Винаги има още нещо освен този живот, за което си струва да живеем

Мина известно време, откакто довърших "Освен този живот" и за разлика от много други книги, спомена и усещането за тази история още са кристални в главата ми. Нещо, което е крайно нехарактерно за мен, тъй като имам два дефекта
- краткосрочната ми памет е крайно краткосрочна;
- а нещата, които все пак успяват да се прехвърлят в дългосрочната са почти ..никакви;
Но Патрик Нес ми е слабост, още с "Часът на чудовището", а после това се затвърди с трилогията "Живият хаос" и продължи с всяка следваща книга. И сега макар и от разстоянието на времето, аз не мога да се отърва от усещането за тази история.

И този път Нес не ме разочарова. Изумително е колко малко се случва в книгата, а колко много казва. Подобно на "Ние, останалите, просто живеем тук" Нес взима едно най-обикновено семейство - двама родители, две деца, без каквито и да е специални заложби и способности, и го разнищва до последното влакно. 

Не ги осъжда, не ги обвинява, не ги наказва, Патрик Нес просто обича характерите, на които вдъхва живот и без значение каква е ролята им в историята, винаги заравя по нещо добро в тях, което да разцъфне сред страниците. Без значение колко тъжно се развива историята на моменти, накрая винаги оставя чувство за вяра, за надежда, за светлина и топлина. 
Не искам да разказвам какво се случва в книгата, това е история, която трябва да се прочете и да се пречупи през призмата на отделния човек, а не да се преразказва като поучителна притча. Макар поука да не липсва.

Патрик Нес отново поставя в центъра на историята любовта - такава, каквато всеки от нас иска да присъства в живота му. Любовта като онази неразрушима опора, която може да задържи живота ти от срутване, като здраво въже, което може да те измъкне от всяко блато. Любов, която се впива в костите ни, за да ги укрепне, която се влива в кръвта, за да стопли сърцето. Любовта като единственото средство, което може да победи самотата и смъртта. 
Историята на Сет е обикновена, дори малко банална, но истинска, сякаш напук на цялата сюжетна линия, която се развива в един тих, изоставен от хората, постапокалиптичен свят. История за едно момче, което живее в самота, въпреки семейството, което го обгражда. История за едно момче, което намира любовта и единственото нещо, което успява да го сломи е загубената вяра в нея, в хората, които обича. Историята на едно момче, което продължава да търси нещо, освен този живот, нещо повече, нещо което да му даде сила да продължи да живее и да се бори. 
А нещо освен този живот, нещо повече винаги има, само трябва да го видим и да повярваме в него.

И накрая просто не мога да пропусна дизайна на книгата. Страхотното решение на Студио Арт Лайн да направят вратата физическа я превръща в един истинско бижу

Приказките от крайните квартали стоплят сърцето

Признавам си, че съотношението книга - цена ми беше малко трудно за преглъщане. Сигурно звучи много меркантилно, но това е истината. И го казвам от позицията на човек, който харчи доста пари за книги. 
Както и да е. Щом съм взела решението да я купя, значи съм преценила ситуацията и съм щастлива да кажа, че не останах разочарована. 


Обичам този сборник с разкази. Кратките истории на Шон Тан ми влезнаха под кожата. 
Толкова са красиви и някак сюрреалистични. Разказите са кратки и толкова емоционално наситени, толкова изразителни в своята простота, че сякаш протягат ръка и погалват сърцето ти, погъделичкват ума ти, заиграват се с емоциите ти, както малко неща умеят. Някои от тях носят слънцето със себе си, други топлината на обичта, а някой ме оставят с питанка накрая. 
Шон Тан омагьосва ежедневния свят и го превръща в истинско приключение за въображението. Искам да говоря за тази книга с дете, чието въображение още препуска необуздано в прерията. Искам да чуя какво ще ми каже то за чуждестранния ученик, който живееше в долапа на семейството или за скритите дворове щастие, за ракетите, за клечовците, за цялото това множество от цветове, които изпъстрят страниците сред текст и картини. Искам да видя какъв приятел ще си измайстори, следвайки инструкциите на автора. 

Прекрасни са. Като малки късчета цвят в ръцете ми. 
И не мога да не спомена красивото издание, с което се сдобих – с твърди корици, дебели страници, които стоят плътни между пръстите ми и оригиналните илюстрации, които допълват и подсилват усещането, четейки разказите. 

Ще се измъкне ли Кронос от наркотиците?

Кронос. Тоя нещастник!
Ми много е добра. За пръв път чета книга на Юлка. Още една от придобивките ми на Пролетния панаир заедно с "Макс. Всичко на макс". И като ги прочетох на един дъх ме доядя, че не съм взела и предишните две от поредицата. Нищо. Скоро ще я поправя тази грешка.

Юлия Спиридонова е написала една адски откровена книга, което може би е и ключовата съставка, за да се получи накрая толкова добро книжно блюдо. Кронос е доста интригуващ образ сам по себе си - самоироничен, откровен до болка, депресиран и очевидно съвсем наясно с текущата ситуация. Истината е, че никога съм нямала приятел наркоман, така че не бих могла да знам, доколко нишката с осъзнаването е реалистична. Но именно това е нещото, което най-много харесах в цялата история - вътрешната борба на Кронос с чудовището. Ясното съзнание, докъде води пътя, по който е тръгнал, разбирането и осъзнаването на фактите такива каквито са - нещастията, които причинява на майка си, сивотата на задънената улица, в която се намира, тъгата и потисничеството на неизпълнените обещания, които дава всеки път и неспособността му да се измъкне от тази дупка. Въобще "пълен нещастник". Но без значение какво мисли за себе си и какво мисли, че мислят другите за него, Кронос е заобиколен от хора, които искат да го подкрепят и да застанат до него в тази борба.
И въпреки цялата тази грозна картинка, Юлия Спиридонова разказва една дълбока, но много лека за четене история. С хумор, който те кара действително да се смееш на моменти, а през останалото време усмивката почти не слиза от лицето ти.
Страхотна е - динамична, младежка, кипяща от енергия. Препоръчвам цялата поредица. Аз ги започнах малко наопаки, но скоро ще наваксам с Батори и Тина.

Езикът на умирането

Когато си купих "Езикът на умирането" от щанда на Студио Арт Лайн на Пролетния панаир в НДК, бях със смесени чувства. Оформлението на корицата, загатването на заглавието, дизайна на книгата постоянно ми напомняха за "Часът на чудовището". 

Още когато я взех бях със ясното съзнание, че колкото и да е хубава, няма да успее да се пребори с Патрик Нес, но въпреки това ми се искаше да я опитам. 

Това тънко книжле се чете малко по-тежко, отколкото очаквах. Сюжетът представлява своеобразен монолог на една жена, в предсмъртните дни на баща й, един разказан и изстрадан отново на ум живот, една споделена емоция, прошепната в нощта. 

Макар да не е съвсем сурова, книгата е лишена от обичайната сладникавост на фамилните истории, които обикновено се разиграват на смъртния одър на главата на семейството. 
Една банална семейна история - пет деца, разпилени на хиляди километри едно от друго физически и емоционално, една майка, която присъства само като сянка на отминалите дни, като свободен дух, който никога не е могъл да се задържи на едно място. които никога не е бил част от това семейство и един баща, който бавно гасне в преустроената си стая. 

Сара Пинбъра почти прекрачва границата в стремежа си да се закотви за реалността. Сякаш нищо в това семейство никога не е функционирало, нито някога ще започне да функционира. Алкохола и наркотиците са смазали отдавна малките близнаци. Вятърничавостта на големият брат го е принизила до нивото на долен измамник, който постоянно трябва да се укрива. "Идеалната" по-голяма сестра, вечно жизнерадостната, вечно организирана, единствената, която сякаш има перфектен живот и успешно семейство е всъщност една тънка и празна маска. А дъщерята, която излива душата си в този монолог е отдавна повредена, заради неуспешния брак, който започва като приказка и приключва като осакатено куче в някоя мръсна задна алея. А горчилката, която се е събрала с годините е толкова гъста, че е невъзможно да бъде измита. 


Фантастичната линия за митичното създание, която Сара Пинбъра е вплела в книгата, отново ме препраща към "Часът на чудовището". Още една загубена битка. Колкото и да се опитвам не мога да избягам от аналогиите с любимата книга. Може би затова и не успях да оценя по достойнство "Езикът на умирането". Може би ако не бях чела Нес преди това, щях да погледна на този монолог по различен начин.

Как изглежда светлината, която не виждаме

Когато за пръв път посегнах към "Светлината, която не виждаме" в книжарницата, набързо я оставих "Пфф, пак някакви философски измишльотини или поредния наръчник за щастлива и реализирана домакиня". Дори не се зачетох в анонса. 
Вторият път, когато книгата обсеби погледа ми беше на една от промоциите на Сиела, когато се загледах в корицата, обсипала целия рафт. Този път я обърнах и се зачетох. В следващата минута знаех, че ще я чета. 

Нали знаете, как има книги, от които очакваш подвизи. Книги, за които знаеш, че няма да са обикновени. Книги, които ще оставят следа в теб, които искаш да сложиш на първия рафт в домашната си библиотека. Аз си оставям тези книги в резерва. Купувам ги и никога не бързам да ги прочета. Знам, че всяка една от тях сама ще ми каже, кога е дошъл момента. Затова и тази отлежа известно време на полицата. 

"Светлината, която не виждаме" макар и наистина да ми напомня усещането, което изпитвах докато четях "Крадецът на книги", се оказа една по-различна книга за Втората световна война. Повечето автори не успяват да избягат от описателния ужас на войната, от документалния стил, от историческата правдивост на събитията от епичността на действията. Доер пречупва безсмислието и кошмарът на войната през чувствата на Вернер и Мари-Лор.
Вернер е точно такъв какъвто е всеки осъзнал себе си германец в ония години, всеки успял да избяга от хипнотизиращите възгледи на Хитлер – спотаен, непримирим, обезверен, аутсайдер. Вернер израства сирак, заедно със свободолюбивата си сестра Юта, отгледани от французойката Фрау Елена в дома за сираци. Страстта на момчето към радиотехниката го отвежда по една пътека, която Вернер се надява да води към научното средище в Берлин, а всъщност го поставя в националсоциалистическата школа на режима, за да го захвърли накрая на фронта, в мръсния студен опел, обикаляйки пустошта в издирване на предатели, които трябва да бъдат унищожени. 
И както се оказва кратко след пристигането на Вернер в школата, той е там, за да се отърси от идентичността си, да свали личността си като непотребна кожа, да затвори очите си и изключи мозъка си. Сляпа и безмозъчна машина, която не изпитва нищо, освен безпрекословно преклонение през идеите на режима. 

През цялото време Вернер оставя впечатлението, че е не главно действащо лице, а наблюдател в собствения си живот. Сякаш се е барикадирал горе в съзнанието си, заключил е всяка емоция и бунтарска мисъл, стиснал е здраво морала и ценностите си, уплашен да не ги загуби, да не ги изтръгнат от него и през това време просто присъства. Присъства на тренировките си, присъства в лабораторията на Д-р. Хауптман, присъства на полевите упражнения, присъства до Фредерик, но така и не участва. Безмълвен наблюдател.

Отне цяла книга на Вернер да осъзнае истински себе си и трябваше да застане на прага на смъртта, за да отприщи истинската си сила, но това ме изпълва единствено с привързаност. Нямаше да понеса многострадални герои, готови да разкъсат собствената си плът пред острието на врага в името на ценностите си, нямаше да понеса лицемерието на хиперболизираните мъченици. Защото хората сме точно такива. Знаем, кое е правилното действие, но понякога малодушието и безполезността ни задушават, защото никой не се е хвърлил от скалата без съпротива и вътрешна борба. И това не ни прави по-малко добри, единствено по-истински.
От другата страна на фронта Мари-Лор отдавна не вижда светлината и въпреки всичко продължава да крачи напред. Слаба, уплашена, крехка, но изпълнена с воля, любознателност и живот, сляпото момиче се превръща в ключова фигура за Съпротивата в малкото градче, разположено на бретанския бряг, Сен Мало. И макар животът да е не по-малко безмилостен към нея след като й отнема първо зрението, а след това и баща й, Мари-Лор остава заобиколена от хора, които я обичат и искат да я предпазят, остава лишена от ежедневия избор, с които трябва да се сблъсква белокосото момче. Моралният компас и духът на младото момиче са несломими и дори в най-критичните моменти от живота си, тя не губи себе си, не се предава, не се оставя на мъката и забвението. Напротив, стиска зъби, изправя се и вътрешната й сила ме изненадва за пореден път.

И докато тези две съдби бавно плетат нишката на повествованието на заден план Доер създава една топла атмосфера на нежна класическа музика, която изпълва нощите ми, докато чета и вълнуващата нишка за митични легенди и един диамант, който е по красив от изгрева и по-разкошен от нощното небе. 



"Светлината, която не виждаме" е един от най-красивите романи, които съм чела, изпълнен с нежността, с която автора превежда своите герои през бойното поле и с любовта, с която полага душите им между редовете.

Приказките на Шахразад - увлекателни и обаятелни

Този прочит на Хиляда и една нощ беше едно наистина красиво и увлекателно преживяване. Признавам си, че не съм чела оригиналните истории и не съм сигурна, че след интерпертацията на Ханан ал-Шейх ще искам да ги прочета. Малко ме е страх, че ще развалят магията от тези. Ще изчакам, пък ще видим. 

И макар да не съм чела арабските приказки в оригинал, това е история, която всеки познава - за сладкодумната разказвачка на истории Шехеразада (или бива наречена в тази книга - Шахризад), която омайва предадения и наранен арабски принц, дави го нощ след нощ в благоуханието и нежността на поучителните, магични истории, които му разказва и го оставя на ръба на познанието, чезнещ в собственото си любопитсвто, неспособен да вдигне ръка и да прекъсне тази идилия. И така нощ след нощ. 

Но историята на Шахразад остава някъде назад, докато чета. Разказите преливат един в друг и следват неотлъчния ритъм на Багдат. Ханан ал-Шейх ме потапя в задуха на пъстрите, пренаселени пазари, в благоуханието на халифския харем, в адското леговище на самия Шайтан и в нежната красота и дивност на джиновете, докато не се изгубвам напълно в очарованието и жестокостта на думите й. 

Прекрасно издание с красиви илюстрации, които допълват по уникален начин цялостната атмосфера, която създава книгата.

Какво е да си облечен в черно като полунощ

Пакостите, които Тифани надроби в предишната книга имат своя отглас и във "В

черно като полунощ". Нейната кратка романтична ...да го наречем връзка със зимния дух е събудила the cunning man (мисля, че в българския превод го наричат Лукавеца, както и ще го наричаме за по-кратко). Тук работата е малко по-различна. Тифани май няма особено желание да се забърква с него, а и той като че ли не е в настроение за целувки и флиртове. Лукавецът е персонификация на злото, без да е точно персона. Така че този път Тифани ще трябва да се бори със самото зло, загнездило се в душите на хората.

Но Тифани е боец. И вещица - горда, самоуверена и самостоятелна. Щом има проблем с нейните хора, тя е тази, която трябва да го отстрани.
Книгата е съвсем в духа на останалите от поредицата, но с Тифани сякаш расте и аудиторията на читателите. Като че Тери е замислял една поредица, с която да израснеш. Иска ми се да ги бях открила на 15 години. Не бих казала, че сега е късно - за Тери няма възраст. И все пак. Иска ми се да можех да чета историята за 15-годишната Тифани през очите на 15-годишната Теодора.

Иска ми се, защото Тифани е точно такава, каквато трябва да бъде едно подрастващо момиче - самонадеяна, безсмъртна, опърничава, с непоколебима воля и бодър дух, който може да пребори всичко. Защото никой не може да ти каже да се облечеш в черно като полунощ, ако ти не искаш. Пък ако ще и да си вещица. Или още повече, защото си вещица!