Духът на зимата се влюбва в Тифани

** spoiler alert ** "Зимковецът" е история за онзи прекрасен преход между детстото и юношеството. Тифани пораства, а с нея и приключенията й се променят. Този път Тери е решил да ни покаже как опърничавото и любопитно момиче се превръща в упорита млада дама.
Тифани продължава обучението си при Miss Treason (Не съм сигурна как е името на старата вещица в българския превод) - ужасно стара, сляпа, зловеща и респектираща. И точно както миналия път никой не изгаря от желание да се навърта наоколо. Освен Тифани. Тя няма нищо против и макар някои от навиците на възрастната вещица да са леко смущаващи, скоро голямата заблуда около нейната настояща наставница бива разбулена. И Тифани за пореден път се убеждава, колко хитри всъщност са вещиците.

И така, нова книга, нова наставница, нова бъркотия. Разбира се, Тифани сама си е виновна за кашата, в която се забърква, но като не може да си седи на трибуквието, това е положението. Всеки си сърба попарата. Този път обаче историята поема по малко по-различна пътека и среща младата вещица с първите трепети на любовта, макар и не точно по онзи тривиален тийнейджърски начин, по който сме свикнали. Не, това би било твърде обикновено за някой немирен като нея. Омаяният ухажор на Тифани е не кой и да е, ами самият Зимен дух. Онова митично явление, което потапя земята в студ и я опакова в снежна белота всяка зима.
Чета, разгръщам страница след страница и не мога да се начудя на Тифани, как успя пак да се забърка в тая бъркотия. От една страна са Леля Ог и Баба Вихронрав, които са й виснали на главата и са си набутали носовете в кашата чак до бузите. От другата страна Анаграма, която след като наследи колибата на Miss Treason, е толкова отчаяна, разбира се по нейния си нахален и високомерен начин, че не спира да ходи при Тифани за помощ. И накрая за капак Зимният дух се е влюбил в нея, мислейки си , че тя е Дамата на лятото и не спира да превръща снежинки и айсберги в умалени и уголемени скулптури на самата Тифани.


Въобще откачен работа както винаги. А, да. И да не забравим, че Мак Фийгълите също не пропускат да се запишат в приключението, като отидат до библиотеката и вземат на Тифани любовен роман, както изглежда от най-розовите, за да й помогнат да разбере и да се справи с новосъздалата се ситуация в личен план. Защото какъв по-добър начин има, да се научим как да живее, от четенето на книги? Е, и с някои други дребни задачи, възложени им от вещиците, но такива са си фийгълите, винаги готови се забъркат в неприятности.

Тайните, които крием

От много време се каня да дам шанс на Дона Тарт, но резюметата по задните корици на книгите й все ме карат да се отдръпна, когато за пореден път хвана някоя от нейните произведения в ръка. Не защото звучат скучно, а защото някак са далеч от темите и жанровете, които ме вълнуват напоследък. И ето ме пак в библиотеката. Всички книги, които съм си набелязала са заети, а не мога да си тръгна с празни ръце.


"Тайната история" се оказа едно много интригуващо пътуване от древна Гърция до един забутан американски колеж в Хампдън. Мястото където главният герой попада несъмнено носи влагата и миризмата на мухъл напомнящи на мрачен лондонски следобед. 

720 страници и история, която мога да преразкажа с 10-ина изречения и все пак не мога да кажа, че имаше момент, в който книгата да ми доскучае, да искам да прескоча нещо или да стигна по-бързо до развръзката. Всеки един на пръв поглед излишен детайл, който изглежда е вмъкнат единствено с цел да подсили историята, в крайна сметка се оказва с преднамерено начертана роля в развръзката на самата история. 


Повечето от вас вероятно вече са чели историята и познават сюжета. Дона Тарт разказва историята на две убийства. Едното - непредумишлено, по-скоро инцидент, който обаче белязва пътя на онази специална група от шестима студенти, записали се в курса по древногръцки. Второто - добре обмислено и хладнокръвно планирано убийство. Убийство на другар. През цялото време докато чета, се превръщам в съучастник на Ричард, Хенри, Камила и Чарлз. Ясно осъзнавам разрива с ценностната ми система и общоприетата морална рамка. В ума ми не спира да изскачат въпросите: Кога едно убийство е оправдано? Кога наистина човек може да прекрачи границата и да отнеме човешки живот? Достатъчен мотиватор ли е инстинктът за самосъхранение за извършването на убийство?

И макар че не се осмелявам да дам отговор на собствените си въпроси, четейки книгата, просто не мога да застана на другия бряг на реката, да посоча четиримата младежи с пръст и да ги обвиня, да ги осъдя. Без сама да осъзнавам, ставам съпричастна с историята и действията им. Не бих казала, че ги оправдавам, но някак ги разбирам и приемам мотивите им. 


Дона Тарт разгръща наистина много добре психологическата страна на това убийство, както и физическите и ментални последствията от него. Интригуващо начало и не по-малко интригуващ край, "Тайната история" определено е една от онези книги, които не позволяват на читателя да спре, които те карат да драпаш, докато не стигнеш до дъното, докато не разплетеш интригата, но и без да оставят любопитството ти незадоволено.

Кървави, кървави разкази

Знаете ли, минаха години, откакто за последно четох такава литература. Голяма грешка. Но тя понякога така тежи. Като буца в гърлото, като камъни в стомаха.
Никога не съм обичала разказите, но това не са разкази, това са груби, сурови истини. От ония бодливите, дето издират кожата, режат костите и се забиват право в сърцето, в дробовете, в мозъка. От тия разкази боли, но това не означава, че имам право да им обърна гръб. Не може. Тия разкази трябва да се четат.

Чета, преглъщам горчилка и не мога да ги оставя.
Толкова буйни, немирни, толкова трънливи, кървави, толкова наситени, та чак не можеш да ги смелиш. Но трябва да се четат. Трябва и да се помни. Макар историите да не настояват за историческа достоверност, този сборник разказва за ония тъмни, бурни времена, когато всички се опитват да разкъсат Македония - грубо, брутално и безмилостно, да я откраднат като булка, да я обезчестят и присвоят. Разкази, излети като изповеди, изтичат от страниците на това книжле - толкова малко, толкова тънко, а тежи като канара в ръцете и ума.

С последния разказ съм опустошена, разпиляна на парчета, точно както Петър Делчев обещава на корицата. Другите някак успях като че ли да ги преглътна. Но образът на Балканската мадона, която никой не нарисува, не мога да забравя - бременна, с пистолет във всяка ръка и нож в устата, изправила се пред турците, погната от клетвата на своите съселяни, децата им от кръвния данък да освободи. Писъкът, ревът пронизал небето на същата тая жена, спасила децата на цяло село, оставена на произвола да роди първата си рожба пред безжизнените погледи на мъртвите турци, орисана да целуне мъртвото чело на детето си...такъв рев отеква през вековете и остава в душите.

Липсваше ми тая литература. Сега се отприщва нова вълна. В библиотеката оттатък чакат "Калуня-Каля" и "Караджата". Но преди тях, мисля да продължа с "Трънски разкази". Всяко нещо по реда си.

Шапка от небе за Тифани

"A Hat Full of Sky" е точно такава, каквато загатва заглавието - безгранична, свободолюбива, една такава, широка, естествена и необятна.
Тери изправя Тифани и нейните нови приятелки пред сериозно изпитание. Кара ги да се изправят пред самите себе си, да се огледат хубаво в огледалото, да видят ясно дори и онези черти от себе си, за които им се иска да си затворят очите. Но в крйана сметка, ако искат да бъдат себе си, те трябва да ги разпознаят и приемат.

Тифани се изправя пред своята тъмна половина, безскрупулна, алчна, егоистична и изпълнена с необятна магическа сила. Анаграма се сблъсква с едно свое не толкова нахакано и лидерско Аз, което може да слуша без да прекъсва хората и да им говори, без да им заповядва. Но от всички май най-много ме изненада Петулия. Милата и сладка Петулия, която започва всяка изречение с "Ъм.." и която би се съгласила с теб, дори ако й кажеш, че небето е зелено, само и само да не влиза в конфликт и да не противоречи на другите. Ето тази същата Петулия накрая показа завиден характер, размахвайки пръст на кой да е, ами на самата Анаграма използвайки изрази като "никога, ама никога повече да не си посмяла..."

Май само Мак Фийгълите не отбелязаха особен напредък в личностното си развитие, но те така или иначе си правят, каквото си искат. Освен това на практика са си безсмъртни, защото си мислят, че вече са умрели, така че и смъртта не ги плаши особено.

О, Смърт също не пропусна да се запише в историята, крайно епизодично за мое огромно съжаление, но все пак тук се концентрираме върху Тифани.

Толкова се радвам, че започнах да чета поредицата на английски. Хвърлих един поглед на българското издание, защото ми стана интересно как са превели имената на героите. Прехвърляйки текста попаднах на някои разговори с фийгълите. И не мога да възприема българския превод. Не твърдя, че бих се справила по-добре със задачата, просто има някои неща, които губят чара си като се преведат на друг език.
Сега подхващам "Wintersmith" и нямам търпение да видя каква пак ще я забърка Тифани

Мътви богове в "Град на стълби"

Впечатлена съм. Наистина впечатлена и истински заразена от тази книга. Изобщо не очаквах толкова да ми хареса. Да не говорим, че с тези криминални и шпионски нишки, за които четох в няколко ревюта, съвсем не спадаше в категорията книги, които бих пипнала.
Но не мога да си изкривя душата - впечатлена съм.

Не съм сигурна на коя лавица да я сложа - при фентъзитата, при политическите кримки, при книгите за шпионаж. Книгата е криминално-политическо фентъзи, преди ми звучеше абсурно и сега ми звучи. И все пак това разнообразие от жанрове се оказа повече от печелившо.
Историята ни праща е Баликов - тънещ в мизерия град с упаднала икономика. Място на отмрели вярвания в отдавна изгубени и избити богове. Или не съвсем избити, както завръзката книгата подсказва. Главната героиня Шара Тивани е изпратена, добре де, не е съвсем изпратена - пристига, за да разследва убийството на сейпурски учен. И тук шпионската интрига се заплита, за да се превърне в нещо много по различно от класическа 007 история.

Едно от нещата, които истински ме грабнаха в тази книга, беше образа на спътника на Шара - Зигруд. Наследник на дрейлингите, за които авторът не спира да намеква , че са диваци, които живеят, за да се обучават, да се бият и да убиват. КОето не е далеч от истината, имайки се предвид, чудовщните размери, впечатляваща физика и бруталната безскрупулност, с която Зигруд се хвърля в бой. И макар Шара да е тази, която дърпа конците, именно нейният спътник е онзи, който се справя с всички предизвикателства, които включват спасяването на животи.
И някак си тази цялата история няма как да не ми напомни на геополитическа карта на света днес. Като че нещата не са чак толкова различни  - мъртви богове, в които хората все още вярват, заради които се избиват и поробват. Фанатици, които обебват света със своята вяра.

Определено историята има интересна заложба. Очаквам развитието в  Сейпур в следващата книга. И най-вече образа на Зигруд, които ми се иска да се разгърне още повече. А автора подметна една-две идеи в края, така че шанс има. Чакам и се надявам.

Ние, останалите, просто живеем тук

"Ние, останалите, просто живеем тук" не е това, което очаквах. И както обикновено в случая с Патрик Нес е глътка свеж въздух всред другите ми четива. Взех си ги заедно с "Освен този живот" по едно и също време, но реших да започна с тази, защото очакванията ми от „Освен този живот“ са доста големи.

Чета краткото послание на задната корица на книгата още докато се прибирам след панаира на книгата и се чудя какво да очаквам. Върти ми се в главата нещо като "Живият хаос", но Нес отново ме изненадва.

Да, в книгата става въпрос за всички онези неща, за които се споменава на там - зомбита, безсмъртни, вампири, душеядци и неизменната линия на избраните деца, които трябва да се борят с тях. Но те се случват някак на заден план, като кратко съобщение в началото на всяка глава,  като фон на същинската история, която ме поглъща.

Нес отправя взора си към няколко от неизбраните деца - онези останалите, които обикновено в другите книги служат за статисти, докато четем за подвизите на героите. Показва ни какво се случва по време на катаклизъм с онези, които не са отговорни да водят битката за спасяването на света, на живота на земята. Как се справят те с бремето, което другите носят, чакайки безпомощно да разберат, дали светът ще свърши и ще могат да продължат живота си някак. И сякаш въпросът как ще продължат с живота си, когато всичко приключи ги плаши повече, отколкото това дали светът изобщо ще просъществува.

Ако не искате спойлери за характерите в историята, ви препоръчвам да не четете между линиите.

--------------------------
Нес ме приобщава към една група от четири деца, която ми става особено близка. Майк, разказвачът, тревожна натура преследвана от компулсивно-обсесивно разстройство, което го кара да брои шишета с кетчуп и телефонни стълбове до безкрай, да мие ръцете си, докато не изтрие мазнината от кожата, докато не закървят и не се напукат и после да продължи отново да ги мие, защото не може да се отърве от чувството, че ако престане, нещо много лошо ще се случи. Майк, който се чувства зависим, слаб и нежелан в компанията си. Майк, който умира от страх, дали ще може да се справи със самостоятелния си живот, който му предстои да започне (ако избраните деца успеят да спасят света, разбира се). Майк, който е брат на Мел и който е влюбен в Хена - момичето, което се учи как да преглътне избора, който родителите й са направили вместо нея. Да замине като доброволец на място, където върлува война, болести и лудост, от която няма спасение. Хена, която се опитва да свикне с мисълта, че трябва да захвърли младостта си, такава каквато ще бъде за приятелите й, за съучениците й, такава каквато самата тя си я представя.
Мел е момичето, което на косъм не умира преди известно време. Всъщност, за да бъдем точни умира, но лекарите някак си успяват да я върнат към живота. Мел, която се бори с анорексията, защото не може да се отърве от усещането, че е непълноценна, че не е достатъчно привлекателна за обекта на желанието си. Мел, която е безкрайно стресирана от амбициозна кампания на майка й в политиката. Мел, която толкова много отчаяно иска да оцелее, да се храни, да живее, докато не се научи да живее истински.
И Джаред - момчето, което изглежда като най-силната и неподатлива натура в компанията. Красив, атлетичен, добродушен, винаги готов да се притече на помощ, на моменти единствения пристан, в който Майк намира спасение от компулсивното си разстройство. И гей.  И полубог на котките. Джаред, който ми се струва, че ще изиграе много по-сериозна роля за развръзката, отколкото изглежда преди историята да е написала "Край". (Оказах се права)
-----------------------------

И докато всеки от четворката се бори със своето минало, настояще и бъдеще, докато всеки се опитва да преодолее собствените си демони в града започват да се случват странни неща - избраните деца биват избивани, поредица от нещастни и необясними случаи сполетяват останалите, които просто живеят там. И всяка една нишка подхранва демоните на неразделната четворка.

Напоследък избягвам да чета книги на социална тематика, книги за деца с проблеми, за нещастни съдби и безизходица, защото ме натоварват, защото ми пречат да се отърся от работния ден, от собственото ми ежедневие. Обожавам историите им, но ме карат да се чувствам мрачна.

И ето сега чета точно такива истории, сблъсквам се с личната трагедия на героите и се чувствам добре, обнадеждена, изпълнена с някакво странно положително чувство, което не ми позволява да се скапя. И това е обичта и подкрепата, която тези счупени деца си дават един на друг.

Магията на Тифани

Тери пак удря право в десетката. Тифани е точно онова, за което сме мечтали като малки. Едно най-обикновено момиченце - кестенява коса, кафяви очи, опърпана рокля, стари и износени ботуши - което работи във фермата на родителите си, която не е точно тяхна, а всъщност на Барона, и което обича да прави сирене. Едно най-обикновено момиченце, каквито сме били всички като малки  (или поне аз бях), на което обаче му се случват необикновени неща. Тифани има един основен недостатък или качество, не е много сигурно - любознателна е. Попива като гъба всяка информация, до която се добере. А паметта й е наследник на не едно и две магически дела, сътворени от баба й, защото в крайна сметка, ако можеш да го направиш, значи е магия.
Магията не е самият акт на извършване, а знанието как да го извършиш, затова и нескончаемото любопитство на Тифани я набутва в едно триизмерно приключение, запраща я в различни светове, водена от ...или по-скоро предвождаща онези малки сини разбойници, чиято естествена форма е шумна и пияна, пренася я на места където нито  First sight, нито Second thoughts (Мисля, че в официалния превод на български са Първо зрение и втори акъл), всъщност даже и третият, четвъртият, та чак до двадесетия и нагоре акъл, се лутат и не могат да решат сън ли е, реалност ли е.

По препоръка на една моя позната, която вече си купи книгите от поредицата в оригинал и ми ги набута очарована в ръцете, реших да не посягам към българското издание. В началото диалектът на Нак мак Фийгълите ми създаде известни затруднения, но някъде към средата ти става като роден и не го забелязваш. Така че не съжалявам и на йота, че я почнах на английски. Дори мисля, че се зарибих да препрочета и поредицата за смъртта на английски.

Тери си е Тери.
Обожавам начина, по който издига около мен магическия си свят, докато чета. Как наслагва детайл по детайл и изгражда герои и събития, които ме въвличат в своите приключения неусетно.

Напълно осъзнавам, че първата книга от поредицата за Тифани е насочена към по-детска аудитория, но това явно не ми попречи да потъна до уши и да се насладя на историята. Още по-малко пък ще ми попречи да продължа и с другите, които по думите на човекът, който ме насочи към тях, стават още по-интересни.