"Освобождение" - Патрик Нес (Ревю)

Заглавие: "Освобождение"

Автор: Патрик Нес

Издателство: Студио Арт Лайн

Превод: Златка Миронова

Брой страници: 202

Година: 2018

Когато потъна във въображението на Патрик Нес, повече не мога да изляза. Винаги си купувам всяка негова нова книга в деня, в който я докарат в книжарницата. И си я пазя. За черни дни.  Неговите книги винаги са в графата "за черни дни". В такива моменти, когато главата и сърцето ми са празни, най-трудно е да взема решение, какво ще чета. Ако книгите са моето лекарство, как се очаква да оздравея, без да чета...
Сега за пръв път след "Часът на чудовището" започвам книга на Нес, не защото съм в безизходица. Не стига това, но и след "Освобождение", продължих отново със "Спасението на Хенингтън". И потънах още по-дъбоко.
Всички куршуми са изстреляни.

Знаете ли, няма по-добър начин да разберете идеите на Патрик Нес от този да ги прочетете. Не с всички книги е така. Ситуациите, които той залага са многопластови и двустранни. Гледни точки няма да ви липсват. Патрик Нес обича да акцентира върху осъзнаването и признаването на истинските ни чувства. Ообича да се рови в най-дълбоките, най-срамните кътчета от човешката душа. Там където всеки крие своите малки тайни, от които се страхува или срамува. Всяка дума, всеки жест и лъжа биват грижливо прибрани там, където светът не би могъл да ги достигне. Никога. Това са онези мрачни истини, чието същесъвуване предпочитаме да игнорираме, които искаме да скрием.
Защо ли? Ами защото това ни прави по-добри хора. По-нещастни, но по-добри. 

Патрик Нес заравя по една такава тайна у всеки от своите герои и го тласка ред след ред, докато накрая не го притисне в ъгъла и не го накара да я признае. Да застане пред света и да признае всичко. Гол. Уязвим. Заложил всичко.

Адам е седемнадесетгоден младеж, който расте в пуританско градче, в още по-пуританското семейство на пастора, където Бог вижда всичко. Но Адам е спрял отдавна да се осланя на този Бог. Днес е денят, в който ще загуби част от себе си. Довечера е канен на парти, по случай изпращането на тази част. Но до довечера има цял един ден, в който и малкото останали стожери около него ще се срутят.

Адам вече е усетил тръпката на голямата любов, както и колко безмилостно може да наранява тя. Успял е и да излекува тази болка с нова любов. Успял ли е наистина?
В един ден всичко отива по дяволите. Всяко нещо, което би имало някакво значение в неговия най-обикновен живот се срутва с гръм и трясък в рамките на един ден. А вечерта му предстои срещата с момчето било някога голямата му любов. Или все още е?

И докато светът се разтваря под краката на Адам и се опитва да го погълне и завлече в Ада, в другия край на малкото скучно градче, от езерото излиза призрак, свързан с наскоро убитото момиче. Призракът се отправил към сърцето на града и помита всичко след себе си. Имат ли изобщо жителите на това малко схлупено градче шанс за спасение?

Патрик Нес има изумителния талант да достига с думите си до страховете, които глождят всички нас, поради едно или друго. И когато успява да го направи по толкова прекрасен и красноречив начин с толкова малко думи, просто нямам какво да добавя. Между тези две корици сред не много на брой страници се крие цялата объркана вселена на един тийнейджър. Неговите най-обикновени проблеми, които обаче могат да се превърнат в истински апокалипсис. И какво като са най-обикновени? Какво като се случват със стотици други тийнейджъри по света в този миг? Това решава ли нещата по някакъв начин? Помага ли ти да подредиш бъркотията в ума и сърцето си? Прави ли ги по-незначителни?

"И на кого му пукаше, че е обичал с любовта на петнадесет-шестнадесетгодишно момче? Нима от това тя ставаше по-малка? Двамата бяха по-големи от ония идиотчета Ромео и Жулиета! Защо всеки, излязъл от тийнейджърството, автоматично започване да се отнася със снисхождение и пренебрежение към всяка любов, която изпитва човек през тези години? На кого му пука, че порастваме и надживяваме младежките си чувства? Нима от това те стават по-малко истинни, отколкото са били в дните на болка и еуфория, в които сме ги преживявали? Истината винаги съществува само днес и сега, дори когато си млад. Особено когато си млад."

Звучи някак блудкаво и омаложаващо, ако кажа, че това е един роман за съзряването. Но той е точно такъв. Това е моментът, в който спираш да бягаш от страховете си, изправяш глава, стискаш зъби и се освобождаваш от оковите на собствените си грижливо пазени тайни. Моментът, в който най-сетне си готов да посрещеш удара с вдигната глава. С ясното съзнание, че ще заболи много. и въпреки това не бягаш. Забиваш пети в пясъка и просто се затичваш към него. И както всеки роман на Патрик Нес, този също отправя своето послание към света и носи по една солидна раница кураж за всеки, който има нужда от него. 

"Деца от кръв и кости" - Томи Адейеми (Ревю)

Заглавие: "Деца от кръв и кости"
Автор: Томи Адейеми
Издателство: Егмонт
Превод: Надя Златкова
Брой страници: 528
Година: 2018

Колко прекрасни думи прочетох за тази книга и колко пъти я подминавах. Все ми се струваше прекалено сериозна за YA и прекалено лежерна за сериозна литература. А когато не съм сигурна как да класифицирам нещо в ума си, ми е трудно да го синхронизирам с онова вътрешно усещане, което ме тегли към опреледелена книга в определен момент. И макар и да се нареди отдавна на един от рафтовете с непрочетени книги у дома, "Деца от кръв и кости" като че ли никога не влезе в техните редици.
Затова просто я започнах. Насила. Защото поне трябваше да й дам шанс. Не е нейна вината, че аз съм сбъркана и не ме слуша главата.

В крайна сметка останах не просто изненадата, а зашеметена. Преди да се усетя разгръщах стграниците на тази история ненаситно и жадно. Но фактът, че е увлекателно написана е най-незначителната от силните й страни.

Томи Адейеми избира да разкаже тази история по един изключително емоционален начин. И за да бъде шамарът още по-жесток, тя вплита и част от нигерийското си наследство в нея. Тежестта на митологията и вярванията на местното население помагат на Томи Адейеми да създаде своите образи кръв и кости.

Зели Адебола е момиче на прага между детството и зрелостта, което все още помни как е изглеждала магията преди Нападението. Преди да види как майка й увисва на въжето. Преди магията да изчезне. Преди тя да се превърне в безпомощна ларва.
И макар Зели да не е от тези, които биха се примирили кротко със съдбата си, тя е с вързани ръце. Какво може да направи една безполезна ларва? Зели може и да умее да върти жезъла и да се защитава, но може ли да се изправи сама срещу цялата стража и войска на крал Саран? Може ли едновременно да се бие и да пази семейството си?
Безполезна. Отгледана да се страхува, да се подчинява. Тя е просто ларва. Както и всеки друг божник, най-презрените твари в земите на Ориша.

Но съдбата има други планове за Зели. Съществуват три артефактка, с помощта на които магията може да се върне в Ориша и божниците да получат шанса да се защитават отново, да бъдат пълноценни хора. И когато принцеса Амари, дъщерята на крал Саран, открадва един от тези артфекти афектирана от убийството на най-добрата си приятелка, всичко изведнъж се преобръща. Начело на кралската гвардия, която преследва крадлата, застава нейният брат Инан. И неговата нерешителност създава най-голяма каша, която можете да си представите. Един цял град е унищожен - изгорен до основи, а жителите му изклани като прасета.  Амари, Зели и брат й Тзеин се оказват бегълци. А самият Инан затъва още по-дълбоко в противоречивите чувства, които объкват главата му от момента, в който за пръв път усети аромата на Зели.

"Имаш дълг, но имаш и сърце. Да избереш едното, значи другото да пострада."

Тази книга притежава всички опорни точки и качества на един съвременен фентъзи YA роман. Но тя отива и много отвъд жанра си. Има нещо много специфично в начинът, по който Томи Адейеми разказва. Можете да усетите емоциите й през страниците, да почувствате колко дълбоко слиза болката й. И сякаш въпреки тези чувства в себе си, тя самата успява да изплува над ужаса и да балансира добре историята си, да внесе в нея нужната доза смях и надежда.

Просто няма начин тази история да не достигне до своите читатели. Тя е като флаг, като бойно знаме, което ни обединява, което ни тласка напред и в същото време ни кара да се върнем назад, да си спомним. Кара ни да осъзнаем, че ако премахнем всички фентъзи елементи от тази история, в нея ще открием едно много остро зрънце истина, достатъчно, за да ни припомни, че можем да бъдем по-добри. Защото дори и Ориша да е измислена страна, а Зели просто героиня от книга, не едно и две деца са били жертва на насилие, загубили са семействата си, живота си... просто защото са ларви за своите насилници.

Томи Адейеми иска да върне магията в ръцете на тези деца, защото магията не може да излекува болката им, не може да им върне загубеното, но може най-накрая да им даде нещо така бленувано - сигурност и правото да живеят. 

"Татуировчикът на Аушвиц" - Хедър Морис (Ревю)

Заглавие: "Татуировчикът на Аушвиц"
Автор: Хедър Морис
Издателство: Рива
Превод: Маргарита Дограмаджян
Брой страници: 244
Година: 2019


Оказа се, че да пиша за "Татуировчикът на Аушвиц" е много по-трудно, отколкото очаквах. Натрупала съм вече пет чернови, които не улавят и на йота емоциите, които тази книга буди в мен. Да не споменавам, че няма и една довършена чернова, защото още в началото, когато подмина увода и пристъпя към същиснакта част, изглежда блокирам тотално.
И сега драсканиците ми са на път да отидат по дяволите....Продължавам да се блъскам в стена на края на задънена улица.

Това е историята на Лали - словак, еврейн, концлагерист. Или по-точно историята на Лали и Гита, защото както и да го погледна това е една любовна история, нищо, че в нея се говори повече за смъртта, страха и ужаса, отколкото за любовта.

Животът на Лали в един от лагерите на Аушвиц започва като този на всеки друг затворник - в общите бараки, с мизерна дажба, къртовски труд и в потресаващи условия за живот. Оцеляване на прага на смъртта. Но за разлика от мнозина, Лали е добре образован, притежава отлично чувство за време и такт. Лали знае кога може да си позволи да отговори и кога не. И едно наистина безценно нещо - Лали все още притежава своята човечност.

"Който спасява един, спасява целия свят."

Тази човещита събира и обединява хората около него. Тази човещина спасява живота му, когато другарите му от цялата барака го пазят и отделят от и без това оскъдните си залъци, за да му помогнат да оздравее. Тази човещина го запознава с татуировчикът на Аушвиц. И го превръща в негов чирак.
Когато известно време след това Лали сам заема позицията на татуировчик на Аушвиц, нещата коренно се променят. Той вече не е подчинен на капото, нито на управата на лагера.С този пост Лали се превръща в част от Политическия отдел на СС.

Ако попиташ германците, да бъдеш татуировчикът е чест, каквато никой еврей не заслужава. Ако попиташ лагеристите, да бъдеш татуировчикът е предателство, каквото никой не иска да извърши.
И все пак някой трябва да върши тази работа. Ако не е Лали, ще е друг. А в лагерите на смъртта правиш, каквото е необходимо, за да оцелееш. Всичко в името на живота, каквото и да ти коства това. Докато не се предаваш, имаш шанс, имаш път и надежда.

Лали се превръща в кръвоносен съд за лагера до степен, в която в кръвообращението са включени както лагеристи, платени работници, капо, надзиратели, дори някои по-висши офицери. Когато не татуира номера върху ръцете на новопристигналите, Лали снабдява целия лагер с желаните стоки. Така младият мъж се запознава за пръв път с Гита -  татуирайки ръката й. И така се превръща в дилърът на лагера, благодарение на приятелките на Гита.

Любовта между двамата лагеристи е дълбока и отчаяна, каквато може да се роди само в условията на безусловно страдание, на абсолютна безнадеждност. Тази любов цъфти и цъфти все по-силна с всеки изминал ден, напук на целия лагер, на всички нацисти, напук на смъртта, страха и ужаса, които пълзят в сърцата им всеки миг.

Едничкото красиво нещо в тази история е човещината, всичко останало е мрак, насилие, унижения, потисничество, смърт и бруталност. Вярвам, че затова и Хедър Морис е избрала да разкаже историята на Лали и Гита именно толкова дистанцирано. (Затова има и още една причина, но нея ще я разберете в края на книгата.)

Многизна обвиниха авторката, че е написата тази истприя сухо, скучно и бездарно. Но аз симпатизирам на този телеграфен стил, който Хедър Морис е избрала. Не е лесно да разказжете такава история, да вложите душата и сърцето си в тях и все пак да се съхраните. Невъзможно е да останете безучастни. Но написани така думите, създават сякаш една тънка предпазна стена, която поне малко успява да ви опази от урагана, който безмилостно вилне отвъд нея.

Това е една от онези смазващи истории, които изцеждат от теб и последната капчица живец. Притискат те в миризливата помия, припомняйки ти, че също толкова лесно утре ти самият можеш да си на мястото на Лали или Гита, затворен зад бодливата тел, по която тече ток. Да живееш в ежедневен ужас, дали няма да се превърнеш в следващото опитно заейче за експериментите на лагерния доктор. Дали няма да умреш от глад? Дали няма просто да паднеш на земята от изтощение без да си способен повече да с изправиш? Дали няма да се пречупиш и да намериш начин сам да сложиш край на този ад? Дали няма просто така да те убият за развлечение? Дали...

Но тази история ме изненада. Изненадаа ме особено в края си. И това като че ли я направи още по-горчива. И заби бодливите й тръни още по-дълбоко в сърцето ми, до степен, в която ако си позволя да ги изтръгна, ще умра от кръвозагуба.
А това, което истински смразява кръвта ми, докато чета е знанието, че историята на Гира и Лали е истинска. Нито една книга за концентрационните лагери не е лека за четене, но като си с ясното съзнание, че това, което четеш не е художествена измислица а биографична история, тежестта заплашва да те смаже.

Знам, че може би и вие като мен страните малко от книги, които се появяват в интернет пространството на всеки втори клик, но не забравяйте, че понякога има причина за това. И че докато не опитате сами, няма да разберете, коя от двете истини важи за вас. Така че дори и да ви е писнало да гледате мнения и коментари за "Татуировчикът на Аушвиц", вземете и я прочетете. В нея ще откриете още много неща под повърхността на историята за лагерите на смъртта. Тази книга ми даде една друга гледна точка, за която не бях помисляла преди. Често в такива книги ще срещнете думите "Направих каквото трябва, за да оцелея", но това обикновено означава или действия породени от крайно унизителните и мизерни условия, в които лагеристите са били принуждавани да живеят, или персонификация на злото у хора, които до вчера са били мачкани и душевно изтребвани, а днес получават мъничко власт, която ги превръща в чудовища. От страх, да не попаднат отново от другата страна на камшика.

Но тази история ми показа един образ, който не бях срещала преди. Образът на Лали, който изпитва ежедневна вина, заради това, че наранява собствените си хора. Който ежедневно изпитва страх, дали няма да го заплюят в лицето. Но въпреки всичко той татуира ръцете на еврейте и циганите доброволно. Има избор. Може и да не бъде татуировчикът на Аущшвиц, но въпреки това избира да е.  Дали биха могли да му простят това, което върши, за да оцелее? Дали би могъл да си прости сам? И какво му коства този избор... на него, на Гита, на красивата Силка, на всяка една от тези нещастни души, изгнили там?

Знаете ли, има някои книги, които просто няма нужда да бъдат написани красиво. Защото са истина. А Историята е жестока и безскрупулна. Тя не използва красив език, а кръв и власт, за да разкаже паметта си. 


 Надявам се, да видим на български и книгата за Силка, за която като си помисля дори, ме побиват тръпки. И въпреки това или точно заради това, се надявам.

"Жестокият принц" - Холи Блек (Ревю)

Отдавна книга не ме е карала да се чувствам така. С първата си книга от поредицата "Вълшебният народ" Холи Блек просто замахна небрежно и разкара от хоризонта всяко едно начало на YA поредица, в което съм се влюбвала досега. И ако продължи в същия дух с лекота би заела челното място за цялостно творчество.

Познавам творчеството на Холи Блек само от кооперативната й поредица с Каси "Магистериум". И тя е супер сладурска. Но играе в различен жанр. Тя е значително по-детинска. И макар че обожавам невинността на детските книги, все пак трябва да призная пред себе си, че е невъзможно да ме преобърнат така, както YA успява. А това тук е в съвсем друга лига. 

"Жестокият принц" е изкушение и опасност, обгърнати от магия и жестокост.
Историята на Джуд е объркана и би ми отнело излишно много време, за да ви разкажа това, което иначе ще прочетете още в първите 5-6 страници от книгата. Това, което трябва да знаете е, че Джуд е човешко момиче отгледано в Царството на феите. Тя е слаба, крехка, изпълнена със страх и омраза. Подложена на постоянен тормоз, нежелана и отхвърлена от всички извън дома й. И въпреки всичко това е домът на Джуд. Тук е близначката й и по-голяма им сестра Вивиан. Тук е единственото подобие на родител, което тя някога ще има, след като именно това подобие на родител уби истинските й родители. Но дори и така, подобие е по-добре от нищо. Заради социалния статус на доведения й баща, Маддок, Джуд и сестра й получават образование, каквото получават само благодорниците от Вълшебния народ. И така двете момичета са принудени да учат с каймака на обществото. А този плод е наистина много гнил.

Човешките момичета ще останат завинаги чужди на този свят. Макар и израснали в него, макар и по-близо до него, отколкото до своя собствен, те винаги ще останат аутсайдери за Вълшебниянарод. Феите винаги ще гледат на тях с пренебрежение или с хищническата усмивка на орел над плячка. За двете момичета не остава нищо друго освен да наведат глави и да се молят да не бъдат забелязани днес, утре, вдругиден и всеки ден след това. 

Годините прекарани в потисническо, подигравки и страх акумулират в Джуд такова количество от омраза, каквото вече не може да бъде побрано в човешкото сърце, не и без да прелее.
И разбира се прелива. Вълната от възмущение и мраза се изсипва върху принц Кардан и неговите приятели. Най-младият принц е този, който Джуд ненавижда най-много от всички хора на света. Той е олицетворение на жестокостта и безсърдечието. И очевидно умира да си играе с нея. Да й върти мръсни номера, да я унижава и стъпква в краката си. Ежедневно. Но да пречупиш духа на Джуд не е толкова лесно.
О, този сблъсък е епичен. Джуд е уплашена и едновременно с това решена на всичко, само и само да не й се наложи отново да сведе глава. И в момента, в който това решение узрява у нея, корабът започва да потъва стремглаво надолу. Джуд е единственият човек, който може да съсипе всичко в Царството на феите и да го съгради отново. Но това няма да е лесен път, нито честен. Колко саможертви е готова да направи младата жена, за да постигне целта си?

Тази история е опасна, красива и жестока. А Холи Блек е безмилостна към своите герои. С всяка следваща страница тя разцъфтява пред очите ми като мрачната кралица на YA жанра.

Знам, че отминаха времената, в които авторите идеализираха своите персонажи. Сега литературният свят се е отърсил от хиперболизираните безупречни красавци, които идват на бял кон и спасяват злочестата безпомощна принцеса. Но Холи Блек е излязла много извън тази рамка, толкова много, че сякаш започва да оформя нова - своя собствена рамка. Тя не просто оголва персонажите си до кост, за да покаже недостатъците им и да ги съживи. Холи Блек създава нещо изключително зрелищно. Това е чистата, безмилостна жестокост, под която се крие единствено ураган от объркани чувства, с които човек не знае как да се справи. Те са мрачни, прокълнати и порочни, неспособни да контролират собствените си импулси на моменти. Тук няма благородни маски, а само чиста и свирепа безмилостност.

Джуд е потънала толкова дълбоко в своята омраза, че стрелката на вътрешният й компас вече рядко успява да предположи къде точно се намира правилното решение, това което ще причини най-малко страдания. Всъщност не съм убедена, че Джуд вече я интересува какви страдания и на кого ще причинят действията й. Нейните идеи изведнъж се разгръщат по-далеч от това простичко лично отмъщение към принц Кардан и неговите сънародници, към един народ, който чувства колко роден, толкова и омразен. Затова Джус иска да промени света на феите. Всичко, което има са омразата в сърцето и добрите си намерения, но замислете се, колко ужасни неща са се случил именно от добри намерения.

Кардан гори в свой собствен ад, като част от едно жестоко семейство, което не дава пукната пара за него. Изгаря от нуждата си да го разкъса и да му принадлежи еднакво и по равно. Но още по-ужасна е борбата с привличането му към слабото човешко момиченце Джуд. Желание, което го кара да я желае до степен, в която се отвращава от себе си.

Ако сте си представяли как Джуд и Кардан най-накрая ще признаят чувствата си един към друг, ще се прегърнат и обединят в името на това да изградят един нов по-добър свят за царството на феите, сте в голяма заблуда. Струната между двамата е обтегната от привличането и натрупваната с години омраза, която ще ги свърже в един нежелан и от двамата съюз. Съюз лишен и от капчица доверие, но и наситен с изпуснати мисли, тайни желания и неволни жестове.

Втората книга се очаква да бъде дори по-интригуваща и опасна и от първата. Нямам търпение да видя, дали или по-скоро как Кардан ще предаде Джуд, защото всяко друго развитие би опорочило тази красива и жестока история. И не по-малко искам да видя как ще се променя образа на Джуд. Как ще се справи с дворцовите интриги, как ще управлява марионетката си. Ще бъде ли тя кукловодът или ще се остави Кардан да й дърпа конците.

"Жестокият принц" оставя мрачни мисли и горчив вкус след себе си. Не можеш да очакваш кой знае каква добрина да се роди в света на феите, защото те просто са такива - могъщи, жестоки, безскрупулни и брутални. Те са естествени хищници - красиви, магнетични, чаровни, привлекателни за малките беззащитни агънца. Но какво се случва, когато агънцето се превърне във вълк? Какво ще направи тогава вълкът? М-м, нямам търпение да разбера.

"Кръв от къртица" - Здравка Евтимова (Ревю)

Несъмнено сте чували името Здравка Евтимова. Някой от вас по-отдавна, други едва наскоро,когато всички медии споделиха новината, че нейният разказ "Кръв от къртица" е влязъл в американските учебници за 8-ми клас. Откакто чух тази новина се чудя на тази реципрочност, Здравка Евтимова влиза в американските учебници, а Рик Риърдън влиза в нашите. Но май ще спра дотук, защото ще се измести твърде много фокусът на този пост, защото ще ми проличи, колко много ме засягат тези неща, ще проличи жлъчта и предразсъдъците ми. А не за това искам да говоря. 

Сборникът "Кръв от къртица" го видях преди близо десет години, когато посещавах все още много често столична библиотека. Но така и не го взех. Не посягам така лекомислено към сборник с разкази. Те са нож с две остриета. И двете наточени като ками. А тези на Здравка Евтимова режат дълбоко и болезнено.

Знаете ли, кой писател неизменно изниква в ума ми, четейки тази книга? Емил Зола. Не мога да се отърва от усещането, което неговото творчество всява в мен. Но това тук е по-силно. Защото Здравка Евтимова е по-реална от него. По-близо е. И успява да свири по струните ми така. както никой чужд писател не би могъл. Защото силата на заряда е дори по-голяма, защото има нещо много българско, много човешко по нашенски в нейните думи, което само ние бихме могли да усетим и оценим истински. И това ме кара да се чудя, какво ли би помислил един чужденец за някои от тези разкази. Дали би могъл да разбере отвъд горчивия вкус и разтуптяното сърце, които оставят след себе си в читателя. Не, мисля, че все пак ще им се губи по едно малко зрънце, което няма как да ти ръби, ако никога не е влизало в обувката ти.

Разбирам защо "Кръв от къртица" е част от американските учебници. Този разказ няма народност, само фолклор, какъвто всеки би искал да нарече свой.
Да преплиташ в така в едно жестокост и човещина, това е талант, какъвто малцина творци притежават.
Невъзможно е да останете незасегнати от нейното творчество. Невъзможно е да подминете думите й. Невъзможно е да ги изтръгнете от себе си. Те са сурови, натуралистични, кървави от истинност.

Ако някъде на този свят има доказателство за неща като дарба и талант, то то е точно в ума и ръцете на Здравка Евтимова. Казват, че пътят към това да станеш добър писател, е практиката. Но не мисля, че практиката сама по себе си, би била достатъчна в този случай. На този свят съществуват хора, които усещат живота около себе си по различен начин. Начин, който им дава възможност да пишат за него без свян, без обезопасителна мрежа, без колебание. Те просто пишат за него и той оживява сред страниците им, такъв какъвто е - жесток и красив.
Разказите на Здравка Евтимова нашепват за човешката добрина и болката, които всеки носи в сърцето си, за крехките надежди, отчаяните опити, жетвоготовността. Това са малките истории на малките хора, защото дори и онези, които се смятат за големи или пък наистина са станали големи, някога са били малки хора. Животът е еднакво безмилостен към всички.Еднакво живописен, еднакво изненадващ. Няма значение дали ще затънеш в помията със старите си скъсани обувки или с новите си лакирани чепици. Помията все така ще проникне вътре и ще те вмирише. 
Дори и най-големите негодяи и злодеи, носят в сърцето си някое милно чувство към някого или към нещо. И когато дойде момент да се простят с него, светът се преобръща. Няма неказано зло и няма ненаказано зло.  Това са просто човешки истории, тежки, силни и сурови, каквито само нашият край може да роди. 
Тези разкази ме карат да се чувствам отново сред страниците на "По жицата", "Шибил", "Песента на колелетата"... Иска ми се да бях срещнала нейното творчество още в училище.

Думите на Здравка Евтимова ще останат отпечатани завинаги у този, който веднъж ги е прочел. И със сигурност ще го накарат да се връща отново и отново към тях за, жадуващ за още, като удавник в пустиня, намерил оазис.

"Сянка и кост" - Лий Бардуго (Ревю)

Трилогията за Гриша на Лий Бардуго не е нещо ново. Мнозина от вас вече са я чели, убедена съм. Чудя се, единствено защо аз самата я пропускам от толкова време насам. Не е като да не съм чела положителни отзиви за нея. Или пък да е защото не обичам този жанр. Не, и това не е. Наистина нямам логично обяснение. Но ето че се сдобих с тези книги едва преди месец, когато Егмонт пуснаха специалната си кутия посветена на Гриша, заедно с трите книги вътре, естествено. И моя милост, разбира се, си я поръча, съвсем спонтанно и съвсем логично. Това е книжна кутия все пак.

Вселената на Гриша е интригуваща.

Алина и Мал израстват заедно. Две сирачета, чиято връзка расте все по-силна с всеки ден. А приятелството им разцъфтява в любов. Или поне от страна на Алина. Тантурестият добродушен Мал с годините се превръща в чаровен и силен младеж и в най-добрият следотърсач. Така че не е толкова трудно да си паднеш по него. А самата Алина израства невзрачна и незабележима покрай него. Скъп приятел от детството му и още една от тайно припадащите под него девойки.

Но Лий Бардуго не оставя нищо на течението. Водата се завихря бързо и всичко се променя за секунди, за редове. Алина и Мал вече са пораснали, Алина е млад картограф, а Мал - следотърсач в Първата армия на царя на Равка - една някога могъща страна, сега разделена на две от Долината на смъртта. Първа армия бива внезапно нападната и когато насред хаоса и битката Алина вижда своя приятел ранен, отчаяна да го спаси, тя призовава слънцето и избухва в ослепителна светлина. Явление само по себе си достатъчно да убие и откаже врага от по-нататъшни действия. Първа Армия е спасена от невзрачната Алина, която преди десет години е била тествана за магия и не е показала никакви заложби. А ето я сега неспособна сама да повярва на случилото се.

Водовъртежа от събития разхвърля чувствата на двамата приятели и ги захвърля на срещуположните краища на тази история. Самият Тъмнейший взима под крилото си младото момиче, за да я отведе отведе в столицата, където може да се обучава при Гриша. А това само по себе си е достатъчно, за да му омекнат краката на човек. По ред причини. Да не забравяме, че Тъмнейший е най-могъщият човек в Равка и може би втори по власт и влияние след Царя. Освен това въпреки годините си се оказва младолик и привлекателен - красив и опасен. Алина нагазва в дълбокото от веднъж, без подготовка, без време за размисъл. Става част от нещо непознато и плашещо, част от нещо, от което изобщо не иска да бъде част. Но няма избор. И единствената протегната ръка е тази на опасния Тъмнейший, който я притегля ловко и силно към себе си.

На Алина й предстои да направи няколко прозрения и да вземе някои важни решения. Решения от които зависи бъдещето на Равка, защото именно тя е ключът към унищожението на Долината на смъртта. Но да знаеш, че можеш нещо и да знаеш как да го направиш са две съвсем различни неща.

Трябва да призная, че Лий Бардуго е съумяла да балансира изключително добре историята си - тя е дълга точно колкото трябва да бъде, с добри паузи и достатъчно динамичност и наситеност на действието. Като че ли ми липсваше малко плътност в характерите, но това може и да е желан ефект. Все пак да не забравяме, че това е първа книга от трилогия. Силно се надявам миналото на героите да оцвети още по-ярко мотивацията и действията им в следващите книги. Вярвам, че миналото на Алина и Мал ще бъде разкрито, но това, което ме интригува дори повече,е миналото на Тъмнейший. Искам да видя мрежата, която подсилва характера му, поведението му, идеалите и целите му. Искам да видя, докъде ще доведе всичко. Искам да видя и какво ще направи Алина.

М-м, и освен това едно неразпечатано писмо ме очаква вкъщи. Какво ли пише там? :))

"Афиши в огледалото" - Радостина А. Ангелова (Ревю)

За някои книги имаш добро предчувствие дългo преди да ги прочетеш.  Те са като пътуване, в което копнееш да се потопиш, но някак успяваш да усмириш инстинктите си и да изчакаш подходящия момент. От уважение към труда на автора, от уважение към себе си като читател. Вярвам, че за всяка книга има подходящ момент, не че не би ви харесала, ако я прочетете в друго време. Но идва един момент, в който историята сама те призовава и знаеш, че е дошъл мигът да се потопиш в нея.

 "Афиши в огледалото" на Радостина А. Ангелова е безспорен пример в тази моя теория. Тя  отлежава в библиотеката ми две години. Купих си "Бал в Мулен Руж" и "Виенският апартамент" още преди да съм я прочела, защото бях сигурна, че ще я обикна. Но въпреки това остана сред десетки други книги на един от онези рафтове. Мести се напред в редиците, назад сред други книги. Променяше мястото си при всяко преподреждане на библиотеката ми, защото още не чувах онзи повик от нея.
До миналата седмица, когато най-накрая го чух, през три стаи в четвърта. "Афиши в огледалото" ме призоваваше да я отгърна. И аз потънах в нея без да мисля, без спасителни въжета, ей така, боса и разпиляна.

Несъмнено едно от нещата, които са събудили у вас желанието да си купите тази книга е обещанието да надникнете в онази София от началото на 20 век, която никой от нас не е виждал. Това е желанието да усетите духа на една възраждаща се София, най-накрая отхвърлила хомота на едно петвековно робство. Тя е като нежна, крехка и много ароматна пъпка от роза. Но и тръните й са големи и остри.

Тази София е колкото магична, толкова и еснафска. Противоречива и истинска. Невъзможно е да останете недокоснати от нейния чар. Невъзможно е да не видите прахта полепнала по ботушите ви, докато крачите из кривите й улици. Но със сигурност това, което ще ви заплени безконечно, е желанието у тая София, което ще усетите. Жаждата й за култура, за одухотвореност, за артистичност. Нейната смелост и голота.

В тази прашна и толкова далечна от нас България, едно младо българско момиче завладява сцената на театъра. Тя е родена Руска Михайлова Мануилова, но добива сценичното име Роза Попова, което ще се превърне и в истинската й същност. Роза е феномен, осъждана и обожавана през целия си живот. Ако изобщо сте способни да се влюбите, то няма начин да не се влюбите именно в нея. Историята на Роза е буйна и непостоянна. След като се омъжва рано-рано, още момиче за два пъти по-голям мъж от нея, Роза започва артистичната си кариера в слухове и клюки по свой адрес, които бързо биват противопоставени на обожанието, което нейния талант буди на сцената.
Всеки е способен да говори, докато не застане на един от столовете в театъра и не се остави театъра да го заплени. Животът и кариерата на Роза протичат диво като планински ручей и в личен, и в професионален план. Ако поровите в интернет както е направила и другата главна героиня в този роман, за която ще ви поговоря след малко, ще видите че фокусът пада върху две неща. Безспорният и доказал се театрален, лиричен и белетристичен талант на младата жена и нейната "афера" с Тодор Богданов, която в някои статии направо изяжда редовете на другите истории. 


Радостина А. Ангелова не пледира за историческа достоверност. Тя се опира на фактите, които е събрала в своето проучване и върху тях изгражда своята история, такава каквато би могла да бъде, но която никой не може да потвърди наистина.
Тя не рисува Роза идеална. Не, Роза е толкова човек, че бих могла да стисна ръката й през страниците. Толкова реална, че накрая не мога нито да я осъдя, нито да я оправдая, защото всеки от нас носи частична отговорност за нещата, които ни се случват и защото не е редно да носим хомота на вината цял живот, когато има толкова други независещи от нас фактори, които са довели до този миг.

Да срещнеш имената на толкова любими поети, писатели и драматурзи сред страниците на една художествена книга е мед за душата. Макар и да не пада фокуса върху тях, няма как да остане незабелязано присъствието на имена като Кирил Христов и  Мара Белчева (и мнозина други, не искам да изброявам имена, защото това би било непочтително). Макар и малко измамно, имам чувството, че дори и за миг съм се докоснала до хората зад тези имена, до техния нрав, характер, закачливост и темперамент. А това е чувство, което никой музей и фактология не биха могли да посеят у мен. Чувствам се като избрана.

Паралелно с историята на Роза Попова и Чичо Стоян, Радостина А. Ангелова вплита и живота на една млада жена в днешни дни. Годината е 2017  и Лия е постигнала толкова много и толкова малко в живота си. Отраснала в дом, над който е паднала сянката на хазарта и нищетата, Лия успява някак да изпълзи от този кошмар и да вземе живота си в ръце и да се отдели от семейството си. Животът на Лия сега е стабилен, има работа, макар и да не е мечтаната, плащат добре и може да си позволи собствена квартира. Нищо, че е малка тясна миша дупчица, нейна си е. И не е емоционално обвързана с никого. А това улеснява живота й наистина много.
Всичко е спокойно, сиво и подредено, докато Макс не нахлува в живота й, колкото и клиширано да ви звучи този израз. Макс е чаровен, обигран и както изглежда много открит. И отправя към Лия едно абсурдно и много особено предложение. Да се престори на негова годеница за един обяд. Пред баба му и майка му. За да го оставят на спокойствие. И да ги зарадва. Но не може просто ей така да хванеш една непозната за ръката на улицата и да й кажеш "Ей, ще се престориш ли на моя годеница за два часа. Ще ти платя 500 лв." Не може, но ето го факт. И понеже Лия е милозлива и очевидно наивна, защото този Макс може да е всякакъв, все пак тя се съгласява. И от този момент сукното и на двамата се преплита тъй, що не може да бъде разделено. Събитията повличат Лия и Макс. Проблемите в нейното семейство и тайните, които крие чаровният мъж са като избухлив катализатор за техните отношения.

Някъде към средата се замислих, че звучи малко абсурдно да въвлечеш един непознат човек в живота си толкова дълбоко в рамките на дни. Но обмисляйки всичко, наред с налудничавата спонтанност, логиката прозира отвсякъде. Поставям се на мястото на Лия и се питам, ако изведнъж получа тревожно обаждане от дома и сърцето ми потъне в ядрото на земята от страх и притеснение, дали бих искала този непознат мъж да се довлече с мен у дома и да ме види гола, както не съм била пред никого другиго. И си давам сметка, че отговорът е  - всъщност да. Защото с непознат се споделя по-лесно. Винаги можеш да го пратиш по дяволите, когато се опитва да е получава, сякаш разбира всичко, когато си позволи твърде много, когато започне да става досаден. Изключително лесно е да изключиш от живота си един такъв човек, с който не те свързва нищо друго, освен една налудничава молба и привличане. Но далеч не е толкова лесно да пратиш по дяволите някой приятел, който наистина го е грижа за теб. Нито пък ти харесва да го тревожиш. Така че вяско едно от тези абсурдни решения, които доведоха до още по-нелепото обвързване и приличане между Макс и Лия, издържа вътрешната ми емоционална логика. А това придава неподозирана дълбочина на сюжета. Това променя повърхностната иначе трактовка в една история много по-голяма от романтиката. Превръща я в история за живота, за изборите в него, за смесените чувства. Тя е за онези противоречиви чувства, които всеки от нас някога е изпитвал към родителите си, къде с причина, къде безпочвени. Но не и по-малко объркващи, не по-малко причиняващи щети.

Простете ми, има  още толкова много неща, които искам да ви кажа за тази книга, искам да си поговорим за Стоян Попов, за Тодор Богданов, за Кирил Христов, но се опасявам, че това би се превърнало в един протяжно дълъг текст, защото моето перо е недодялано. Но с чиста съвест и олекнало сърце мога да ви кажа, прочетете "Афиши в огледалото". Ако сте имали и най-малкото съмнение в нея, оставете го настрана и я прочетете. Ако изобщо никога не сте планирали да я започнете и ако смятате, че не е вашата книга, прочетете я. Невъзможно е да не посее у вас поне частиcа магия от онази стара София, по чиито улици несъмненo би ви се искало да се разходите. Да носите една от онези натруфени рокли с високи дантелени яки или може би елегантен чадър в ръката. Не можете да игнорирате този чар. Не можете да игнорирате и чарът на Макс. Така че, по която й пътека да се вървели досега, тази несъмнено ще ви приласкае в обятията си, ще остави извивките си на вас, ще се превърне във ваш път и неизменно ще ви връща отново и отново към творчеството на Радостина А. Ангелова.