Шапка от небе за Тифани

"A Hat Full of Sky" е точно такава, каквато загатва заглавието - безгранична, свободолюбива, една такава, широка, естествена и необятна.
Тери изправя Тифани и нейните нови приятелки пред сериозно изпитание. Кара ги да се изправят пред самите себе си, да се огледат хубаво в огледалото, да видят ясно дори и онези черти от себе си, за които им се иска да си затворят очите. Но в крйана сметка, ако искат да бъдат себе си, те трябва да ги разпознаят и приемат.

Тифани се изправя пред своята тъмна половина, безскрупулна, алчна, егоистична и изпълнена с необятна магическа сила. Анаграма се сблъсква с едно свое не толкова нахакано и лидерско Аз, което може да слуша без да прекъсва хората и да им говори, без да им заповядва. Но от всички май най-много ме изненада Петулия. Милата и сладка Петулия, която започва всяка изречение с "Ъм.." и която би се съгласила с теб, дори ако й кажеш, че небето е зелено, само и само да не влиза в конфликт и да не противоречи на другите. Ето тази същата Петулия накрая показа завиден характер, размахвайки пръст на кой да е, ами на самата Анаграма използвайки изрази като "никога, ама никога повече да не си посмяла..."

Май само Мак Фийгълите не отбелязаха особен напредък в личностното си развитие, но те така или иначе си правят, каквото си искат. Освен това на практика са си безсмъртни, защото си мислят, че вече са умрели, така че и смъртта не ги плаши особено.

О, Смърт също не пропусна да се запише в историята, крайно епизодично за мое огромно съжаление, но все пак тук се концентрираме върху Тифани.

Толкова се радвам, че започнах да чета поредицата на английски. Хвърлих един поглед на българското издание, защото ми стана интересно как са превели имената на героите. Прехвърляйки текста попаднах на някои разговори с фийгълите. И не мога да възприема българския превод. Не твърдя, че бих се справила по-добре със задачата, просто има някои неща, които губят чара си като се преведат на друг език.
Сега подхващам "Wintersmith" и нямам търпение да видя каква пак ще я забърка Тифани

Мътви богове в "Град на стълби"

Впечатлена съм. Наистина впечатлена и истински заразена от тази книга. Изобщо не очаквах толкова да ми хареса. Да не говорим, че с тези криминални и шпионски нишки, за които четох в няколко ревюта, съвсем не спадаше в категорията книги, които бих пипнала.
Но не мога да си изкривя душата - впечатлена съм.

Не съм сигурна на коя лавица да я сложа - при фентъзитата, при политическите кримки, при книгите за шпионаж. Книгата е криминално-политическо фентъзи, преди ми звучеше абсурно и сега ми звучи. И все пак това разнообразие от жанрове се оказа повече от печелившо.
Историята ни праща е Баликов - тънещ в мизерия град с упаднала икономика. Място на отмрели вярвания в отдавна изгубени и избити богове. Или не съвсем избити, както завръзката книгата подсказва. Главната героиня Шара Тивани е изпратена, добре де, не е съвсем изпратена - пристига, за да разследва убийството на сейпурски учен. И тук шпионската интрига се заплита, за да се превърне в нещо много по различно от класическа 007 история.

Едно от нещата, които истински ме грабнаха в тази книга, беше образа на спътника на Шара - Зигруд. Наследник на дрейлингите, за които авторът не спира да намеква , че са диваци, които живеят, за да се обучават, да се бият и да убиват. КОето не е далеч от истината, имайки се предвид, чудовщните размери, впечатляваща физика и бруталната безскрупулност, с която Зигруд се хвърля в бой. И макар Шара да е тази, която дърпа конците, именно нейният спътник е онзи, който се справя с всички предизвикателства, които включват спасяването на животи.
И някак си тази цялата история няма как да не ми напомни на геополитическа карта на света днес. Като че нещата не са чак толкова различни  - мъртви богове, в които хората все още вярват, заради които се избиват и поробват. Фанатици, които обебват света със своята вяра.

Определено историята има интересна заложба. Очаквам развитието в  Сейпур в следващата книга. И най-вече образа на Зигруд, които ми се иска да се разгърне още повече. А автора подметна една-две идеи в края, така че шанс има. Чакам и се надявам.

Ние, останалите, просто живеем тук

"Ние, останалите, просто живеем тук" не е това, което очаквах. И както обикновено в случая с Патрик Нес е глътка свеж въздух всред другите ми четива. Взех си ги заедно с "Освен този живот" по едно и също време, но реших да започна с тази, защото очакванията ми от „Освен този живот“ са доста големи.

Чета краткото послание на задната корица на книгата още докато се прибирам след панаира на книгата и се чудя какво да очаквам. Върти ми се в главата нещо като "Живият хаос", но Нес отново ме изненадва.

Да, в книгата става въпрос за всички онези неща, за които се споменава на там - зомбита, безсмъртни, вампири, душеядци и неизменната линия на избраните деца, които трябва да се борят с тях. Но те се случват някак на заден план, като кратко съобщение в началото на всяка глава,  като фон на същинската история, която ме поглъща.

Нес отправя взора си към няколко от неизбраните деца - онези останалите, които обикновено в другите книги служат за статисти, докато четем за подвизите на героите. Показва ни какво се случва по време на катаклизъм с онези, които не са отговорни да водят битката за спасяването на света, на живота на земята. Как се справят те с бремето, което другите носят, чакайки безпомощно да разберат, дали светът ще свърши и ще могат да продължат живота си някак. И сякаш въпросът как ще продължат с живота си, когато всичко приключи ги плаши повече, отколкото това дали светът изобщо ще просъществува.

Ако не искате спойлери за характерите в историята, ви препоръчвам да не четете между линиите.

--------------------------
Нес ме приобщава към една група от четири деца, която ми става особено близка. Майк, разказвачът, тревожна натура преследвана от компулсивно-обсесивно разстройство, което го кара да брои шишета с кетчуп и телефонни стълбове до безкрай, да мие ръцете си, докато не изтрие мазнината от кожата, докато не закървят и не се напукат и после да продължи отново да ги мие, защото не може да се отърве от чувството, че ако престане, нещо много лошо ще се случи. Майк, който се чувства зависим, слаб и нежелан в компанията си. Майк, който умира от страх, дали ще може да се справи със самостоятелния си живот, който му предстои да започне (ако избраните деца успеят да спасят света, разбира се). Майк, който е брат на Мел и който е влюбен в Хена - момичето, което се учи как да преглътне избора, който родителите й са направили вместо нея. Да замине като доброволец на място, където върлува война, болести и лудост, от която няма спасение. Хена, която се опитва да свикне с мисълта, че трябва да захвърли младостта си, такава каквато ще бъде за приятелите й, за съучениците й, такава каквато самата тя си я представя.
Мел е момичето, което на косъм не умира преди известно време. Всъщност, за да бъдем точни умира, но лекарите някак си успяват да я върнат към живота. Мел, която се бори с анорексията, защото не може да се отърве от усещането, че е непълноценна, че не е достатъчно привлекателна за обекта на желанието си. Мел, която е безкрайно стресирана от амбициозна кампания на майка й в политиката. Мел, която толкова много отчаяно иска да оцелее, да се храни, да живее, докато не се научи да живее истински.
И Джаред - момчето, което изглежда като най-силната и неподатлива натура в компанията. Красив, атлетичен, добродушен, винаги готов да се притече на помощ, на моменти единствения пристан, в който Майк намира спасение от компулсивното си разстройство. И гей.  И полубог на котките. Джаред, който ми се струва, че ще изиграе много по-сериозна роля за развръзката, отколкото изглежда преди историята да е написала "Край". (Оказах се права)
-----------------------------

И докато всеки от четворката се бори със своето минало, настояще и бъдеще, докато всеки се опитва да преодолее собствените си демони в града започват да се случват странни неща - избраните деца биват избивани, поредица от нещастни и необясними случаи сполетяват останалите, които просто живеят там. И всяка една нишка подхранва демоните на неразделната четворка.

Напоследък избягвам да чета книги на социална тематика, книги за деца с проблеми, за нещастни съдби и безизходица, защото ме натоварват, защото ми пречат да се отърся от работния ден, от собственото ми ежедневие. Обожавам историите им, но ме карат да се чувствам мрачна.

И ето сега чета точно такива истории, сблъсквам се с личната трагедия на героите и се чувствам добре, обнадеждена, изпълнена с някакво странно положително чувство, което не ми позволява да се скапя. И това е обичта и подкрепата, която тези счупени деца си дават един на друг.

Магията на Тифани

Тери пак удря право в десетката. Тифани е точно онова, за което сме мечтали като малки. Едно най-обикновено момиченце - кестенява коса, кафяви очи, опърпана рокля, стари и износени ботуши - което работи във фермата на родителите си, която не е точно тяхна, а всъщност на Барона, и което обича да прави сирене. Едно най-обикновено момиченце, каквито сме били всички като малки  (или поне аз бях), на което обаче му се случват необикновени неща. Тифани има един основен недостатък или качество, не е много сигурно - любознателна е. Попива като гъба всяка информация, до която се добере. А паметта й е наследник на не едно и две магически дела, сътворени от баба й, защото в крайна сметка, ако можеш да го направиш, значи е магия.
Магията не е самият акт на извършване, а знанието как да го извършиш, затова и нескончаемото любопитство на Тифани я набутва в едно триизмерно приключение, запраща я в различни светове, водена от ...или по-скоро предвождаща онези малки сини разбойници, чиято естествена форма е шумна и пияна, пренася я на места където нито  First sight, нито Second thoughts (Мисля, че в официалния превод на български са Първо зрение и втори акъл), всъщност даже и третият, четвъртият, та чак до двадесетия и нагоре акъл, се лутат и не могат да решат сън ли е, реалност ли е.

По препоръка на една моя позната, която вече си купи книгите от поредицата в оригинал и ми ги набута очарована в ръцете, реших да не посягам към българското издание. В началото диалектът на Нак мак Фийгълите ми създаде известни затруднения, но някъде към средата ти става като роден и не го забелязваш. Така че не съжалявам и на йота, че я почнах на английски. Дори мисля, че се зарибих да препрочета и поредицата за смъртта на английски.

Тери си е Тери.
Обожавам начина, по който издига около мен магическия си свят, докато чета. Как наслагва детайл по детайл и изгражда герои и събития, които ме въвличат в своите приключения неусетно.

Напълно осъзнавам, че първата книга от поредицата за Тифани е насочена към по-детска аудитория, но това явно не ми попречи да потъна до уши и да се насладя на историята. Още по-малко пък ще ми попречи да продължа и с другите, които по думите на човекът, който ме насочи към тях, стават още по-интересни.

Легендата на Мари Лу

В последно време литературните ми предпочитания започнаха да правят един рязък за мен завой, към който не съм очаквала да поема.
 Всичко започна с фентъзито преди няколко години, за да поставя отскоро ръка дори на поредици като "Дивергенти" от Вероника Рот и "Легендата" от Мари Лу. Все още не мога да се прежаля да посегна към "Игрите на глада", но кой знае.

Със сигурност обаче в листата ми влиза "The Maze Runner".
Когато четох "Дивергенти" не останах крайно впечатлена, макар да не мога да отрека, че книгите вървяха много леко.

Поредицата на Мари Лу обаче ме спечели. И тя не е лишена от известни повърхностни моменти, които не се вписват съвсем в повествованието и изглеждат сякаш изтърсени по средата на нищото, но цялостното ми впечатление е много положително.

И макар все още да нямам много опит в този жанр, поредицата определено води личната ми класация за тийн антиутопии.

Мари Лу като че ли успява да излезе от стандартизираната рамка на жанра, без да пропуска нито един от задължителните елементи. 

Обичайният за тези книги конфликт между главния герой и главната героиня за мое огромно щастие не се ограничава само до трънливия им характер и опозицията им в любовта. Писателката успява да противопостави Дей и Джун като принципи, устои, минало, битие, ежедневие, поведение, подход и в същото време да ги задържи заедно от единия край на реката и да изправи насреща им останалия свят. Свят, който иска да ги използва, изцеди и захвърли. Нещо друго, което ме грабна в историята е, че Мари Лу не омаловажава това противопоставяне в името на любовта, а успява с негова помощ да изгради силните им характери и още по-здрава връзка помежду им. Не им позволява да загърбят принципите си, да пренебрегнат себе си, собствения си мироглед и миналото си. Напротив, всяка промяна в отношението и възприятията на героите й към събитията е продиктувана от вътрешни им мотиви. А в крайна сметка те вървят към една и съща цел, макар на моменти да следват различни пътеки, защото дълбоко в себе си изповядват едни и същи ценности. 

Определено харесвам това, че Мари Лу е отделила необходимото внимание на бойните детайли, разгръща действието на войната, която се завихря.Захвърля героите си смело насред ужаса, но и както ми се струва държи достатъчно на тях, за да ги измъкне от лапите й почти невредими.
Не се сдържах и започнах да пиша за книгите още вчера в началото на последната част от трилогията. И днес поскатах малко от работа и го довърших. Не мога да кажа, че краят на трилогията беше неочакван, но донякъде беше по-разчупен, като все пак оставя у читателя илюзията, че когато силно желание нещо, то ще се сбъдне по един или друг начин.

Присмехулника се завръща

Трудно се пишат впечатления за тези книги, без да бъдат омаловажени, без да прозвучат плоско и ограничено. 

В началото на тази година прочетох "Да убиеш присмехулник" по препоръка на сестра ми, която вече рядко намира време за книги, но пък за сметка на това разви някакъв особен нюх, който компенсира тази липса с абсолютна успеваемост. Всяка една от книгите, които е прочела последните години са прекрасни, поне в моите очи. Така започнах "Да убиеш присмехулник" с известно недоверие, като всяка друга препоръчана книга със страх да не напълня кошницата с очаквания толкова, че да остана разочарована.

Все още някои от думите на Атикус не ми излизат от ума, за да се връщам отново към тях докато чета и продължението.
"Дръж високо главата си и ниско юмруците си."
Всеки от нас трябва да избере битките, които си струва да води в живота си, да се научи кога усилията не си заслужават, кога борбата и стремежът към надмощие ще го закопаят. Трябва да се научим кога да се борим с цялата си сила и средства и кога да останем над нещата.

И двете книги разказват историята през очите на Скаут, по паспорт Джин-Луиза - дива, щура, горда, игрива и безкомпромисна. Отгледана заедно с брат си Джем от самотния си баща и чернокожата икономка Калпурния, Скаут бива възпитана от Атикус да не дели хората по цвета на кожата и външния вид, да вярва в справедливостта и закона, да вярва в ценностите си и да не пренебрегва никога принципите си, да се бори за всичко, в което силно вярва.
Скаут израства в годините на новоизлюпената свобода на чернокожите в Юга. В тези размирни и крехки години от историята на местните, Скаут, необременена от вековното статукво и техните предразсъдъци, се оказва по средата на едно от най-важните дела в кариерата на баща си. Младо бяло момиче подвига обвинение срещу чернокож в изнасилване. Историята проследява делата, емоциите и реакциите на целия град през различните етапи от процеса. А Скаут неистово вярва в твърдостта и силата на волята на баща си.
Тази книга ме кара да чувствам, че твърдостта на убежденията, вярата в себе си, в справедливостта на собствените ми принципи могат да преборят света. Кара ме да отхвърля ограниченията на ума, на парите, на статуса, на расите, ограниченията изобщо и да знам, че светът, който ме докосва може да бъде моделиран по начина, който искам. Защото всяко действие в природата има еднакво по сила и обратно по посока противодействие. И ако светът действа на мен по даден начин, то аз мога да му противодействам еквивалентно силно и да го променям.

Години по-късно, когато Джин-Луиза се връща отново в родния си град трябва да се пребори отново с демона на расизма. И този път врагът се е сгушил уютно в Атикус, нейния герой, пиедестал, нейния непобедим стожер, онзи който винаги е бил там, за да й вдъхне вяра, кураж, за да я направи толкова свободомислеща, колкото малцина биха я приели.
Рядко ми се случва да чета такива книги. Книги, в които героите наистина са многопластови, а характерите им носят заразителна сила и остри бодили - истински, каквито сме и ние.
И точно както копнее сърцето ми Джин-Луиза не плюе на ценностите и принципите, които е възпитал в нея Атикус и се впуска в яростна борба с него. Непримирима тя се изправя пред него и захвърля целия си гняв в лицето му. Най-важната битка в живота й е на път да я съсипе, поставяйки от едната страна на барикадата свободомислието й, неограничеността, принципите, човечността, чувството й за справедливост и цялото й същество, а човекът, който е посял и отгледал всичките тези неща у нея от другата.

Тази битка е обществена, лична, илюзорна и душевна. Джин-Луиза трябва да свали баща си от пиедестала, на който го е поставила, да види човека отвъд героя, когото е свикнала да обича и да го приеме - истински, какъвто е. Да се научи да го обича отново.

Накрая искам да благодаря на издателство Бард, задето издадоха книгата и в това прекрасно издание с дебели кожени корици, красива гравюра и добра стилистика. Между страниците има пространство и широта, която ти позволява да изпълниш дробовете си с въздуха, от който имаш нужда, докато я четеш. А хубавата плътна хартия натежава приятно в ръката.

Човекът в търсене на смисъл

Лунатици : Как Европа прекрачи прага на Първата световна война (https://www.goodreads.com/book/show/26728360…) - 584 странци;
Империята на Хитлер (https://www.goodreads.com/…/17564952-hitlers-imperium-europ…) - 666 страници;
История на Втората световна война (https://www.goodreads.com/book/show/18051030…) - 752 страници;
Нощ - Ели Визел (https://www.goodreads.com/book/show/1617.Night…) - 115 стр. едър шрифт;
Човекът в търсене на смисъл - Виктор Франкъл (https://www.goodreads.com/book/show/17402022…) - 224 стр. джобен формат.

Няма начин да не ви е правило впечатление. Историческите книги обикновено са огромни тежки тухли. За разлика от тях разказите на очевидците от концлагерите се побират едва в стотина страници едър шрифт. Трудно е да пишеш за това, което си видял и преживял там вътре. Трудно е и да четеш за живота на лагерниците. Всичкият този ужас, смърт, страх, унижения, животински глад, обезчовечаване ми присядат докато чета. И подобно на "Нощ" на Ели Визел се налага да чета книгата на Франкъл на части.

Книгата е разделена на две части - същинската, която описва ужаса и брутализма на лагерите на смъртта, разкрива ни едно тежко и смъртно уморително пътешествие, през което авторът ни повежда и наред с разказите за смъртта, се опитва да намери смисъла на живота, да намери онази пристанищна котва, която ще ни задържи на брега, далеч от океана на лудостта.
Втората част на книгата авторът посвещава на логотерапията - школа в психологията, която е посветена на намирането на смисъла на живота. Тази част ми бе не по-малко трудна за четене, защото се оказа доста тясно специализирана и в крайна сметка на места доста противоречива. Но не искам да задълбавам в полемики на тема психология.

Но има нещо друго крайно смущаващо за мен в тази книга. През цялото време, докато я чета не мога да се отърва от усещането, че разгръщам наръчник за оцеляване в концлагер. Сякаш Дранкъл ни оставя завещанието си. И мисълта, че може да дойде момент, в който да си припомня неговите указания, ме карат да потръпвам.

Макар че ако излезем от границите на войната, неговите анализи и съвети са стопроцентово приложими и в ежедневието.
Казах го, когато писах за "Нощ" и го твърдя пак - тези книги трябва да бъдат четени, преиздавани, четени. Не трябва да си затваряме очите пред този аспект на историята. Не знам, дали е лесно да се пише историческа книга, със сигурност обаче е обемисто и тогава всички имат какво да кажат. Но когато нещата опрат до ужасите на войната всички замлъкват и малцина са склонни да чуят спомените им. И не бива да забравяме на какво е посветена тази книга - способността да открием човещината в себе си дори и във времена на нечовешки зверства.