Историята за Джейкъб и домът на мис Перигрин ме остави с противоречиви чувства. Самата история не е от най-оригиналните или завладяващите, които съм чела, но чудатите черно-бели фотографии й придават по-наситен вкус. Предполагам въпрос на нагласа и очаквания. Книгата започна с едно засилващо се чувство за зловеща атмосфера, тайнственост и мъгла, която се опитва да те погълне в гъстотата си. Фотографиите допълнително засилиха нагласата ми към предстоящото. За кратко дори ми напомни малко на Патрик Нес с неговата трилогия за хаоса. За кратко. Дали защото подсъзнателно направих аналогия с Нес, а това обикновено е пагубно, защото ...ами защото Нес си е Нес - поне в моите очи или защото очакванията ми бяха различни, това се промени.
Изведнъж тягостната атмосфера се разсея като облак. Мистерията се разкъса тук-таме и пипалата й бавно пуснаха геройте пред очите ми, за да започнат сами да разказват историите си.
Сякаш изведнъж цялото настроение, впечатление и внушение на книгата се промени. Мрачната и загадъчна книга с чудати фотографии, които изпълват въображението ми с образи, изведнъж се превърна в обичайно приключение с деца. И макар да не отговори на очакванията ми, не мога да отрека, че Историята в снимки беше заразителна, придаде особена магия на повествованието и я направи някак по-реална и по-истинска в ръцете ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар