"Бурята" е изпълнена с любов и грижа към човечеството, но да не забравяме, че все пак е буря...

Нийл Шустърман се превърна в един от уважаваните от мен автори много бързо. Още с първите страници на "Косачи" знаех, че тази поредица ще бъде наистина добра. Идеите на Шустърман оставят в ума ми такъв отглас, какъвто оставиха тези на Бредбъри и Оруел преди години. А това за мен означава много. Разбира се, "Дъгата на Косачи" оставя по-различен вкус в устата на читателя, защото Шустърман умело се заиграва с понятията утопия и антиутопия. Той рисува едно общество, достигнало върха на своето развитие, благодарение на интелигентното съзнание на високотехнологичен облак, наречен Бурята, едно общество, което живее своята мечта, едно общество загърбило ерата на смъртните. И в същото време проблясва тънката нишка на антиутопията, защото това съвършено общество гние отвътре.

Харесах идеята на Шустърман за света от бъдещето много, защото е едновременно реалистична, логично изчистена и много елегантна. Преди години говорехме за развитието на изкуствения интелект, за опасностите от технологичния прогрес прогрес, за роботикатаза Деня на страшния съд. Но Шустърман избира да рови по-дълбоко от тази идея. Той създава Бурята - облакът, който е сложил край на ерата на смъртните. Благодарение на Бурята, хората са безсмъртни, престъпността е, ако не нулева, то сведена до абсолютния минимум, ресурсите сe използват ефективно и дават възможност на човечеството да се развива без да се тревожи за неща като болести, глад, епидемии. Когато Бурята осъзнава себе си и започва да контролира живота на Земята, така че да достигне оптимално качество във всяко едно отношение, нейните изчисления показват, че без определен процент смъртност, балансът ще бъде нарушен. Тогава се създава идеята за Косачите. Бурята контролира живота, а Косачите смъртта, за да запазят нужното равновесие в света. Работейки отделно, като самостоятелни институции това ги предпазва от властолюбие и опорочаване на системата.

Ала докато Бурята е Облак с изкуствен интелект, който може да вземе най-доброто решение за ресурсите на Земята и нейните обитатели на база на своите данни, изчисления и вариации, хората не функционират така. Хората са алчни за власт и сила. И така Форумът на Косачите започва бавно и сигурно да гние отвътре. Новите фракции, поддръжници на Косач Годар, набират привърженици изключително бързо. Роуан е извън закона. А Цитра е новоръкоположената Косач Анастасия. Двамата доскоро чираци работят за прочистването на Форума на Косачите - единият отвътре, другият отвън. Цитра се превръща в символ на новото и старото едновременно. Всеки неин избор се противопоставя на фракциите подкрепящи Косач Годар и в същото време успява да очертае ясна граница между себе си и старото поколение косачи, които са се сраснали с робите си и са изгубили пътя, по който са поели преди години. Всяко нейно действие съзнателно и несъзнателно движи Форумът в тази посока, от начинът, по който приключи последната си битка с Роуан, давайки му имунитет, до правото й да избере как да прибере своите обекти.

Роуан се превръща в Косач Луцифер - неръкоположеният ренегат Косач, който прибира само Косачи, прочиствайки гилдията отвън. Роуан щателно проучва своите обекти и избира само онези, които от години потъпкват законите на Форума. Само онези, които са влезли толкова дълбоко в помийната яма, че измъкване няма.
Нийл Шустърман плете историята си бавно и методично, въвеждайки нови персонажи, разкривайки ни повече от механизмите на своя свят, превръщайки тази новела в нещо много по-мащабно от YA фантастика. Във втората част най-после успяваме да влезем по-дълбоко в съзнанието на Бурята. Ако в "Косачи" идеята за високотехнологичния облак, който контролира живота на Земята, все още ми звучеше някак абстрактно, то сега Бурята е съвсем пълноправен герой в тази история. И тук започват въпросите.
Шустърман подхвърля сериозно количество теми за размисъл. Може ли наистина едно високо технологично съзнание да съди и взима най-доброто решение за човечеството? Може ли наистина един изкуствен интелект да стигне до дълбините на човешкото сърце и да сложи всички променливи на везната? В крайна сметка Бурята изчислява чувствата.

Ала от друга страна може ли ролята на съдник да бъде оставена в ръцете на хората? Можем ли да разчитаме на неподкупната природа на хората? Възможно ли е в един свят изграден със строга йерархия, където колкото по-високи стават етажите на властта, толкова по-малко правила важат за избраните, можем ли да разчитаме действията на тази йерархия да останат чисти и прозрачни?

Нийл Шустърман улавя добре пластовете на властта, такива каквито са били, са и ще бъдат винаги, без значение колко голям е техническия ни прогрес, без значение колко развита е цивилизацията ни. Човешката природа остава винаги изменчива. Можем ли да разчитаме на хората сами да бъдат съдници на ближния си? Можем ли да поставим тази висока чест и власт в ръцете им? Можем ли да се осланяме на тяхната безпристрастност и отдаденост?  И защо не? Не всички хора са подкупни, жестоки и алчни мерзавци. Човечеството не веднъж в историята си е доказало, че може да изравни силите, че може да се опълчи срещу всяко зло и несправедливост.

Това, което най-много харесвам в тази книга е, че Шустърман обича аргументацията. Ако оставите предразсъдъците и очакванията си, ако загърбите симпатиите си за миг, ще осъзнаете, че в идеологията на всеки един от героите в книгата има неоспорими аргументи. Това не ги прави автоматично прави, защото правотата понякога е правилният баланс между обществената норма и личния морал, но логика прозира в думите на всеки един от тях, дори в идеологията на Годар. Идеите на Новия ред не са напълно лишени от смисъл, всъщност с правилно управление и развитие на тяхното движение, тя би могла да даде добра основа на еволюцията на Форума на Косачите. А аз наистина обичам книги, които обясняват и аргументират добре своите идеи. Логиката има най-много място именно в света на фентъзито и фантастиката. Когато създаваш един имагинерен свят, който работи по свои собствени правила, се нуждаеш от здравата котва на логиката, която да систематизира механиката на въображението ти, за да убедиш накрая читателя в истинността този свят. А Нийл Шустърман се е погрижил добре да вкопае основите на своите идеи в шахматната дъска.  

Втората книга от поредицата "Дъгата на Косачите" определено заслужи своето място сред читателите си. Изключително добра динамика, сложен и добре балансиран сюжет, много изненади  наистина добро развитие в образите на героите. А след този грандиозен завършек и заявката, която Шустърпам остави, вярвам, че ще взриви читателите си с третата книга.

Да развали "Проклятие за мрак и самота" може само истинската любов

Както обикновено чета по-бързо, отколкото пиша. Тъкмо когато изравних прочетените книги и написаните впечатления се появява книга, която просто не мога да оставя. И ден по-късно съм отново с едно ревю назад.
"Проклятие за мрак и светлина" я видях съвсем случайно на страницата на Егмонт тийн. Изглежда рекламата около нея е била слаба или е била публикувана в период, в който аз не съм се задържала много онлайн. Но в крайна сметка разбрах за нея седмица преди да се появи в книжарниците. Потрих доволно ръце и знаех, че сигурно ще ида да проверя книжарницата поне три пъти преди да я получат. Така и стана. Но най-накрая миналия ден се сдобих с нея. И като се зачетох вечерта ...до ранно утро. Това не ми се беше случвало много отдавна. И разбираемо, когато всеки ден ставаш в шест сутринта, не можеш дълго време да си нощна птица без последствия. Но този път не можах да се спра.

Само като й погледнеш корицата на тази книга и знаеш какво те очаква, макар че мотивът с тръните започва да ми се струва вече малко преекспониран. Както и да е, свърши си работата. Заглавията от типа ACOTAR изглежда също набират скорост. Е, какво пък, нямам нищо против.
Анотират книгата като красива и опасна интерпретация на една от най-любимите ми приказки  - "Красавицата и звяра", но сега когато затворих и последната страница на мен тази история ми се струва много далеч от приказката, макар че много хора няма да се съгласят с това твърдение.
Въпреки не малкото прилики между извора и тази история, в нея има нещо което носи съвсем различно настроение. Тя е бавна като красив и опасен танц и толкова искрена, че спокойно може да ти зашлеви шамар с признанията си.

Принц Рен живее самотно в замъка си. Единствената му компания е командирът на кралската гвардия - Грей. Двама строги сухи мъже, изморени от съдбата, която им е отредена. Също както в класическата приказка Рен обижда силна магьосница, а това му навлича проклятие. Всяка година в рамките на един сезон Рен има време и възможност да развали проклятието. Условието е просто - да накара момиче да го обикне. Ако не успее до края на сезона да изпълни условието, принцът се превръща в ужасно чудовище, губи разсъдъка си и убива всичко около себе си, всичко, което мърда. Семейството му отдавна е мъртво - избито, придворните, кралската стража, гвардията, войниците, благородниците, всички са избити от чудовището, от Рен. След като приключи с касапницата, Рен отново се превръща в човек, напълно здрав - без рани, белези и дори драскотини. Магията лекува всичко, а заедно с него се връща и неговият командир. Сезонът започва наново.

Грей е единственият който има възможност да пътува между световете - всеки път в началото на сезона за по един час, за да открадне момиче от другия свят. Този е последния сезон за принца и Грей. И както се очаква, всичко се обърква. Грей не успява да вземе момичето, което е решил, защото се намесва Харпър, която без да се замисли, че това може да е опасно за нея размахва насреща му тежкия железен гаечен ключ.
И в крайна сметка се озовава в Ембърфол (или както там му беше името). Сприхавата, невзрачна, накуцваща, Харпър е единственият шанс на Рен да спаси кралството си.

А принцът...Е, Рен е точно такъв, какъвто се иска на женската аудитория. Поне на по-голямата част със сигурност. Чаровен, сериозен, с глас, който е способен да те прикове за стената и поглед, който би могъл да те погълне. Опасен, секси и обречен.
Само дето Харпър е видяла едно-две в живота. И се е научила да не се примирява, да не се доверява и да се бори със зъби и нокти за това, което иска и това, в което вярва. Майка й е болна от рак, баща й е офейкал, семейството й се задлъжняло с баснословна сума пари, които няма никакъв шанс да събере и върне, а брат й се е забъркал с много опасни хора, за да измъкне близките си от тази каша. И точно когато Харпър трябва да бъде до семейството си, бива отвлечена от непознат млад мъж с гвардейска униформа и страшен поглед. Замъкната е в някакъв приказен замък, при някакъв приказен принц, който по всичко личи, че е арогантен лентяй, който се държи като важна клечка, но в действителност няма кого да командва, освен своя командир. И командир на какво изобщо? Командир ли си, като няма кого да командваш?

Сблъсъкът между Рен и Харпър е напрегнат, остроумен, упорит и наистина много добре изграден. Доверието между тях е крехко, но бавно и полека от несъшествуващо се превръща в истинско. Уважавам това, че Бриджит Кемерер запази дистанцията между тях по-дълго време. Вие представяте ли си да ви отвлекат?! Не стига това, ами се оказвате и в някаква паралелна вселена. И на всичкото отгоре трябва да развалите проклятието на човека, който ви е отвлякъл и ви държи далеч от семейството ви, което е в смъртна опасност.
В такива ситуации доверието не се печели лесно.

Всъщност ако трябва да избирам, бих казала, че Грей е любимият ми персонаж в тази история. Командирът на кралската гвардия е далеч по-прозорлив от своя принц и далеч не толкова дребнав.  А страниците, в които най-накрая си позволи да пие алкохол, бяха просто жестоки. Така не съм се смяла в цялата книга. Последните страници на тази история ме карат да мисля, че предстои да видим още много от Командир Грей. Така че нямам търпение!

А сега следва безкрайното чакане на следващата книга. Преди се заканвах да не подхващам поредици, които не са довършени, защото изключително много ненавиждам чакането, докато прочета продължението на историята, която обичам. Но досега ни един път не съм се удържала, така че спрях да се заканвам. Сега имам друг план. Мисля да започна колкото мога повече поредици, за да стигна най-накрая до момента, в който книгите ще излизат револвиращо една след друга, така че лесно да запълват празнината помежду си. :) Хахахаха

"Сребърна приказка" за лед и огън

След "Изтръгнати от корен" съм безусловен фен на Наоми Новик. Както и обещах сдобих се със "Сребърна приказка" по възможно най-бързия начин, нетърпелива да продължа историята за Змея и опърничавата девойка. Оказа се, че "Сребърна приказка" не е продължение, а отделна история. И това не ме разочарова ни най-малко.
Наоми Новик се придържа към жанровите специфики на фолклорното фентъзи, а историите, които разказва са красиви, изпълнени с магия и сила, каквито не съм и подозирала, че ще открия сред техните страници. Тези страници носят аурата на древната сила - пробудена, опасна и готова да погълне света, да го претопи и смели. 

Чернобог - повелителя на смъртта, които може би вече сте срещали в "Американски богове" на Нийл Геймън, е застанал от едната страна на този оспорван дуел за надмощие.  А срещу него се изправя един също толкова древен мит - местна легенда, чиято мощ и устойчивост не може да бъде победена иначе, освен с предателство - Старик. Белия народ, който се спотайва в горите, в своето снежно царство, скрито от погледите на слабите човеци.
Чернобог е огънят, готов да изпепели тази литовската земя, а Старик е ледът, който бавно и полека завладява света и сезоните на смъртните. А когато митичните сили се сблъскат, техния гняв се изсипва върху хората. Смъртните нямат добър ход в тази война. Но не е в природата на героите на Наоми Новик да се предават. Вярна на себе си, тя отново използва силен женски персонаж, за да изгради историята си. Този път не един, а три.

Разказа се изплита от три сюжетни линии, от устата на три момичета, всяка носеща собствената си съдба и кръст, различни една от друга като зората и нощта. Единствената прилика между Мирием, Ванда и Ирина е непоклатимата сила на характерите им.
Мирием е дъщерята на местния лихвар. Ала противно на всички стереотипи, домът на Мирием тъне в мизерия, глад и болести. Защото мъжът в къщата им е прекрасен баща, добър човек и ужасен лихвар. Парите на семейството отдавна са раздадени като заеми в тяхното и околните села, лихвите са се натрупали, но лихварят не може да си събере парите, защото всеки път бива прогонен със сълзи или заплахи за бой. Къщата на лихваря се руши, дъщеря му гладува и студува, а жена му се разболява тежко. Тогава един ден Мирием взима нещата, в свои ръце. Отваря лихварската книга на баща си, оправя сметките в нея и тръгва по къщите да иска  парите, които се полагат на нея и семейството й. Ала за да спаси майка си, да спаси дома си и семейството си, Мирием оставя жалостта  и душата си някъде далеч в миналото, в детството, през което само е гладувала и страдала. Селото си има нова желязна лейди, която умее да превръща среброто в злато. Семейството на лихваря отново стъпва на краката си, майката на Мирием оздравява, нещата потръгват добре. Мирием е умна млада жена, приема заплащане както в пари, така и в стока, услуги и труд. По този начин в нейната къща пристига да работи Ванда. Домът на Ванда също тъне в мрак и мизерия. Измъчени от студ и глад, майката на Ванда, оставя 3 сирачета зад гърба си - нея и двамата й братя - Сергей и Степон. Оставени на грижите на баща си, децата изпадат единствено в по-голяма беда. Мъжът е къщата им не работи, пие и е агресивен насилник. Побойщата с ръжена и колана са част от ежедневието на бедното семейство. А дълговете се увеличават. И така когато Мирием отива да събере дължимото от семейството на Ванда, тя предлага на баща й да праща Ванда всеки ден до обяд у тях, за да върши домакинската работа, в замяна ще опрощава справедлива сума от дълга им всеки ден вместо заплащане .
Ванда е силна, работлива и умна, макар и неграмотна и много скоро се превръща в безценен помощник за Мирием и нейна стабилна опора в делата.
И когато нещата за двете момичета започват да се подреждат, пред прага на семейството на Мирием се появяват стъпки и една торба със сребърни монети. Старик - легендата, от която всички се страхуват и в която всички предпочитат да не вярват, защото е по-спокойно, защото е по-сигурно, защото е по-лесно.

Мирием има един ден да превърне среброто в злато. И тя го прави. Отива в столицата и дава задачата на един бижутер да превърне среброто на Старик в пръстен. Който купува не друг, а бащата на Ирина. Тук Наоми Новик вплита историята и на третата си героиня и започва да заплита сложните тройни възли в своя разказ.
Мирием продължава да превръща среброто на Старик в бижута и да ги продава на стария херцог. Който несъмнено използва добре вложените си пари, за да омъжи дъщеря си Ирина за литовския крал Мирантиус. Ирина вече знае, че младият крал е красив, жесток и опасен, но има тайни, които са по-мрачни от всичките й представи.

Силите бавно се изравняват, а възлите се превръщат в мрежа. Мирием превръща три пъти среброто на Старик в злато, а това кара Кралят на Старик да спази думата си и да вземе за жена, тази която докаже три пъти уменията си.
Отнесох се... Трудно ми е да говоря за тази книга, без да разказвам за героите й. Не знам как да го направя. Или може би наистина искам да ви разкажа за тях. Толкова близки ги чувствам. Рядко ми се случва. Обикновено избягвам, при това съвсем успешно, да издавам каквото и да било от сюжета. Но този път не ми се получава.

Проследявайки различни герои, повествованието на Наоми Новик се превръща в една сложна плетеница от думи, емоции, интриги и машинации. На тази история не й липсва нищо. Поне за мен. Макар и романтичната нишка да остава до края съвсем бледа, сдържана и умерена, страст не липсва в страниците й. Страст за живот. Мирием, Ирина и Ванда се борят с всички сили, всяка със своите собствени мотиви, но готови на всичко, за да спасят близките си и света на смъртните. Всяка е готова да извърви трудният път, който я очаква. Но нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. такива, каквито ни се иска да бъдат, защото е по-лесно да вярваме в очевидното.


Крал Старик притежава леденото спокойствие на вековете и го носи достойно, сложил маската на хладното презрение. Но под тази маска има и други неща - искреност, чест, лоялност и отдаденост към света, над който властва. Да бъде жена на Старик няма да бъде лесна задача за Мирием, нито за Ирина - да бъде жена на краля на Литвас. Но те няма да избягат. Това няма да реши проблема и те го знаят. Затова трябва да се действа, каквато и да е цената. 

Сега когато някакво време изтече след като прочетох книгата, си давам сметка, че повествованието можеше спокойно да мине и без Ванда. Не ме разбирайте погрешно, не смятам, че нейният образ е излишен. Напротив, харесвам героинята й, тя е силна, упорита и участваше в едни от най-ключовите моменти в историята. Всъщност мисля, че харесвам именно най-много нея, макар че опитвам да се дистанцирам от подобен род изказвания. Ванда е искрена до болка, която няма как да ти остане безразлична. Тя е честна, добра и смела, до степен, която не мисля, че бих могла да разбера. Ала въпреки това имам усещането, че на нейно място можеше да е друга героиня или дори набор от герои, всеки от които да се включи в определен момент и с определена задача. Да, емоционалната връзка между трите жени в крайна сметка се оказва важна карта в тестето, но историята не би се променила особено, ако Ванда я нямаше.

Обичам сложната плитка в тази книга, обичам добре изградените характери, които са създадени от грешки и последствия, които миришат на отчаяние, борба и неподозирана мощ, която кара дъхът ми да трепне, докато чета. Обичам книгите на Наоми Новик. Смятам скоро да се сдобия с "Негово Величество Драконът" и да бъда отново част от нейното въображение.

Когато пролееш "Кръвта на елфите", войната е неизбежна

Планирана непланирана все пак направих почивка между "Меч на съдбата" и "Кръвта на елфите". Имаше твърде много комикси за четене междувременно...беше неизбежно. :)
Истината е, че както рязко и изведнъж изоставих книгата още в началото на първите страници, така внезапно и посегнах обратно към нея, сякаш не съм правила пауза - с нетърпение и силно желание загнездено в дланите ми.

Това е началото на историята. И си личи до последния детайл. Личи си в ритъма, който е много по-бавен и различен спрямо свата сборника преди това, където действието беше изключително динамично и интензивно. Сапковски си оставя време и пространство да диша. Дава на Гералт и Цири възможност да осъзнаят къде се намират. В началото на нещо ново, на нещо голямо, с което и двамата не знаят как да се справят. Дава им време да опознаят ситуацията, да свикнат със слуховете, които се носят, с новините които идват до тях. Войната е неизбежна. Всички раси са извадили оръжията и кръвопролитията вече започнаха - в Цинтра, където Цири загуби всичко.
Тази история е опознаване и обучение. Гералт и Цири са се добрали до домът на вещерите, на малкото останали вещери. И сега Цири се обучава - изучава чудовища, техники,еликсири, овладява нови бойни умения, подобрява скоростта и координацията си, благодарение на серия сложни и болезнени упражнения, включващи участието на тежки и бързодвижещи се машини, които могат да ти докарат ярки синини и счупени кости, ако не си достатъчно ловък да избегнеш ударите им. Но Цири е инат. И се учи упорито и отдадено. Докато в крепостта на вещерите не пристига Трис. 

Трис е магьосница, приятелка на Йенефер и не съвсем безразлична към Гералт. Това обаче няма никакво значение, когато открива как обучават предопределеното дете. Тази част беше най-епичната от цялата книга. Тук най-ярко си пролича типичното за Сапковски чувство за хумор. Да видиш как дребната магьосница е строила  дузина яки и страшни вещери и им чете конско като на малки деца, а те смутени се оглеждат и се чудят в коя миша дупка да се заврат, че повече да не им се карат...Просто епично. Никога не закачай толкова вбесена жена! Дори и вътрешно да ти кипи, никога не отвръщаш на толкова ядосана жена. И вещерите знаят това отлично, така че стоят кротко, псуват наум, но външно слушат, кимат и се съгласяват като войници. Макар и цялостната атмосфера на книгата да е по-мрачна, по-натоварена, Сапковски все пак си остави малки оазисчета, в които да се позабавлява. И този определено беше най-големия и най-пълноводния. 

Детето на предопределението се оказва наистина много специално. За част от тези сили Сапковски все още само намеква. Но всички са на едно мнение ключът за тази война е в Цири.
Усеща се, че настроението в тази книга е доста по-различно от това в сборниците преди това. Гералт също е променен. Да видя вещера толкова отдаден и загрижен за нещо, без обичайната поза на безразличие, е някак доста силно. Тази книга е моментът, в който белокосият  вещер най-накрая признава, че нещата са лични. И макар да твърди, че иска да бъде неутрален в тази война, на всички ни е ясно, че това няма как да стане. Не й докато Цири в центъра й. А Гералт ще мине и през ада за това дете.

Първата среща на Герал и Цири беше също епична. Тя беше разглезена и опърничава малка принцеса, твърде горда, за да приеме помощ и твърде безмощна, за да оцелее сама. Но и Гералт не я пожали особено. Ясно си спомням нееднократната заплаха за премятане на коляно и пшамари. И тя действително се превръща в най-важния човек за него. Да видиш как спокойната маска на вещера се пропуква и неутралитетът му се изпарява на секундата, в която животът на Цири е в опасност, се оказа наистина ободряващо свежо. Радвам се, че Сапковски реши да разчупи маската на постоянно разкъсвания от самосъжаление и вина вещер, който иначе се преструва на много силен и овладян, само дето всеки четеше настроенията и намеренията му като отворена книга. Харесвам израстването на Гералт. Макар и все още да не знае кой път иска и трябва да поеме, той бавно се откъсва от образа на безразличието. Трудно да пазиш равновесие на везната, когато най-скъпото ти същество се е пльоснало от едната й страна като пет лева в кесия и хич не му пука дали няма да преобърне света. 

За всички е ясно, че Цири е ключът към отприщването на ада на земята и към нейното спасение. Но преди да изпълни своята роля в тази история, тя трябва да бъде подготвена за нея. В крепостта на вещерите Цири се научава на ловкост, калява силата си, тренира бързината си, изучава различни бойни техники, които ще й помогнат да се пази и защитава. Но само с физическа подготовка това няма да стане. На нея й предстои дълъг и труден път. И крепостта на вещерите не е мястото, което ще я подготви за него. Така че когато пролетта се спуска над земята, Гералт, Цири и Трис се оправят на пътуване към поклонниците на богинята Мелителе при един от любимите ми персонажи в тези книги - Ненеке. Пътуването е тежко и изморително, особено за Трис, която не се чувства добре и почти прекрачва прага на смъртта. Но и пристигането, и раздялата също не са лесни за младото момиче. 

В храма на богинята Цири се сблъска с нови предизвикателства. И едно от тях е Йенефер. Искрата между Цири и магьосницата не пламва от първия път, нито от втория, десетия или стотния. Цири не обича да я командват, а Йенефер не приема друго освен безусловно подчинение. А заядливата и насмешлива натура на магьосницата далеч не помага за стоплянето на отношенията между двете. Това обаче не е причина да зарежат задълженията си, така че обучението започва, без значение дали им е приятно или не. 

На Цири и предстои борба и много изненади по пътя. Сапоковски разкрива малко по-малко замисъла си. Но съм сигурна, че има още много преди да огледаме възела от всички страни. На всички им предстоят важни решения и важни пътувания. Гералт отдавна е избрал страна, макар и да не иска да го признае открито. И мисля, че съвсем скоро двете най-важни жени в живота му ще го накарат да се изправи пред собствените си демони и да отстоява идеите си. 
Не бързам да продължа, макар че да си кажа честно ме гложди отвътре как ще се развие историята. Нямам търпение да прочета първата среща между момичетата и Гералт след дългата раздяла. Ще направя кратка почивка преди отново да предозирам със Сапковски. Но надали ще успея да си държа ръцете за дълго далеч от тази поредица. 

Абракадабра! "Магични мистерии"

Миналата година може и да не успях за ида физически до Панаира, но това далеч не означава, че съм отложила или съм се отказала от покупките си. Седмица след края на Панаира "Магични мистерии" беше вече в ръцете ми. И честно казано нямах търпение. Само корицата й ми е достатъчна, за да се навивам повече и повече.

"Магични мистерии" е книга за деца. Много подходяща за възрастта 10-12 години, както и за 22 години, и за 30 (дотук съм тествала - много е подходяща), а защо не и оттам нагоре. :) Защото няма какво да се обърка в една класическа детска история, няма какво да ви подразни, няма какво да ви разочарова - тя е простичка, обичлива, смислена и поставя на първо място ценностите.

Какъвто и вкус да е останал в устата ви след последната книга, която сте чели, без значение дали е горчив, сладък, тръпнещ, ужасяващ или красив, без значение дали искате да се отървете от това усещане или чувствате липсата му още преди да е избледняло от небцето ви, тази история може да отмие всяко чувство на неразположение, може да изчисти мислите ви, да успокои духа ви и да ви подготви за каквото и ново книжно приключение да сте си замислили.

История стара и обикновена като света. Едно осиротяло момче търси своето място под слънцето. Картър губи родителите си рано, толкова рано че спомените са твърде много, за да ги забрави и твърде малко, за да ги прекрачи и остави напълно. След тази тежка загуба Картър бива поверен на чичо си Слай, който е пълна мижитурка. Ловък крадец, който живее ден за ден и се изхранва с измами. Абсолютно неподходяща среда за едно малко момче. И все пак дори и така, Картър получава и някои позитиви от този развой на събитията - ловките ръце фокусник и умението да създава илюзия за пред хората. И макар начинът, по който той и чичо Слай живеят, никак да не му харесва, в крайна сметка е просто едно малко момче, зависимо от своя настойник. Така че ден след ден, месец след месец, двамата не спират да се местят от град на град, без да имат постоянен дом, приятели, близки, рутина. Всеки път нов приют, нови измами, нови хора и всеки път трябва да напуснат преди да ги заподозрат и окошарят. До деня в който Слай решава, че е крайно време племенникът му да започне да взима активно участие в изхранването им. За него вече не е достатъчно момчето да бъде просто примамка или разсейка, а за Картър не е приемливо да върши тези непочтени неща. 


И така в една импулсивна вечер, изтощен от постоянния стрес и притиснат от обстоятелствата, Картър бяга. Качва се на влака и изчезва в нощта, докато чичо Слай крещи след него с пълно гърло и стиснати юмруци.
Оттук започва и приключението на момчето. Картър слиза от влака в Минерал Уелс, накипрено градче, опъстрено от светлините на пътуващия панаир на Босо. многобройните атракции на Панаира привличат момчето безотказно. От всяка сергия и шатра струи магия и великолепие. Но виждате ли, Картър не е глупав и не вярва в магията.Той знае, че това са просто трикове. Нужно само да знаеш как и да имаш ловки ръце. И точно защото Картър не е глупав, бързо надушва, че има нещо гнило в бандата на Босо.
Но едно малко момче не може да се изправи само срещу цяла банда безскрупулни алчни мошеници. И за щастие Картър не е сам. В Минерал Уелс момчето открива приятели, за пръв път в  живота си, открива хора, с които иска да е близък, които не иска да изоставя, които иска да задържи и да направи част от живота си. Но не е никак лесно да им каже, че е сирак, че е бездомен, че е помагал на чичо си в измамите, макар и косвено и че от време на време рови в кофата, за да намери нещо за ядене. Ще се оплете ли Картър в лъжи до ушите или все пак ще намери начин да достигне до приятелите си, да им признае истината, да се опита да ги задържи? Ще бъдат ли единни или ще оставят Босо да се вихри из града както си иска?
Все пак това е детска книга, мисля, че отговорите са ясни. :) Но това не я прави по-малка интересна, приятна и топла.

Нийл Патрик Харис умее да разказва, да привлича вниманието към историята си и да го задържи. Харесаха ми закачките в книгите. Междинните глави, които са ни учат на различни фокуси. Тонът на повествованието, които сам по себе си е закачлив и усмихнат. Хуморът, шегите и лекотата, с която разказва са заразителни и носят много настроение. 

Харесвам тази история за приятелството. Тя е като уютна вечер у дома на топло сред любими хора. Или като топло лято в косите, докато играеш на криеница или риташ топка с приятели в училищния двор.

"Заклинание за светлина", магия за живот

Рядко ми се случва да оставам така безмълвна след книга. Още по-рядко ми се иска да не ви казвам нищо. Но този е един от редките случаи. Преди малко в обедната си почивка затворих последната страница от "Заклинание за светлина" една от най-чаканите от мен книги за миналата година. Една от книгите, за които търпението ми не трая дълго да я гледам как стои на рафта неотгърната. И сега се чувствам толкова самотна и изоставена, че не искам да ви казвам нищо. Със зрънце злост в сърцето дори искам да я прочетете и да изпаднете в моята безтегловност и безпомощност. Не искам да съм сама в това страдание. Не искам да ви кажа и думичка за нея, освен "прочетете я".
В. Е. Шуаб е наистина безскрупула и подла. Думите й така ме увличат, така ме настървяват, че забравям за онзи момент, в който ще прочета и последните редове и ще бъда най-безцеремонно изоставена.
Сега чак ми е трудно да повярвам, че "Четирите цвята на магията" ми се стори някак мудна и малко безвкусна. Стори ми се доста безцветна. Ала после със "Сборище за сенки" определено отнесе ума и сърцето ми, за да ме довърши окончателно с тази. Чета я от доста време. Правех големи почивки, защото не исках да свърша, но всъщност пътите, в които съм я разгръщала са не повече от десет. Десет глътки въздух, десет вдишвания, за да приключи всичко. 


И докато я четях попадах на десетки ревюта за нея, които започваха с думите "Аз съм съсипан/а.." или близки до това чувство. Знаех, че ме чака подобно крушение. И без да чета тези редове.
Никога преди не ми е пречило да има спойлъри, никога не ми е пречило да чета ревюта за предстоящи четива. Не бих казала, че този път нещо ми пречеше. Но докато четях "Заклинание за светлина" имах някакво дълбоко собственическо чувство към тази история, за да си позволя да споделя макар и косвено нечии чужди емоции към нея. Така че упорито и преднамерено не прочетох нито едно от тях досега.

Вероятно ще бъдете много разочаровани от мен, ако изобщо дочетете този текст, защото наистина не смятам да ви споделя и думичка от това, което ви очаква сред страниците на тази последна книга от трилогията Цветовете на магията.

Шуаб не е по-специална от другите автори, историята й не е най-добрата идея, която съм чела някога. Няма нищо специално в нея. Но този величествен размах, с който пише, измита всяка мисъл от главата ми и я изпълва със себе си. Всяко едно действие, всяка емоция, всяка закачка в тази книга са нищо по-различно от това, което вече сте чели в стотици други, но нито една книга досега в този жанр не ме е жегвала по този начин. Шуаб отдели два реда на смъртта на един от поддържащите персонажи и една страница за да му отдаде почит през чувствата на Кел. Дори не беше някой от главните герои, а ме удари като кама, забита дълбоко. Осъзнаването на загубата бе толкова искрено и тежко.

Има нещо особено в книгите на Шуаб. Нейните герои се протягат към мен страниците и стават мои спътници. И ще останат такива. Тя е може би един от малкото автори, които наистина умеят да разкриват персонажите си чрез техните действия.
Лайла не изпадна в нито един мелодраматичен момент на съжаление, през цялото време се бореше със зъби и нокти да задържи миналото си само за себе си. Не поддаде нито веднъж в играта на въпроси между нея и капитана на "Среднощното острие". Нямаше нужда Шауб да ни обяснява колко предпазлива е когато нещо касае миналото и самостоятелността й. Начинът по който минаваше през този свят, през всеки свят - с уверена и потайна крачка, с недоловимо и едновременно с това осезаемо присъствие, беше достатъчно ярък, за да разбера какъв човек е тя.

Ще ми липсват. Ще ми липсват ужасно много. Ще ми липсва начинът, по който думите на Шауб ме накараха да се чувствам. Ще ми липсва Лайла с нейната хищна усмивка и крадлива натура. Лайла, която не умее да се сбогува, затова просто не го прави. Лайла, която се забърква постоянно в неприятности, обикновено с риск за живота си, а и с риск за живота на хората около себе си. Лайла, която просто не може да стои мирна, да бъде послушна или разумна. Ще ми липсва Кел, който през цялото време действаше като другия край на везната в тази история - винаги сериозен, винаги готов да употреби себе си до и отвъд собствените си граници, за да защити хората, на които държи. Кел, който има толкова силна връзка с брат си, че дори и без секунда колебание сподели живота си с него. Кел, при когото отговорността накрая винаги взима превес.

Ще ми липсва Емъри неговата лукава усмивка и нечестни подходи. Емъри, който успя да изиграе дори Бард. Алукард, който през 99 процента от времето играе роля - ролята на капитан, на капер, на пират, на благородник, брат, магьосник, любовник, страхливец и всеотдаен приятел. Алукард, който сменя модовете като настроенията на тийнейджър. Чаровният опасен Алукард, който залага с лекота и не позволява загубата да проличи на лицето му.

Ще ми липсват Максим и Емара, които с всяка следваща страница се превръщаха от крал и кралица в родители, спътници и любящо семейство, за да се върнат отново пряко всички свои желания обратно в ролята на отговорните владетели на Лондон.

Не искам да ви изброявам повече, ако до края на втората книга вече не сте осъзнали за какво говоря, тези думи ще ви прозвучат наистина фалшиво. А аз не искам да оставя подобно впечатление за тези книги. Затова ще се спра.
Няма да ви кажа и думичка за нея, но сега вече копнея да намеря други запленени души като с мен, с които да си говоря за тази история.

Death Note: Тетрадка на смъртта

Още не е изтекъл и първият месец от новата година, а на мен ми се струва, че е вече април и се чудя защо има толкова много сняг навън. (Е, това изречение вече е невалидно, но да знаете, че седнах да пиша далеч преди този ден.) Толкова интензивно бе началото на тази година по толкова много различни причини. Това беше завоалиран опит да извинение за отсъствието ми. Извинявайте, че не съм се появявала от известно време насам. През тези няколко седмици чета книги, събирам впечатления и нямам търпение да ви разкажа (паралелно с което се опитвам да разкарам гадните вируси от всичките членове на семейството ми).

Днес ще се опитам да сглобя един смислен текст, с който надявам се да изразя поне една малка част от въодушевлението ми около мангата Death Note.
Мисля, че предозирах. Чувствам се все едно съм прочела Колелото на един дъх, като пълен мазохист. Но просто не можах да се спра.

Признавам му го на Цугуми, Оба (не мога, насилих се и му написах името, както бих написала според нашите правила, но просто изглежда толкова грешно..не мога, ще си е Цугуми Оба и това е), това беше една много разклонена и хлъзгава схема.
Преди да започна, искам да ви кажа, че надолу в текста вероятно ще последват спойлъри, четете на своя отговорност.  Но просто няма как да ги избегна, ако искам да ви поговоря за всичките 12 томчета.

Както казах и миналия път...отегчения от живота Лайт (Райто) и отегчената от небитието (да, 50 глави по-късно вече знам, че Рюук е от женски пол) шинигами пресичат пътищата си, когато Рюук изпуска "случайно" своята тетрадка на смъртта на Земята, а Райто я открива.
Тетрадката изначално е притежание на шинигами, наричан в мангата още бог на смъртта и жътвар. Шинигами я използват, за да удължават собствения си живот, като отнемат оставащите години живот на своите жертви. Но животът в измерението на шинигами е безкрайно муден, скучен и изгнил, затова Рюук решава да се позабавлява и за нейно щастие открива идеалният човек за това. (А и ябълките на земята са толкова сочни)
Райто е амбициозен младеж - арогантен, изключително умен, тих, спокоен, учтив, прилежен и досетлив. Усещате ли накъде бия? Напомня ли ви на нещо този профил? На мен ми напомня на добра основа за социопат и сериен убиец. 
А тетрадката е нещо друго. Ако напишеш в нея името на човек, чието лице познаваш, той ще умре от сърдечен удар до 40 секунди. Но това далеч не е всичко. Има няколко простички правила, които дават на човека, който я използва, тайнствената сила да убива от разстояние, без да оставя никакви следи. Без да бъде в контакт със своята жертва. Дават му възможността да контролира времето и обстоятелствата на смъртта, както и последните действия на жертвата. 

Райто решава да използва тетрадката за да твори добри дела, за да наказва престъпници, за да унищожи злото. Затова започва да пише в тетрадката имената на най-лошите престъпници, които биват съобщавани по телевизията. Сутрин отива на училище, а следобед се прибира и пише имен в тетрадката. Малко е зловещо...
И когато случаите на сърдечен удар, покосил криминално проявени лица в цял свят, зачестяват твърде подозрително, полицията и ФБР се раздвижват и търсят помощта на най-добрия детектив в света - Л. А Райто се превръща в Кира - медийният образ на масов убиец. 

И тук започва играта на котка и мишка. Или може би е по-правилно да кажа на котка и котка, защото това преследване е взаимно и равносилно. 

Кира и Л. си приличат прекалено много. И двамата пазят самоличността си в тайна, при това наистина умело, всеки със своите причини - единият, за да не бъде хванат и осъден, другият, за да не бъде убит. И двамата притежават отлични дедуктивни умения и изключително проницателни умове, затова и надпреварата по между им е толкова равностойна. И двамата са безскрупулни, когато стане дума за постигане на цел, макар и да стоят от двете страни на барикадата, начинът им на мислене е доста еднакъв. И двамата са готови да стигнат до екстремни нива на крайност, за да победят. И като към всичко това сложим в сметката и че в крайна сметка средството за постигането на целта им е човешкият живот, нещата добиват наистина сериозни измерения.

Цугуми Оба има подхода на Кинг към историята, която разказва. Няма мистерия около идентичността на притежателят на тетрадката и детективът, който го разследва. Поне не и за читателя. Но това далеч не прави нещата по-малко интригуващи или мистериозни. Напротив, така авторът ни дава възможност да видим нещата от друг ъгъл. Позволява ни да влезем в главите на Райто и Л., да разберем как мислят, как вадят изводи, как действат, как реагират един на друг.

Панел след панел, действието се заплита, интригата се усложнява, схемата става все по-мащабна. Докато постепенно фокусът се измества от целта. Райто все още иска да прочисти света от злото, все още иска да създаде нов световен ред, нови правила, но вече всичко това не е продиктувано само от неговото силно чувство за справедливост и разбиране за правосъдие. В неговата игра започва да се промъква и едно съвсем естествено състояние на самозабравяне, започват да се прокрадват думи като "аз ще бъда бог". И въпреки тази промяна, въпреки откровено жестоките и егоистични действия на младия мъж, въпреки безскупулността му, Цугуми Оба успява да запази симпатиите на читателя към Райто  до последно. Поне успя да запази моите.
И при все всичкото напрежение, което постоянно се натрупва, при все задъханата надпревара, има малки отдушници за смях, които балансират много добре историята. Наред с тях и неведнъж устата ми се огъна в зловеща усмивка, предвкусвайки какво предстои. И определено няколко пъти ми висваше ченето от изненада. В процес на четенето разбирам защо тези действия бяха необходим и колко ползотворен ефект имаха върху бъдещите машинации в книгата, вливането на нова кръв в действието, нови идеи и фигури. Но-о-о-о въпреки всичко това в момента, в който четях ключовия панел, оставах зяпнала и безмълвна.

За да напишеш дванадесеттомна манга, която по история, сложност и мащабност не отстъпва на нито една криминална порецита, била тя и под формата на роман, се налага да направиш някои жертви и да обновиш антуража си по някое време. Не мога да спра да разделям мислено цялото действие на две части. Когато Л. е главният детектив по случая. И когато Ниър и Мелло започват разследването си. Двамата са аналог на Кира и Л. по малко по-друг начин. Те преследват една и съща цел - Кой е Кира? И неговото залавяне. Подобно на Райто и Л., те са сходно безскрупулни, манипулативни и остри, но все пак избират различен път за разследването си. А съревнованието помежду им го прави още по-интригуващо. Да не говорим, че на Кира му се налага да пази гърба си от двамата изключително умни противника, които е трудно да различи човек кога действат на различни фронтове и кога обединяват усилията си.

Играта на шах става все по-опасна с всеки следващ панел, плановете все по-заплетени и трудни за отгатване, а всичко опира до това, кой ще наиграе другия, кой ще предвиди по-добре плановете на противника си, кой ще действа по-умно, по-бързо, по-безскрупулно, по-непредсказуемо.

Отне ми няколко дни, за да прочета целия комикс. Обичам черно-белите страници на мангата, защото е истинско удоволствие да следваш нюансите на сивото и да откриеш емоциите на изписаните по тях лица. Думите са могъщи, никой филм не може да предаде всички емоции, така както биха го направили думите. Но когато към тях добавиш и черно-белите панели, които изразяват емоциите така сякаш собственото ти сърце се преобръща от вълнение, това вече е ново ниво на интеракция с читателя. 

Сега остава да намеря време да изгледам и анимето, но определено не планирам да бързам. Първият път когато започнах да гледам Игра на тронове някъде по-средата на втората книга, бях толкова разочарована, че ако не беше една щастлива случайност нямаше никога да посегна отново към сериала, който сега ми е не по-малко интересен. Няма да направя повече тази грешка. 

Един нов свят се отваря пред мен и аз стъпвам с все по-уверени крачки в него, готова да опитвам и да рискувам. Жалко, че не излизат много такива издания на български.