"Жътварят" на Тери

— Как се чувстваш като вълкочовек?
Косматият младеж вдигна рамене.
— Самотен.
— Нима?
— Никъде не пасвам, разбери. Когато съм вълк, помня какво е да съм човек. И обратното. Искам да кажа… понякога… понякога съм във вълчия си облик, тичам по хълмовете… зиме, ако си представяш, тънкият сърп на луната в небето, твърдата коричка по снега, заоблените възвишения до хоризонта… Разбира се, и другите вълци усещат нещо, но не го осъзнават като мен. И го преживявам, и го осмислям. Никой друг не може да си представи това. Ето какво тежи най-много. Няма никой друг…

Но все пак Лупин откри Людмила и някога някъде при пълнолуние, той вече няма да тича сам. Смърт пренебрегна правилото си да не се меси и даде своя животомер на Сал. Така прави Тери със своите герои. Оставя ги самотни, но не завинаги. Плаши ги до смърт, плаши дори самия Смърт, но после им вдъхва сила, за да се преборят със страха си. 
Харесвам света на Тери. Там където нищо не е такова, каквото е. Там където Смърт не е просто Смърт. Там където можеш да наостриш косата си със снопове слънчева светлина. Там където "писук" не е просто звук, а наситен с емоции език.
Просто обожавам топлотата с която Тери създава и се грижи за героите си, по необикновен начин който ме кара да ги обичам.