"Моите приятели" - Фредрик Бакман (Ревю)

 

 

Заглавие: "Моите приятели"

Автор: Фредрик Бакман

Издателство: Ciela

Превод: Любомир Гиздов

 

Брой страници: 472

Година: 2025

 

Две корици, една книга и цяла вселена от емоции. 

След толкова зимни истории, този път Бакман е решил да разкаже една лятна. История за ожулени колена, откраднати колела, насинени детски тела, смях, страх и една картина.  Една картина, която в същината си улавя целия свят, улавя есенцията на живота, онова чувство, което ни движи, което ни вдъхновява, което ни вкарва нови идеи в главата, кога добри, кога идиотски, няма значение, важното е, че са нови. 

Този път изкуството заема централно място в творбата. Изкуството като спасение, като бягство, като мечта, като реализация, като живот, като въздух, като път и посока, като смисъл и надежда. Неговата форма във вътрешния свят на човека и външните проявления на емоционалната вселена на всеки един от нас.

Луиса е тийнейджър, най-готиният вид хора. Тези от вас, които вече са минали с децата си през пубертета вероятно знаят точно колко е безкрайна любовта ти към този най-готин тип хора, особено или даже именно когато са самите себе си. Аз лично съм застанала на прага с моята дъщеря на тази възраст и вече забелязвам първите готини черти да се проявяват и у нея. Така че не си представяте в колко подходящ момент ме намери тази книга. 

 

Но да се върнем на Луиса. Тя е от най-готиния вид хора, също така е и от най-самотния вид хора, защото е изгубила всички. И тогава Бакман я среща с един друг човек, който също е изгубил всичко. И дори  прави така, че и двамата да са изгубили едно и също нещо, част от това голямо всеобхватно всичко. И двамата ще трябва да поемат на път, защото не могат да останат там където са. Не и ако искат да живеят. Път, който ще ги отведе далеч от това злощастно място, на което са загубили толкова много. Колкото повече се отдалечават от началото, толкова по-близо отиват към себе си, към истината зад фасадата, към страховете, към миналото, към невъзможното бъдеще, към чудовищата, към чувствата - загубени и нови. 

Знам, че не може всички да сме еднакви и да харесваме едни и същи неща. "И за щастие" бих казала, иначе светът би бил едно много еднообразно и сиво място, но просто не мога да си представя как е възможно история написана с толкова обич да не предизвика емоция у когото и да било. Обожавам този маниер на писане, съвсем обикновен - прости изречения, добре артикулирани емоции, пълнокръвни реакции. Бакман не пише книга, не разказва история. Той споделя нечий живот. Споделя го по начин, който те пренася там, прави те част от историята. Смееш се и тъгуваш с неговите герои, преживяваш техните загуби, сещаш се за своите.

 

Историите на Бакман са съвсем тривиални, обикновени човешки, в които всеки от нас може да се припознае със своите лични страхове и надежди. И в това му е чарът. Неговите герои остават завинаги в паметта ми - голямото разбито сърце на Бени от Бьорнстад, голямото разбито сърце на Уве, голямото разбито сърце на Брит-Мари, голямото разбито сърце на Луиса. Толкова много големи разбити сърца бродят по тази земя, радвам се, че има и хора като Бакман, които искат да ги излекуват и да ги обгърнат с топлина и обич тези сърца. Надявам се този човек да продължи да разказва. Аз ще чета.