми предстои да разбера какво ги очаква под и отвън нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар