"Добро момче • Умерено Нежно" - Галин Никифоров (Ревю)

 

Заглавие: " Добро момче • Умерено Нежно"

Автор: Галин Никифоров

Издателство: Сиела

Година: 2021

Брой страници:300

Две от ранните творби на Галин Никифоров получиха ново, редактирано и от самия автор издание миналата година. И като че някак минаха незабележимо под радара на читателите. Не знам, може би мнозина вече са ги чели. Предполагам самият факт, че са получили не просто нов тираж, а чисто ново издание, говори сам за себе си.

Четох едно интервю с него миналата година, което ми направи много силно впечатление. Накара ме да осъзная едно от онези фундаментални неща, които всеки дълбоко в себе си знае, но рядко биват облечени в думи. "...винаги се опитваш да гледаш на света през очите на героите си, за да ги разбереш и след това да ги обогатиш чрез въображението и емоциите си, за да им придадеш достоверност и увереност." Има разлика между това да съпреживяваш историята заедно със своите герои и да бъдеш там, на тяхно място, правейки избор на кръстопътя, емоционално осъзнат избор. Може би именно това чувство дава живот на историите, които разказва Галин Никифоров. 

"Добро момче" ми напомня на "Играта на Джералд". Главният герой - Павел Джоров е разведен и самотен мъж на средна възраст. Работи като пазач, среща се с една жена от време на време, не защото я обича, нито тя него, сексът също е посредствен. Но тя като че ли е последният му опит да запази някаква връзка със света и хората в него. Навръх Коледа Павел е дежурен на поста си като пазач, защото и без това няма какво друго да прави. Колегата, както всяка година, има планове с някоя нова мадама, която ще заведе в къщата в планината. Сервитьорката с която се вижда също си е събрала багажа и е някъде на купон с компанията си. А Павел е сам самичък за два дни в голямата празна сграда. На пост. Къде другаде да бъде? И тогава съдбата хвърля зара и решава да си поиграе малко с него.

По време на първата си за дългата смяна обиколка на сградата Павел засяда в асансьора. А шансовете да се измъкне изглеждат нулеви. Израснала съм във висок блок с асансьор. И никога не съм изпитвала страх към затворените дърпани от въжета кабинки, които ни спестяват едни 5-10 минутки катерене по стълбите. Задясала съм няколко пъти и като дете и по-късо. И никога не съм възприемала тези сутации като нещо страшно. Какво толкова може да се обърка? Да не говорим, че съвременните асансьори имат аварийна система, която те свързва директно с техника. Е, "Добро момче" е нагледен пример какво може да се обърка. 

Павел Джоров минава през ада, опитвайки се да се измъкне от затворената кабина на асансьора, която е на път да се превърне и в негова гробница. И докато ръцете му се борят със стоманената кутия, умът му се бори да запази разсъдливостта си. Затворен, изолиран и на крачка от смъртта, човек съвсем естествено поглежда назад и с присвито сърце тегли чертата на живота си и започва равносметката. Там на границата между живота и смъртта изплуват най-хубавите и най-лошите моменти, лъжите стават плитки и безсмислени, а грешките и съжаленията се признават по-лесно. 

"Умерено нежно" е пък сложна детелина преплитаща три отделни истории, които за кратко се докосват в безкрайната шир на времето и се наплитат като нишка във вретеното на съдбата. Пръв на сцената се появява Джони - активен бияч с фотографска памет. Джони не е нито добряк, нито лош човек, просто човек, който си изкарва хляба, както може. В живота на Джони има един важен човек - Кармелита, стара приятелка от детството. Единственото гориво за тази универсална любов, която изпитва Джони, е добруването на Кармелита, нищо друго няма значение, стига тя да е добре.

Джони и Пепо, главният герой на втория разказ в книгата, сядат на една маса за покер. И докато Джони си тръгва, Пепо остава и продължава своята игра на и извън кръглата маса. Има две важни неща, които важат с еднаква сила за играта на покер и на живот - добрият блъф и начинът, по който ставаш от масата в края на играта, без значение, дали си спечелил или загубил. Достойнството никой не може да ти отнеме. Само ти. На Пепо му предстои да изиграде двете най-големи надцаквания в живота си, с най-големия залог, всичко или нищо.

 

Старецът, герой на третата история,  е мимолетно запознанство в живота на Пепо, но в крайна сметка - ключово. На Старецът му предстои още една последна важна роля, в която подобно на Джони и Пепо, е заложено всичко. И тук на масата се разиграва човешки живот, а изходът зависи от това, кой може да блъфира. 

Джони, Пепо и Старецът сами се поставят в тези ситуации, както и всички ние впрочем правим, защото всеки сам избира, коя ръка да изиграе и за кой залог си заслужава да се включиш в играта.

"Смъртоносна академия" - Наоми Новик (Ревю)

 Заглавие: "Смъртоносна академия"

Автор: Наоми Новик

Издателство: Сиела

Превод: Надя Баева

 

Брой страници: 344

Година: 2020

 

Това не е първата ми среща с Наоми Новик. Всъщност е третата. И за пореден път установявам с приятна изненада, че нейните истории продължават да ме впечатляват. "Изтръгнати от корен" и "Сребърна приказка", макар и много различни една от друга, носеха общия фолклорен ген, вероятно произлизащ от полските й корени.  Дотолкова, че започнах да възприемам това за обща черта на творчеството й. Това и разбира се, изграждането на силен главен женски персонаж. И сега в "Смъртоносна академия" Наоми Новик е загърбила фолклорните елементи и е решила да ни потопи дълбоко в дебрите на опасната магия. Създавайки Ел - млада магьосница със злодейски наклонности, опитваща се да оцелее в магьосническа академия. И тъй като споменаването на фразата "Училище за магьосници" автоматично кара всички да се сетят за Хари Потър и поради тази причина текат подобни паралели между двете поредици, нека да ви кажа още в началото следното, "Смъртоносна академия" по нищо не прилича на Хари Потър.

Магьосническата академия няма нищо общо с Хогуортс. Липсва й блясъка, уюта, приятелствата и преподавателите. Това, което има в изобилие е магия и зловдни. А всеки ден е борба за оцеляване. Както и всяка нощ впрочем.

 

Наоми Новик е създала страхотна алтернатива на представата ни за магически училища. Сложните механизми, по които тече магията през училището и неведомите пътища, по които учениците му научават своите уроци (във всеки един смисъл на думата) направо ми пълнят душата. Не мога да ви го обясня и резюмето не може. Само Наоми Новик може. И го прави страхотно. Аз няма и  да се опитвам и да се излагам излишно. Но държа да подчертая, че училището, което е създала  Наоми Новик е като нищо друго, което сте чели или сте си представяли досега. И определено не е място, на което човек би искал да попадне. Така де, не си е работа, когато училището ти се опитва да се убие постоянно.

Освен сюжета в книгите на Наоми Новик, много обичам да говоря и за страхотните женски персонажи, които създава. Ел, съкратено от Галадриел, е точно такава. Ел е родена да бъде злодей. Затова и училището непрекъснато й предлага унищожителни, убийствени и много зли заклинания. Но да си злодей си има висока цена. Тръгнеш ли по този път, рано или късно се прощаваш със здравия си разум. А Ел е най-практичният човек, когото познавате. И определено не смята да си губи ума. Така че е запретнала ръкави и полага нечовешки усилия да жонглира между оцеляването в академията и изцеждането на малкото полезни заклинания, с които би могла да търгува или създаде нещо градивно, което да й  помогне да оцелее до и на дипломирането си.

Да покажеш слабост в магьосническата академия е като да си подпишеш сам смъртната присъда. Никой не иска слабаци. А слабаци със злодейски наклонности още по-малко. Така че на Ел й се налага да се утвърди като силен играч съвсем сама, без подкрепата на вече създадените анклави и съюзи и да се превърне в качествен магьоснически материал, който всеки би поискал да има в арсенала си. Това е единственият път към живота.

И разбира се, тук се появява поредната спънка в живота на Ел - самопровъзгласилия се за герой на академията Орион, който се втурва да я спасява, без никой да го е молил. А не знам, какво друго е проява на слабост, ако не постоянно да ти се притичва на помощ рицарят в бели доспехи. Присъствието  и постоянната намеса на любимеца на випуска в живота на Ел, обръща всичко с главата надолу.

Поток от сарказъм, словесни битки, прилични обиди, жестоки и зрелищни нападения и битки се редуват във вълнуващия разказ на Наоми Новик, който постепенно ни въвежда през отворените порти на академията и ни води до недрата й, обяснявайки всеки механизъм с безупречна логика.

Вярвам, че от която й книга на Наоми Новик да започнете няма да сбъркате. Ако сте се срещнали с нея едва в "Смъртоносна академия" ви препоръчвам да прочетете и другите две книги, издадени от Екслибрис. Що се отнася до поредицата Темерер на ИнфоДар, там вие ще си решите, защото така и не излезе цялата на български. Но вярвам че и тя ще е хубава.

"Алкатрас срещу Злите Библиотекари" - Брандън Сандерсън (Ревю)

  Заглавие: "Алкатрас срещу Злите Библиотекари"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Artline Studio

Превод: Деница Райкова

 

Брой страници: 302

Година: 2021

 

Трудно е да си представиш, че едно и също име стои на кориците на томовете от поредицата "Летописите на светлината на бурята" и младежката поредица за Злите библиотекари. Ако за Сандерсън има зона на комфорт, то това биха били шантавите идеи, превърнати във вълнуващи истории. Спомням си едно интервю със Сандерсън, докато беше в България. Тогава интервюиращият го помоли да създаде фантастичен сюжет, базирайки се на три опорни думи. И на него разбира се, му отне около две секунди преди тотално несвързаните на пръв поглед думи, да се превърнат в начало на интересна история. Понякога имам чувството, че именно така се зараждат историите в ума му. Например тази - трите опорни думи биха били - очила, библиотека, разрушение. След малко ще разберете защо. 

 

Сега като се замисля за пръв път е толкова уместно да възкликна "Тази книга наистина ми отвори очите!"(малко гийк хумор). Защо ли, ще се зачудите вие?

 Защото библиотекарите са древна тайна организация, която от векове управлява света. Всъщност дори нещо повече, именно библиотекарите са направили света да изглежда такъв, какъвто го познаваме днес. Напълнили са умовете ни с куп лъжи, като например Индустриалната революция, или асансьорите, или пистолетите. Сигурно ще ви се стори странно това, което казвам, но по-добре първо прочетете книгата. Завесата се вдига и много заблуди ще бъдат разкрити. 

Знаехте ли например, че съществуват окулатори, това са хора, които могат да боравят с магически лещи? И аз не знаех. По-лошото е, че и Алкатраз Смедри не знаеше. Толкова далеч се простират лъжите на Библиотекарите. Дори самите окулатори да не знаят какви са. Макар че тук може би известна вина има и семейството на Алкатрас, защото са решили, че като израсне далеч от техния свят, ще бъде в безопасност, може би. А може и други мотиви да има. Когато човек се изправи на прага на нов свят, преследван от хора, на които до скоро е имал доверие, открие изгубени роднини...Може би малко избързвам. 

Нека се върнем на Алкатрас Смедри - тринадесет годишен сирак, който от години сменя приемните домове. Трудно е да си намериш дом, когато неприятностите те следват по петите. Както и разрушението. Виждате ли, Алкатрас е крайно способен младеж. Способен да счупи всичко, до което се докосне. Историята започва с неговият рожден ден. Броени часове преди това, той получава торбичка със загадъчен пясък вътре (или по-скоро скучен пясък, защото хайде да бъдем честни, колко вълнуващо може да е да получите торбичка с пясък за рождения си ден), а броени часове след това запалва кухнята на приемните си родители.  И така след поредното фиаско, Алкатрас се събужда на следващата сутрин, очакващ социалния работник, който трябва да го върне обратно в дома. Но вместо него се появява един луд старец, който твърди, че му е дядо и един, както по всичко личи, наемен убиец, или иначе казано - непознат, който е насочил пистолет срещу му и тъкмо е дръпнал предпазителя. 

Макар че Алкатрас не е вчерашен, и определено не е хората, които просто, ей така, биха се качили в колата на непознат, пък нека да твърди, че е и папата, ако иска, все пак се качва във въпросната кола, защото алтернативата е дулото на пистолета, което го очаква в стария му дом. 

И ако си е мислите, че сутринта е започнала шантаво, почакайте да видите остатъка от деня. На Алкатрас му предстои да открие много тайни, да изобличи някои врагове и да намери приятели, също така му предстои да проникне в една много тайна Библиотека и да открадне въпросния пясък, който получи в торбичка. Или да си го върне, защото все пак, като заначало, именно на него го изпратиха, преди да му го откраднат. При това въоръжен само с един чифт очила. И всичко това, ще се случи докато разказва историята, за да може ние, избраните, които сега държим тази книга в ръцете си, да получим на готово цялата истина. Ако все още е останал свят, след разказването й. Или ако Алкатрас все още е жив, защото все пак, вижте първата сцена и си помислете пак, дали искате да изпуснете останалото. 

А сега в последните редове на този текст, ще си позволя да използвам семплия псевдоним на нашия смел разказвач. Личи си, че Сандерсън се е забавлявал, разказвайки всичките тези невероятни приключения. На пръв поглед лековато надрасканата история, крие сред страниците си много намигвания, сарказъм и самоирония. В тандем с динамичното действие и приятните задявки, крайният резултат е страхотен.

"Каменното ложе" - Маргарет Атууд (Ревю)

 Заглавие: "Каменното ложе"

Автор: Маргарет Атууд

Издателство: Orange Books

Превод: Надежда Розова

 

Брой страници: 312

Година: 2018

 

 

Маргарет Атууд няма нужда от представяне. Тя е едно от големите имена на съвременната литература. У нас нейните книги излизат с логото на издателство Orange Books в страхотен комплект от стилни и цветни твърди корици. Удоволствие е да ги събираш. Още по-голямо удоволствие е да четеш. 

"Каменното ложе" дава дом на девет "лукави" истории, както ги нарича самата Атууд, написани с много финес и свободомислие. Девет дяволити истории на крачка от смъртта, които Маргарет Атууд, разказва с половинчата усмивка на устните и намигване към изтичащия през  пръстите живот. Сякаш казва "Не ни погребвайте преди да сме легнали в студената пръст.  Във всеки от нас дреме жажда за живот. В бръчките ни се крие нашата малка победа над света. Животът е врязал всяка една от тези трески на грижа, щастие и болка в кожата ни, но ние все още сме тук. Нищо човешко не ни е чуждо и макар че ръцете ни треперят, с тях все още могат да се извършат много неща. Включително и убийство." 

Първите три разказа „Алфландия“, „Привидение“ и „Смуглата дама“ са свързани. Живота и съдбите на техните герои са свързани -  Констанс, Гавин и Джори. Констанс е възрастна жена, която броди в спомените си и разговаря с починалия си съпруг, докато открехва една по една вратите на Алфландия - фантастичен свят, който разгръща във фантазията си и сред страниците на поредица от книги, които я правят богата и известна. Но Алфландия е много повече от фентъзи поредица - тя е убежище и бягство, тя е лечение и смърт. Затворени някъде там са призраците от миналото на Констанс, един от които и любовта на нейната младост - Гавин. Вторият разказ "Привидение" подхваща историята от погледа на Гавин - тогава и сега, години по-късно, когато той е бележит поет, а Констанс известна писателка. А след него идва и разковничето. Историята на Джори в „Смуглата дама” продължава събитията от първите два разказа и разкрива причините за раздялата между Контанс и Гавин. Намигвания към много теми се прокрадват между съдбите на тримата герои от безразсъдството и лудостта на младостта, до сблъсъка между неприкосновеността на личното пространство и медийната власт, чийто граници в съвременния свят е трудно да бъдат очертани.

“Lusus Naturae” очертава мрачната история на едно консервативно и образцово семейство, в което се ражда различно дете. Срам и позор за тейния приличен дом. Атууд е украсила историята с няколко допълнителни тежки слоя миазма, които витаят в атмосферата около чудатото дете. Но зад закачките с вампирските митове, прозират по-дълбоки теми, като страха, разбирането и толерантността към различните хора в съвременния свят. 

 „Мумифицираният младоженец” обединява два разказа с общ главен герой в един, макар и неофициално - историята на един разпаднал се брак и разказа за един опасен флирт с убийца. Не мога да се отърва от усещането, че двете части на историята могат спокойно да минат една без друга и освен главният герой друго не ги свързва.

 

„Мечтая за Зения с червените зъби” е своеобразно продължение на ромата  „The Robber Bride, който не е издаван у нас, но надявам се, Orange Books да ни изненадат скоро. Булката-крадец Зения е оставила дълбок отпечатък в живота на трите си приятелки, отмъквайки по един съпруг от всяка. Сега години след смъртта си, спомените за Зения отново изплуват, готови да изровят старите рани. Или да ги излекуват. 

„Мъртвешката ръка те обича” е разказ в разказа. Млад писател, изпадна в кризисна ситуация, моли съквартирантите си за помощ, лъжейки ги, че пише страхотна книга, която е сигурен, че ще му донесе слава и богатство. Дали от съжаление, вяра или обич, тримата младежи с които живее се съгласяват да му подадат ръка и да поемат неговите грижи за дома и финансите за известно време, докато завърши ръкописа си, ако той подпише договор с тях, съгласявайки се да сподели приходите от книгата. Никой не предполага в какъв хит, ще се превърне "Мъртвешката ръка". А сега години по-късно Джони все още дели тлъстите си хонорари със своите едновремешни съквартиранти. Без особено желание. Факт, от който му е писнало и решава да си уговори по една среща с всеки от тях и да преразпредели финансите. 

"Каменното ложе" дава и името на сборника. Разказът има изразен криминален характер, но зад вниматено планираното убийство отново се крият мотиви, които без особена трудност мога да разклатят моралния ви компас. 

"Да изгорим боклуците" е любимият ми разказ. Носи антиутопичния дух на "Разказът на прислужницата". Но историята отива в съвсем различна посока този път. Светът е крачка от това да бъде поставен пред нов световен ред, ред, в който старите хора трябва да бъдат елиминирани навреме, преди да се превърнат в тежест за държавата. Мрачното бъдеще наднича зад стените на един старчески дом, а езикът на Атууд е по-остър от всякога. 

Една тема обединява всички разкази, а именно заника на живота, може би заради това и "Каменното ложе" дава името си на корицата. Най-често героите са възрастните хора застанали почти на прага в края на пътуването си - преборили се дотук с живота, вдигнали гордо глава, готови на всичко, останали без нищо за губене, понякога дребнави, понякога великодушни, изпълнени със съжаления, спокойно очакване, задоволство или просто жажда за още живот. Те са такива, каквито са, част от нашия живот. Късно е да се променят. Не че искат. Но не можем просто да ги изтрием от страницата, когато ни станат неудобни. Те са написали проклетата страница! Писани и събирани отделно, деветте разказа се допълват чудесно, създавайки ядро, в което всеки ще открие нещо различно.

"Констанс" - Матю Фицсимънс (Ревю)

Заглавие: "Констанс"

Автор: Матю Фицсимънс

Издателство: Обсидиан

Превод: Надежда Розова

 

Брой страници: 388

Година: 2021

Представяли ли сте си някога свят, в който смъртта  повече няма да ви пристенява? Свят, в който, ако утре се случи нещо с вас, децата ви няма да останат сираци. Свят, в който повече никога няма да скърбим за близък. Това е светът на Матю Фицсимънс и той не е чак толкова далечен.

Обръщам се назад и си спомням, как някои неща като дете ми се струваха като научна фантастика, а сега са не просто възможни, но и достъпни. Това ме кара да се замисля всеки път, когато посегна съм фантастична книга, питайки се вече, не дали е възможно, а дали ще доживея, за да го видя.

В бъдещето на Матю Фицсимънс клонингите вече са факт. Както и пренасянето на съзнанието на даден индивид от едно тяло в друго. Стига телата да са много близки. Една крачка напред към безсмъртието. Всеки месец решилите да си направят двойник обекти трябва да направят Ъплоуд на съзнанието си, за да има актуална база данни не по-стара от тридесет дни във всеки един момент, в случай че се наложи клонингът да бъде активиран. Отклонения по-големи от това число могат да бъдат пагубни за двойника. 

Идеята, че можеш да качиш съзнанието си на флашка и да го заредиш в ново здраво тяло, ако с настоящето се случи нещо е сбъднатата мечта на Абигейл Стърлинг. Макар и самата тя, да не може да се възползва от делото на живота си, заради напредналата болест на Уилсън. Тя най-накрая се е стъпила на финалната права, а безсмъртието вече не е просто блян, не е незвъзможно. Той е просто въпрос на малко изчисления и време. Денят, в който човечеството ще може окончателно да се свободи от ограниченията на тленните си окови е съвсем близо.

Разбира се, за да ти направят двойник, трябва да си несметно богат. Или връзкар. Кони (Констанс Дарси) е племеница на Абигейл (разбирайте - връзкарка) и тъкмо отива за последната си актуализация, когато медиите избухват с новината, че леля й се е самоубила. Неприятна новина, но само толкова. Кони и Абигейл никога не са били близки. Така че младата жена спокойно минава през всички процедури и сяда на стола, за да качи последната си актуализация в базата данни на "Палингенеза". Когато отваря очи, разбира, че оригиналът й е мъртъв, а от въпросната актуализация са минали много повече от тридесет дни. Минали са осемнадесет месеца. Недопустимо число за отклонение. Недопустимо или не, Кони е будна, съществуването й е факт. 

Тя ще трябва първо да заяви пред света присъствието си достатъчно ясно, за да получи правото си на живот, преди "Палингенеза" да са я изключили завинаги. Както и да остане с всичкия си, опитвайки се да разнищи мистерията около смъртта на оригинала си и да попълни белите петна от последната година и половина в живота си. Защото този живот сега все още не й принадлежи наплно, тя трябва да го познае, изпита и приеме, преди да почувства себе си отново пълноцена. За да излезе от обвивката на клонинга и да бъде отново човек.

Матю Фицсимънс е създал много добра събитийна и поведенческа картина на процеса на клониране и неговото приемане от обществото. Нстроенията на масите и отделния индивид, приемствеността, жестокостта и размитите граници дават на историята нужните пластове, за да почувстваме светът му истински, възможен. А образът и действията на  на Контанс оставят читателя в състояние на постоянен парадокс. И някъде под прожекторите на силно развиттите технологии, футуристичната атмосфера и готините джаджи светът на Контанс опира до най-ценното - хубава музика и хора, които ни обичат. 

 

 

***Благодаря на Издателство Обсидиан за предоставения екземпляр! ***

 

 

Уважаеми Господин М. - Херман Кох (Ревю)

 Заглавие: "Уважаеми Господин М."

Автор: Херман Кох

Издателство: Колибри

Превод: Мария Енчева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Христо Чешмеджиев

 

Брой страници: 448

Година: 2014

 

"Уважаеми господин М." е първата книга на Херман Кох, която си купих от един Зимен Панаир на книгата още преди години в НДК. Но не и първата, която прочетох. Без да имам и ни най-малка представа кой е Херман Кох и какви романи пише, си купих и "Вечерята" на следващата година. Нея прочетох веднага. След това се сдобих с всички негови книги, издадени на български език и оттогава насам ги чета пестеливо, като рядка отвара, чиято формула не можеш да повториш никога вече. Неговите книги са именно коктейл от фрапираща откровеност, дълбок анализ, сложна структура, проницателност и пленителна безцеремонност. 

Историята започва с писмо до известния писател М. от неговия съсед, който тайно го наблюдава, с маниакалността на преследвач. Въпросният съсед е не кой да е, а човекът, чиято история М. е използвал за последния си роман, който впрочем е станал абсолютен хит. А шпионажът се извършва педантично и професионално. Херман наблюдава и изследва всеки аспект от живота на писателя - навиците и ритуалите му, семейството  и миналото му, всичко е подложено на щателно наблюдение и анализ. 

"Възмездие" се превръща в сензация. Историята разказва за авантюрата на преподавателя по история Ландзат и негова ученичка Лаура, която  бързо изтлява. Лаура зарязва по-възрастния мъж заради своя съученик Херман. Ландзат не приема добре раздялата и опитва всячески да върне топлината на момичето в живота си, стигайки до кулминацията, когато една зимна вечер отива във вилата на момичето, което е там с Херман под претекст да поднесе извиненията си и на двамата и с пожелание да загърбят миналото. На следващия ден по неизяснени обстоятелства Ландзат изчезва. Няма труп. Няма следи. Няма свидетели, учителят просто изчезва. Отличен материал за книга, гъвкав като глина, очакващ въображението на начинаещия писател да се развихри. Какво толкова може да се крие в една на пръв поглед толкова тривиална история. Ще разберете в края на книгата, както обикновено. 

Покрай мистерията, която бавно сглобява картината парче по парче, натрупвайки напрежение и очакване в читателя, Херман Кох насочва пътем прожекторите към по-значимите теми, като упадъкът на учителската професия, манията за величие на станалите известни писатели, егото, като злокачествен тумор, юношеството като отправна точка за бъдещия морал и ценност на младите хора, застанали на прага на зрелостта. Вероятно има и някои заигравки с нидерландски писатели, които не успявам да доловя. Херман Кох има жестоко чувство за сарказъм, ирония и самоирония. Тук наблюдавам същата безцеремонност, която прояви към лекарската професия във "Вила  с басейн".

Както винаги всички образи са плътни, живи и дисфункционални по свой собствен начин, както е и всеки от нас впрочем. Особено силно са изградени образите на петимата приятели - Лаура, Херман, Стела, Лодевайк и Давид. Седемнадесет е възраст, в която смелостта е повече от разума в главата на един тийнейджър, възраст, в която вече си достатъчно голям, за да извършиш нещо сериозно, но без още да си даваш сметка за реалните последици от своите дела. 

И разбира се, запазената марка на Кох - моралната дилема. Всеки нов детайл към историята, донася и нови въпроси. Кох ме кара пред цялото време да се питам "Оправдано ли е поведението на героя Х при тези обстоятелства?" И отговорът често се променя. Понякога един малък детайл към историята, може да обърне цялостната представа за правда и вина от морална гледна точка. 

От преведените у нас книги ми остана само "Одеса Стар". Надявам се издателство Колибри скоро да ни зарадват с друга негова книга. А сега се връщам отново в света на "Ламя ООД", за да видя края на историята на Гелев.

"По релсите" - Невена Митрополитска (Ревю)

 

Заглавие: "По релсите"

Автор: Невена Митрополитска

Издателство: Жанет 45

 

Брой страници: 348

Година: 2021

 

Дълго време ще помня тази книга. А това не ми е от силните черти, да знаете. Имам този навик, когато приключа с някоя книга, преди да я върна обратно на рафта в библиотеката, обръщам отново задната корица и чета отново. Чете онези редове там, търся и мисля. Дали открих в книгата всичко, което ми обещаха те. Дали очакванията, които събуди този текст се реализираха? Какво бих допълнила? Какво повече бих казала на хората, които искам да прочетат за нея? Обикновено оттам тръгвам, когато започвам да пиша този текст.

Не пропуснах и този път. Чета отново онези реводе (този път фигуративно, защото кратката анотация се намира в интернет, може да я видите в сайта на Жанет 45 или Goodreads, на задната корица на "По релсите" се мъдрят четири цитата от рецензии на български, може би е правилно да ги нарека, критици). Чета отново тези редове и си мисля откъде да започна. 

Някои книги, каквато е и "По релсите", просто отказват да влязат в рамките на един текст. Затова и аз няма да се опитвам да я вкарам в подобна рамка. Сигурна съм, че ще прочетете много по-пълни и по-добре изразени впечатления. Аз както обикновено ще подходя лично към темата.

"По релсите" ще докосне много читатели. Може би всички, тя е искрена, великопено разказана история, зад която стои много труд, време, талант и сърце. Но има несъмнено две групи от хора, които освен, че ще почувстват заедно с трите героини тяхната история, ще успеят наистина да влязат в обувките им и да ги разберат. Това е малката група на хората, които са преживели Холокоста, хората които са чакали същия влак за Треблинка, както една от главните героини в рози роман. Хората, които също като Ребека. са чакали строени на перона да се качат в животинските вагони и да залакатушат бавно по релсите към последното си пътуване. Вероятно годините са прибрали мнозина от тях. Другага далеч по-голямата група са жените като Ребека - майки и баби на момичета, каквато е и моята майка, каквато съм и аз. Може би заради това преживях някои от сцените като че бяха между мен и майка ми, изпитах същата болезнена обич, която не можех да разбера истински преди самата аз да стана майка, същата вина, същите страхове, същите съжаления. Преди си казвах небрежно "Не съжалявам за нищо." но бога ми, колко нелепо малка и егоистична ми звучи тази реплика сега. Пътят на родителя е постелен с безкраен низ от самоотвержени опити да направим най-доброто за нашите деца, съпътствани с постоянните съмнения по отношение на изборите, които правим, които пък след време се превръщат именно в съжаления, защото всяка монета си има две страни. А ние, хората, сме несъвършени същества. 

Ребека е основния двигател и свързващото звено, около което Невена Митрополитска гравитира и гради двете сюжетни линии - една в миналото на Бека, когато тя е младо момиче и една в настоящето, в която е възрастна жена, с дъщеря и внучка, решила че е време да посети момичетата си в Монреал.

Ребека е част от еврейската общност, част от голямо семейство, израснала в любяща среда, прекрасно невинно момиче, което тича наравно с момчетата, което обича да се съревновава с по-големия си брат, на което му предстои да изпита първите трепети на любовта. Изведнъж светът се обръща и тя от безгрижно дете се превръща във враг на българите, враг на съгражданите си, враг  на приятелите си. Не разбира защо точно и как, но резултатът е на лице, отнемат имуществото им, изпращат баща им в трудов лагер, забраняват им да ходят на училище, забраняват им да ходят на работа, навсякъде се появяват надписите "забранено за кучета и евреи". Старата Бека, онази със слънце в косите и лято в мислите вече изглежда като сън, който с всеки изминал ден избледнява, изтрива се от лицето на земята. И докато това се случва влакът за Треблинка се композира, вагоните чакат, релсите пеят своята зловеща песен. 

Бека от настоящето не се е качила на онзи влак, но сърцето й и до ден днешен продължава да лъкатуши по релсите. Заради изборите, които е направила, заради решенията, които е взела, заради последиците от тези решения.

Сега вече смирено поглежда към релсите и очаква следващия влак, последния влак. И си задава въпросите на цял един живот. Какво ме доведе до този момент тук и сега? Къде сбърках? Имах ли избор изобщо? Сега Ребека е седнала примирено на стола си в новото жилище на дъщеря й Жана, в Монреал, и се пита какво се случи с нейното момиченце. Защо животът така я е очукал, защо е привела унило рамене, защо е загубила мечтите си, защо е спряла да търси нови? Тя ли е виновна, задето сладката й  лъчезарна дъщеричка сега е една уморена и пречупена от живота самотна жена. 

 

В такъв етап от живота на човек вече е късно да поправиш, каквото и да било, единственото на което можеш да се надяваш, е да позакърпиш, макар и хлабаво изгорените от младостта мостове. Не се иска много за това, просто да замълчиш и да подкрепиш детето си, дори когато виждаш как пада в пропастта. Да му повярваш безрезервно и да го оставиш да извърви своя път.

Мога да ви говоря до утре за тази книга. Аз със сигурност ще мисля за нея дълго. Ще се връщам назад към нея, ще гледам напред и ще се надявам един ден да имам силата и смирението на Ребека да приема последствията от решенията, които взимам сега.