Праскови за кюрето, шоколад за мен.

Остава ми още час до края на смяната в офиса. Не усетих кога е минала улисана в дългия списък със задачи за деня. Има още едно-две неща, но те са подготовка за дежурството през уикенда. Хитрата усмивка се плъзва по лицето ми и аз посягам към раницата, където кротко чакат "Праскови за кюрето" и един Линдт с крем брюле. 
След толкова време мога да си вдигна краката на бюрото като истински нехранимайко, да зарежа работата и да потъна за трети пореден път в шоколадовия свят на Джоан Харис. Стигнала съм до Белият отан. Сега го започвам. Приятна носталгия ме залива, когато разбирам, че Виан Роше се връща отново в Ланскене призована от мъртвата Арманд, която я увещава, че дори в отвъдното има шоколад. 
Вярвам й. Немислимо е в отвъдния живот на Арманд да няма шоколад.
Бюрото ми е хаос, както и милиардите работни прозорци, програми и системи, които съм отворила. Няма значение, защото в главата ми всичко се подрежда с всяка следваща прочетена и погълната дума. 
Трудно ми беше да започна книга след "Лавина" на Блага Димитрова, но за нея по-късно. Трябва узрее още малко в мен, преди да стигне до света. Затова посегнах към нещо познато - Джоан Харис. Този път Виан не бяга от Черния рицар, сега подир кюрето се вият дъги, а усмивката му се появава вече не сдържана, фалшива и любезна, а плаха, стеснителна и искрена. Думите й се нижат меко като мъхеста праскова пред погледа ми. 
Може би и това ще изпълзи от мен в две части. Още съм твърде далеч, едва началото, а трудно се удържам вечер да не прекарам нощта в четене. Бързам да загася лампата като коректив, който ще ми помогне да стана на следващия ден отговорно за работа. Или ..може би някъде там дълбоко подсъзнателно искам да я прочета бавно, като хубав шоколад, който не сдъвкваш набързо, ами оставяш да се разтопи в устата ти, за да може да отдава сладостта си после дълго след това.