Цветът на "Човек на име Уве" - Ричард Бакман

Вероятно повечето вече познавате Уве. Аз се запознах с него едва преди няколко дни. Второто ми толкова спонтанно решение да купя книга, за която не знам нищо, освен ...едно мернато добро ревю някъде. Не разчитам на ревюта, защото обикновено не познавам човекът, който ги пише, не познавам и книжните му вълнения. Вярвам, че всеки има свои предпочитания към книги и не може да се отърси от тези си пристрастия дори или най-вече като пише за тях. И не намирам нищо лошо в това.
Не знам, дали да ви представям Уве. Няма и смисъл, Бакман го е направил много добре.

“Беше ѝ направил библиотека и тя я напълни с книгите на хора, които бяха изписали страница след страница за чувствата си. Уве разбираше нещата, които можеше да види и докосне. Цимент и бетон. Стъкло и стомана. Инструменти. Все неща, които са ти ясни. Разбираше от прави ъгли и брошури с ясни инструкции. От сглобяеми макети и чертежи. От неща, които можеше да нарисува на хартия.
Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло.
А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.”

Но истината е, че Уве винаги е имал свои цветове - преди, със и след Соня. Неговите цветове са по-дълбоко. Отвръща с досада или ядна реплика, когато някои палав лъч изпълзи от топлото му сърце и си позволи да озари лицето му пред други хора. Но ги има в себе си. Няма друг начин. Няма начин човек без цвят да проумее тези на останалите. Не би могъл да оцени и обикне усмивката на Соня, смехът на тригодишното, упоритостта на Бременната, некадърността на Дългия.

През цялото време, докато четях книгата, не можах да се отърва от натрапчивото чувство на нещо приятно познато. И така докато не я довърших снощи и не прочетох и задната корица, когато видях споменът за какво ме преследваше през последните два дни - очарователното превъплъщение на Джак Никълсън в "Колкото толкова"