Лавината се свлече - бяла, безкрайна, безмилостна, устремена, неспирна, силна в белотата си, устойчива с единството на безбройните си снежинки - единство сходно с това на групата от НИЕ. Лавина, която помита души - вади ги от топлите им комфортни места в гърдите на притежателите им и ги хвърля в лицата им, простира ги на белия сняг и ги оставя сами да направят дисекцията. И всеки реагира и се бори със снега, със студа, със себе си по различен. За всеки лавината олицетворява някаква лична борба в общия поток на живота. Този сблъсък е много повече от оцеляването на човек в суровите условия на крехкия и смазващ сняг, много повече от изправяне срещу собствените ни страхове, стремежи, отхвърлянето на незначителното...дефиниране на незначителното.
И макар да разказва частни истории, преплетени в нишката на единството на героите, тази история човърка толкова дълбоко в колективното и индивидуалното съзнание на читателя като никоя друга, която съм чела досега.

Чета. Чета редовете, чета между тях. Отново ми се налага да спирам на моменти и да позволя на думите й да стигнат до мен, да се развихрят в главата ми, да извадят навън стаените от преди години мисли, истории.
Сега Лавината ги е затрупала и ми предстои да разбера какво ги очаква под и отвън нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар