Силата да оцелееш и Момичето, което обичаше Том Гордън

"Момичето, което обичаше Том Гордън" не е от най-емблематичните за Кинг книги като "То", "Куджо", "Зеленият път" и т.н., но определено си заслужава да бъде прочетена. Толкова много жажда за живот и искрена борба за оцеляване е събрана в тия няма и 200 страници, че те карат да се замислиш, дали ще имаш сила да се бориш така ожесточено за живота си, както невръстната Триша. Чак е плашещо. Кинг забива думите си като вретено в ума на читателя, превеждайки го през този ад, заедно с деветгодишното момиче, превръща го в пряк наблюдател, в симпатизант, в рефер, почти в участник в борбата за оцеляване. 

Разгръщам страниците жадно, настървена да науча какво очаква Триша след завоя, когато се обърне, за да проследи посоката, когато се събуди, когато заспи и се върне в спомените си. Кинг, верен на себе си, отново използва за основа на новелата си простичките човешки емоции - онова, което ни прави човеци, което кара кръвта ни да циркулира, което ни кара да дишаме, да се надяваме, да живеем. Изтъкава нишка по нишка пътят към спасението на малкото момиченце като вплита всяко едно мъничко потрепване, всяко ожулване, всяко пропадане и изправяне - превръща ги в спасително въже. Но спасителното въже само по себе си е просто въже. Докато не протегнеш ръце и не се издърпаш със собствените си сили по него, си остава едно най-обикновено безполезно въже. 

Когато чета книга на Кинг, сякаш чета редовете в човешката душа - без орнаменти, украшения и завъртулки, с простичък и толкова естествен почерк, лесен за разчитане и като нагорещено желязо, готов да се отпечата в собствената ти душа.

Тъмната дарба на ума

След редица пулицъри и какви ли не други награди дойде ред отново на малко по- несериозната и развлекателна литература. Така започвам "Тъмна дарба" на Александра Бракен с ясното съзнание, че ме очаква някоя дивергентноподобна истотия. Сюжетът е стандартен за жанра, без някакви големи отклонения от рамката.

Историята е приятна и увлекателна. Сюжетната линия е една и следва своето развитие без особени разклонения.ми Плъзва болест сред малките деца, която убива покосените. Стотици хиляди умират, а тези, които все пак оживяват се сдобиват с най-различни и опасни свръхестествени способности. 

Правителството решава, че новоизлюпените таланти са особено опасни и трябва да бъдат затворени у контролирани.

Не особено оригинално е взаимствана идеята за концентрационните лагери от Втората световна война, за да разкаже неволите на невръстните деца. Но в крайна сметка, човекът е толкова изобретателно и жестоко същество, че не е лесно да се измисли нов начин за мъчение, който вече не е бил прилаган в миналото. 

Има някои неща, които ме смущават в историята. Например, откъде се взе тая мистериозна болест, как се предава, защо засяга именно малките деца, защо десетгодишните са най-застрашени? Изобщо началото на книгата е малко като спуснато с парашут - въздушно. А това пречи за създаването на стабилна основа. Не е изключено разбира се, тези неща да се изяснят в края на предполагам трилогията. Но начинът, по който тези въпроси и техните отговори бяха подминати, ме кара да се съмнявам в тази вероятност. Как така никой не се запита поне веднъж защо се случва това? (Разгеле, във втората част се обърна внимание на тази тема. Дори може да се каже, че историята се завърта именно около тази нишка. Но Александра Бракен все още упорито не разкрива нищо. Явно ще остави тази развръзка за следващата книга) 

Както и да е. Да оставим края за накрая и да се върнем в началото, където сме. Тук започва приключението на Руби и продължава след като успява да избяга от лагера с помощта на Детската лига - друга организация, която пък иска да изполва способностите й толкова, колкото правителството иска да ги заличи. 

Книгата проследява бягството на Руби и нейните спътници, но няма да пускам повече спойлери, защото интересното те първа предстои. Бягство към и от... Всеки преследва своята цел и се бори със собствените си демони. Но в крайна сметка всички искат едно и също нещо - да са обградени от хора, които ги обичат, да споделят с някого радостите и трудните моменти, да се опрат на някого в момент на нужда и да се чувстват нужни, да се грижат едни за други. Изобщо все неща, които всеки от нас търси и желае. 
Първата книга от поредицата беше наистина приятна за четене. Александра Бракен увлича в своя художествен свят следвайки простичките правила на живота. Сега започвам втората, нетърпелива да видя накъде ще поеме историята


От няколки дни се каня да го постна това и докато се каня, прочетох и втората книга от поредицата.
Отново драма и екшън не й липсват. Образът на Руби претърпява приятна промяна. Постоянно самосъжаляващо се и мразещото себе си момиче се е превърнало, под вещата тренировка на Детската лига, в дръзка и добре обучена машина за убиване и съответно в по-малко самосъжаляващо се и мразещото себе си момиче. Но не може всичко да е идеално. 
Цялата любовна история между Руби и Лиъм, макар и увлекателна за четене, продължава да ми е малко като изпльоскана ей така в средата на сценария от нищото. 

Във вторта част се появават нови персонажи, които се оказаха наистина свежо попълнение - вечно сърдитата Вида и навния добродушен гуру на електричеството Джуд, по прякор измислен от Вида- Джудид. 


Динамичните и забавно заядливите диалози между героите се запазват и във втората част като я превръщат в леко и разтоварващо четиво. 

Едно пътуване във времето до 22 11 63

Преди 10-ина дни започнах "Доброжелателните" на Лител, но засега ще я оставя на изчакване. И макар че буквално погълнах първите 150 страници просто не хармонира с настроението и атмосферата, с които искам да се обградя в последния месец от бременността си. Всяко нещо с времето си. Ще дочитам по-късно, когато мога да се настроя правилно за нея. 

И ето че отново посегнах към тежката артилерия. Отдавна не бях хващала Кинг в ръка. Когато четях хорърите и фентъзитата му беше някак по-лесно, но когато довърша някоя от ония дълбоко човешки книги, ми трябва време. Просто не мога да подхвана следващия Кинг, защото нищо не ми се струва толкова добро, колкото това, което току що съм дочела. Преди две години прочетох "Дългата разходка". След това застанах пред Кинг рафта и започнах да вадя и прибирам книги. Тази..не-е-е. Може би тази? Не. В крайна сметка ми се наложи да посегна към дълбоките запаси. Към ония книги, които кътаме за черни дни.Всъщност не знам за вас, аз така правя. Винаги оставям по едно любимо четиво на чакащия рафт, за да има какво да ме спаси от тези книжни дупки. Миналата година направих същото с "Бягащият човек". 

И ето ме тази година с „22 ноември 63“. Не е в топ 3 на Кинг класацията ми. Там все още са "Дългата раззходка", "Мъртвата зона" и "Бягащият човек", но определено ме накара да преподредя списъка надолу. Винаги е така. След всяка негова книга се започва едно разместване на заглавия в ума ми. Ужасно е нетипично за мен, но с Кинг просто не мога другояче. 
Предполагам повечето от вас вече са чели книгата, затова няма да задълбавам в сюжета. Учителят по литература Джейк Епинг се връща назад в миналото, за да предотврати убийството на Кенеди. И макар това да е главната сюжетна линия, Стивън Кинг предоставя много повече храна за ума и емоциите с малките лични истории, които наслоява една след друга в романа. Историята се завърта около дребните детайли. На преден план са изнесени взаимоотношенията на Джейк с останалите герои от миналото и връзките, които той вкоренява с намесата си. Като опъната струна, която трепти под пръстите му.

Не знам как го постига тоя човек, обаче когато го чета поглъщам жадно дори детайлните описания на пътя. Нещо, което в много книги инстинктивно и несъзнателно минавам по диагонал. При него описанията не са просто пълнеж или структурен елемент, изграждащ материални свят около героите в историята. Тук описанията са атмосфера, напрежение, топлина, емоция. Те са като живи, ярки пастелни бои, които насищат света в книгите му.
Кралят поставя на кантар и сякаш ни оставя да измерим и съпоставим сами важността на една лична семейна трагедия, разиграла се в дома на Хари Данинг и едно събитие от световна величина, убийството на Кенеди. Толкова много разклонения назряват в романа. Джейк е постоянно изправен пред въпрос, "Какво ще се случи, ако се намеся? Колко силен ще е ефектът на пеперудата? Накъде ще наклони везната?" Истината е, че везната спазва третия принцип на механиката. Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.

Миналото и бъдещето постоянно търсят баланс, а Джейк като един изкусен въжеиграч се опитва да намери правилната честота, на която да накара миналото да затрепти така че бъдещето да изплува над хоризонта. 


Но може ли някой да каже до какво ще доведат постъпките ни. Не си ли задаваме затова постоянно въпросът "Ами ако...?" Ако бях направил това, а не онова? Ако бях подранил с две минути? Колко голямо въздействие могат да окажат две минути? Ами две секунди? Много. Ужасно много. Един цял живот, дори един цял свят. 

Пътешествието на "Щиглецът"

Вече за ...не знам кой път започвам да пиша това и го изтривам. Как се пише за такава книга, мътните го взели? Не знам и какво да мисля. Толкова много неща мисля за нея, че ми е трудно да ги канализирам в нещо структурирано. 

Ще започна от това, че прочетох анотацията на книгата едва след като минах стотина страници. Ако бях прочела първо задната корица, сигурно нямаше да я започна изобщо, защото това просто не е история, която бих седнала да чета. Поне не сега, може би преди години, може и след години. Но не и сега. И въпреки това не можах да я оставя. Просто отгърнах първата страница и не мирясах, докато днес не затворих последната. Вече вчера.

Спомням си едно есе на Богомил Райнов за писането, в което казваше, че има значение как ще подхванеш една история, за да задържиш вниманието на читателя дотолкова, че да продължи да чете. "Един слънчев неделен следобед...", кой го интересува, че следобедът бил слънчев или неделен или изобщо, че е следобед. Но виж, ако хванеш своя герой и го хвърлиш в един бар, където се развихря бой и той гневно натръшква половината посетители на заведението. Това вече е друга работа. Тук започват да изплуват въпроси - Откъде се взе тоя здравеняк? Защо е така ядосан? Тези в бара с какво го подразниха? Прекрасна основа, върху която да започнеш своето пътешествие. 

Е, не мога да кажа, че имаше голяма изненада в началото на историята. Книгата започва точно както вече бих очаквала от Дона Тарт след като прочетох "Тайната история"- мистериозно, с лек криминален привкус и много въпроси. Неназован герой, захвърлен в Амстердам, сам и уплашен, изпаднал в параноичен пристъп. 

След тази заставка Дона Тарт въвежда Тио - обикновен, посредствен, истински. Едно момче от плът и кръв, чийто страхове, мечти и мисли изпълват страниците на книгата. Макар че не съм много сигурна, че тук можем да говорим за мечти. Тио живее живот, който сякаш е приключил още в детските му години, след онази експлозия, която отнема майка му. И все пак...

Павел Вежинов написа в "Нощем с белите коне" така: "Има съществена разлика между съществуване и присъствие и тя се нарича със старата безвкусна дума копнеж“. Обичам този цитат. Вярвам в него. Докато човек копнее за нещо, сърцето му не е просто мускул, който изпомпва кръвта равномерно. А Тио копнее. Тио обича. Желае. Макар и банални, неосъществените любовни трепети на младежкото сърце към Пипа са едната страна на монетата. Другата, разбира се, е неговата картина. Сякаш това са единствените мигове в книгата, когато Тио живее истински, когато сърцето му прескача удар, когато в него се усеща жажда за живот, за слънце, за светлина. През останалото време съществуването му е празно и мъртво. Загубил дом и посока, Тио се лашка безцелно между наркотиците, алкохола.

Изумително е как тези близо 1000 страници са изпълнени с думи, които вълнуват и грабват вниманието на читателя, макар действието да не е от най-динамичните. Истинска симфония от думи и дълбока плетеница от метафори. Убедена съм, че всеки който чете книгата, намира своя интерпретация за ролята на картината. За едни тя е онази същата верига, която приковава като крачето на птичето и душите на Пипа и Тио към един отминал кошмар, от който и двамата няма да се отърсят никога. Тя е онази точка, която винаги ще ги заковава на дъното, колкото и да се борят да издрапат. За други картината е порив за живот, прилив на енергия. Или едно малко красиво бижу в един грозен и жесток свят. Картината е жажда за любов. Тя е спасител и инквизитор, грях и чистота, устремление и котва. 


Може би затова и тази книга достига до сърцето. Всеки от нас таи там различни демони и копнежи, а тя докосва всеки един от тях. 

Свободата и корените в "Щъркелите и планината"

Мирослав Пенков ми дойде много тематичен там горе в Балкана, където започнах да го чета. Поглъщах думите му като тежък цигарен дим. Четох книгата бавно, на порции поради ограниченото време, но го нямаше онова препиращо усещане, да хвана час по-скоро пак книгата. Въпреки това историята не спря да тлее в тези почивки, като топли въглени, чакащи да се подпалят. 

Истинско удоволствие е да четеш тази книга, да се наслаждаваш на богатството на езика, с който си служи авторът. 
"Щъркелите и планината" ни отнася в Странджа, едно място, изпълнено с магия. Пенков я взима тая Странджа планина и изгражда свой свят в нея, свят на мистика и легенди. Историите вървят паралелно - тази за нестинарите и калушарите от преди години, когато в село Клисура българската махала още не е обезлюдена и тази за американчето, разорено, затънало в студентски дългове, изгубило корените си, прибрало се на село при дядо си земя да продава. 
И отвъд легендите и приказките, които Мирослав Пенков разказва, това е една история за простичките и важни неща в живота - прошката, обичта, жаждата за живот, за свобода, за порива на вятъра, който ни носи като на щъркелови криле. Една книга, написана като за чужденци, която вдига завесата, за да разкрие богатството и красотата на българските нрави и обичаи, на българския дух, принадлежност и характер и в същото време оставя един блед воал, пред погледа на читателя, позволявайки му да се потопи в магията, която извира от тези страници и да намери за себе си точно това, което търси. 

Наистина харесах "Щъркелите и планината". Не заради историята, която разказва и не просто заради начинът, по който е написана. Харесвам я, заради малките неща, които изпълват страниците. Те не намират място в подобен род ревюта, словоизлияния, наречете ги, както искате, защото изкарани от контекста на историята губят тежестта си, губят въздействието си. Но докато ги четеш, изпълват сърцето ти с топлина. Обичам тази история, заради простичките житейски сцени в нея и начинът, по който героите се справят с тях. 
И не мога да пропусна красивата корица, която си свърши работата, като сграбчи ума ми и не ме остави на мира, докато не я купих. Наистина много се радвам, че Сиела взеха решение да пуснат и едно хубаво тежко издание с дебели корици, което ми пълни душата. 

Една любов насред кървавия ужас на войната в "Аз още броя дните"

Тежка е тая книга. Лесно се чете, трудно се преглъща. Като буца на гърлото ми седи всяка дума. 
Чела съм доста книги за Втората световна война, за концлагерите, за гоненията, мъченията, униженията, за бягствата, за празните надежди, за мъртвите надежди. "Нощ" на Визел, "Човекът в търсене на смисъл" на Франкл, "Кошмари и усмивки" от Мери Натан... Не казвам, че те са лесни за смилане. Но нищо не е така жестоко като книгите за войните, които се водят на Балканите. Ние тук не се избиваме по заповед, ние го правим със злоба в сърцата, опиянени от властта над живота. Грабим с пълни шепи от живота на другите, сякаш е наш. Тъпчем го сякаш е наш. Нищо не жалим - деца, жени, бременни, безпомощни. Сякаш изтръгват и последното зрънце човечност от душите ни и оставаме зверове – груби и безмилостни. Може би защото сме шепа хора, не знам, но се избиваме като кучета и не ни мигва окото.

Няма нищо героично във войната - кръв, жестокост, бруталност, извращения и унижения. Хора които до вчера са си пили кафето заедно в кварталното заведение днес се избиват едни други. Защото има само две роли във войната - на убиеца и на жертвата. Всеки решава какво да бъде. А понякога сърцето решава вместо разума. Когато отнемат най-близкото, най-милото ти, границата с лудостта от прозрачна се изпарява напълно. 

Обикновено съм скептична към книги спечелили български конкурси или каквито и да било формати, заради личен опит. Просто не оправдават очакванията ми. Но книгата на Георги Бърдаров просто ме помете като прашинка. В тия 180 страници е събран такъв ураган от чувства, че направо смазва сърцето със силата си. 

За пръв път чета и ми се налага да спирам, да оставям книгата на страна за часове, за ден, докато смеля и преглътна вече прочетенето, докато се успокоя, докато събера смелост да продължа да отгръщам страници, да се гмурна в това море от нещастие отново. 

Избягвам да казвам, че дадена книга ме е разтърсила, колкото и силно да ми е въздействала, защото това е едно наистина много наситено понятие поне в моите очи. Хората започнаха много лековерно да използват и преекспонират думите, докато ги обезцениха. За всяка драма и любовна история казват, че ги е разтърсила, но след половин час вече не помнят сюжета, камо ли чувството. А на мен пак ми се насълзяват очите, докато пиша това. Направих грешката да взема книгата с мен в метрото. След две спирки се чувствах адски неудобно, когато не можех да скрия сълзите си. Сякаш съм позволила нещо толкова съкровено като четенето на тази история да се превърне в нещо публично, сякаш го обезценявам. 

Всяка дума, всеки епизод, интервю, всяка история е като опъната струна, която жално вие и се къса, грубо прерязана. С всяка следваща страница хватката се затяга всепо-силно. Много мъка има сред тия страници. Мъка, която не трябва да забравяме. Много хора още броят дните и ще продължават да ги броят. Не знам колко живот им е останал, не знам това живот ли е, да живееш с такива спомени, да си лягаш с тия кошмари, да не можеш да се удавиш в алкохол и въпреки всичко да ставаш всяка сутрин и да продължаващ така до сетния си дъх. 

Сигурно изреченията, които пиша са хаотични и объркани, но не знам какво да ви разказвам за тази книга - за секслагерите, ли за мъченията, за бруталните убийства, за лудостта на хората. Не искам да ви разказвам за нея. Прочетете я. Ще ме разберете. После няма да ви се говори.

Той пак е тук и не може да повярва какво се е случило с неговата Германия

Много дълго време фигурата на Адолф Хитлер беше официално или неофициално забранена тема в публичното пространство. Или както сами се описват иначе толкова "свободомислещите" и "крайно директни" немци всъщност имат един доста сериозен набор от теми, на които не могат да се шегуват и стават крайно раздразнителни, ако изобщо бъдат засегнати. Втората световна война и фюрерът са едно от тях. И това донякъде е разбираемо, но като си заровиш главата в пясъка просто избягваш проблема, не се справяш с него. Така че наличието на тази книга на немския пазар и пространното хвалене, че е на челни позиции на същия този пазар, бяха приятно разчупване на статуквото. 

Хитлер отново отваря очи и се събужда на някаква случайна поляна в Берлин. И тук започва неговото приключение. Колкото сблъсъкът на Фюрера със съвременна Германия е комичен, толкова и сериозни въпроси повдига. Къде се оказахме днес 70 години след Втората световна война. Какво постигнахме? Какво се подобри? Какво се скапа? какво изгубихме? Какво спечелихме? Какво е качеството ни на живот сравнено с преди? 

Срещата на Хитлер със съвременния свят и начинът по който интерпретира промените е поетапно комична. А самият Фюрер е не по-малко изумен. Всички тези невероятни открития на технологията и човешкия ум разгръщат капацитета си пред него. Телевизорът, това невероятно ефективно средство за пропаганда се прахосва по такъв нелеп начин - за излъчване на готварски предавания и самозвани измамница. Навсякъде в страната се разхождат разхайтени обекти със съмнителен етнически статут. И още по-съмнително заемат постове, които крайно не им подхождат. Производството и търговията са толкова автоматизирани, че освобождават безчетна работна сила, която необяснимо защо не е впрегната в военното дело. Въобще парадоксите се сипят един след друг. 

Абсолютен културен шок, както за Германия, така и за самия Хитлер. 
След кратка интеракция с вестникопродавеца, който го намира и вдига на крака още в първите страници на книгата, Фюрерът се впуска в своята нова телевизионна кариера. И докато всички смятат, че той е просто комик, който ще вдигне рейтинга на предаването, бившият канцлер строи наново своята империя.

Много добра игра на думи от Вермеш. Фюрерът е винаги сериозен, директен и открит в своите намерения, но всички тълкуват държанието му като изключително талантлива комедия - с остър като бръснач език и краен сарказъм. 

Образът на Фюрера, създаден от Тимур Вермеш е откровен лакмус на съвремието ни. Цялата политическа и икономическа карта на света е разнищена сантиметър по сантиметър. Много интригуващо написана сатира, която не прощава никому, при все пикантната и крайно опасна линия, която авторът си е избрал да следва. 

Една наистина много интригуваща книга, която е трудно да се чете без да бъде пречупена през личните ни разбирания и предразсъдъци, породени от едно от най-тежките събития в историята на континента. Вероятно няма да допадне да всички. Темата за Хитлер обикновено поражда сериозни спорове и сблъсък в убежденията на читателите и често дискусиите се превръщат в грандиозни спорове. Неизбежно е. Въпреки това тази тема не бива да се превръща отново в табу. Хората трябва да се научат да приемат историята си - да я помнят и да се поучават от нея