"Четири сразени кралства" - Мей Корланд (Ревю)

Заглавие: "Четири сразени кралства"

Автор: Мей Корланд

Издателство: Artline Studios

Превод: Деница Янкова

 

Брой страници: 472

Година: 2025

"Четири сразени кралства" ни връща отново в света на "пречупените остриета"

А положението е, и вълкът сит и агнето цяло. Преведено на езикът на книгата - И крал Джун сит, и остриетата цели. Как е възможно ли? Ами прочетете първата част и ще видите. 

Нова книга, нова мисия. 

Мей Корланд изпраща своите герои на нова още по-опасна мисия със страшно много неизвестни в набързо скалъпения план между главните заговорници, което пък създава отлична предпоставка за нови лъжи, измами и непредвидени изненади и разкрития.  

Петте остриета трябва да откраднат легендарния златен пръстен от ръката на кралицата на Китан, неговата сестра. Но както вече видяхме в първата книга да откраднеш една от вълшебните реликви на Повелителя дракон не е никак лесна задача. Остриетата са разединени от лъжите, които сами посяха помежду си, а залогът на мисията е огромен.На везната тежи за всеки от тях по нещо по-скъпо от собствения им живот. И единственият начин да постигнат целта си е да обединят сили отново. Но как да построиш мост отново, там където лежат руините на стария?

 

Нови играчи и дестинации се появяват върху картата

За да открадната реликвата на Повелите дракон, петте остриета се придвижват на север към Китан, а препятствията и новите лъжи, които ще изтъкат помежду си са неизбежни - скрити погледи, премълчани истини, малки заблуди, всеки от тях е готов на всичко, за да постигне целта и да спаси своя залог. 

 

В тази книга Мей Корланд навлиза малко по-дълбоко в света на своите герои и разкрива малки парченца от пъзела за читателя. На сцената излизат нови герои,които са пряко свързани с миналото и бъдещето на петте остриета. Страшно много ми харесва това, че всяко действие е премерено, точно колкото е необходимо, за да събуди нови съмнения.

 

 Отлично темпо и натрупване на напрежение

Имаше няколко съкрушителни събития в тази част, които остават все още неразкрити за засегнатите герои. А това е отлична предпоставка за последната книга. Разпадам се, като си помисля, че рано или късно ще стигна и до тези сцени. 

Четири стразени кралства, сред чиито руини ще останат само три сломени души. Аз се гмуркам обратно в историята и да видим на кой бряг ще ме изхвърлят опасните води. 

"Преди кафето да изстине" - Тошиказу Кавагучи (Ревю)

 

 

Заглавие: "Преди кафето да изстине"

Автор: Тошиказу Кавагучи

Издателство: Colibri Books

Превод: Маргарита Укегава

 

Брой страници: 232

Година: 2024

Искали ли сте някога да можете да промените миналото? Да вземете "другото" решение? Да кажете другата реплика? Да замълчите в онзи момент? Да помолите за прошка? Да бяхте казали нещо? 

Все още смятам, че не бих променила нито едно от решенията, които съм взела, макар и да ми се иска понякога, защото в крайна сметка, днес съм човекът, който съм именно заради теи решения - и правилните, и грешните. А аз колкото и нескромно да звучи, харесвам човека, който съм. Също така смятам, че е хубаво човек да иска да стане по-добър, а това няма как да се случи, освен ако не си позволим да взимаме грешни решения. 

Четейки сега обаче "Преди кафето да изстине" си мисля, кой не би се възползвал от възможността да се върне назад във времето, за да си поговори с човек, когото е загубил. Или просто да се усмихне в края на срещата, вместо да си тръгва навъсен? Аз определено не бих отказала тази възможност. 

И тук отново идва тази тиха азиатска мъдрост, която толкова много обичам.  Тошиказу Кавагучи  разказва четири съвсем обикновени делнични истории, които са се случвали и продължават да се случват на стотици, ако не и милиони хора. Четири истории за раздели, последната, от които просто ми разби сърцето. 

Четири истории, съвсем различни и въпреки толкова толкова близки. Тошиказу Кавагучи отваря рани дълбоко, за да ги намаже с мехлем и да ги превърже. 

 

В животът ни са вплетени толкова пропуснати възможности, моменти, думи и издихания. "Преди кафето да изстине" ни напомня, че няма по-тъжно нещо от премълчаните думи. Ако имахте време, колкото кафето ви да изстине, какво бихте казали, на най-любимите си хора? Разбира се, че всичко онова, което някога, някъде сте премълчали, защото дори и това да не промени нито миналото, нито бъдещето, всяка споделена дума променя самите нас.  Защото понякога за най-малките думи се изисква най-голямото усилие. 

 


Част от мен остава в кафенето при Казу и компания. И на нейно място се  настанява нетърпение да се завърна отново там и да опозная още от техните истории.

"Катабазис" - Р.Ф. Куанг (Ревю)

 

Заглавие: "Катабазис"

Автор: Р.Ф. Куанг

Издателство: Orange Books

Превод: Богдан Русев

 

Брой страници: 584

Година: 2025

Ако не можеш да пишеш фентъзи така, изобщо не сядай да пишеш! Мисля да откривам с това изречение всяко следващо ревю на книгите на Куанг. 

"Катабазис" е поредното страхотно фентъзи, което чета от нея. Няма празно. 

Историите, които пише са пълноценни и добре обмислени. 

Куанг обича да си избира конкретна тема, около която да оформи историята си. После я закача в средата на мишена дартс и я обстрелва безмилостно, докато не я обърне с хастара навън. В "Катабазис" под прицел са академичните среди. 

Двамата главни герои Алис и Питър са амбициозни и гениални докторанти по магософия, които по средата на своята докторантура се оказват в патова ситуация, защото техният ръководител професор Граймс умира при инцидент. И единственият наччин да продължат следването си е да слязат в ада и да върнат душата му обратно в света на живите, за да завършат мечтаната докторантура. На вас може и да ви се струва прекалено, но както Алис сама каза "майната му, нищо няма значение, всичко отиде по дяволите, затова да отидем в ада." 

Като жена в академичните среди на Алис й се е наложило да се бори със зъби и нокти години наред, за да получи мястото на докторант при професор Граймс, чието име като ръководител е повече от достатъчно да сбъдне мечтата й, ако тя успее да завърши. А именно да получи постоянно назначение. Докато Питър "просто се беше родил гениален - боговете бяха излели цялото знание на света право в мозъка му, без да пролеят нито капка."

Благодарение на този гениален ход в изграждането на образите на двамата герои, Куанг успява да даде на Алис и Питър съвсем различен старт и път, без да очерня образа на самия Питър, който тук освен контраст е и ключова фигура в израстването на Алис като човек.

Не мога да пропусна паралела между фикцията на Куанг и реалността на жените в академичните среди. През годините нещата може и да са се променили видимо на повърхността, но дълбоко в същността си това продължава е едно силно изразено мъжко общество. Наред с това Куанг успява да изкара наяве всички гноясали рани на университетската среда благодарение на концепцията си за Ада. 

Адът в Катабазис е свобразен огледален свят на мястото, което субекта обитава и съответно мястото, от което влиза в него. Преминавайки през различните кръгове на ада, Алис и Питър се сблъскват с всички важни проблеми на системата. 

Куанг е уловила брилянтно начина, по който академичната и житейска обремененост на героите се отразяват в техните личности. 

 

Алис, която е трябвало да се бори ожесточено на всяка стъпка от своята кариера, която се е сблъсквала постоянно с пренебрежение, отхвърляне и е трябвало да си извоюва всеки шанс и възможност, които е получила, защото е жена и защото няма академично потекло, се превръща в една пълна с несигурност и ниско самочувствие фигура, която като защитна реакция се крие зад непроницаемата си фасада и бърза да нападне първа, за да не бъде изядена жива в този ад. 

Питър крие други рани под наглед небрежния си вид и поведение, но тях ще ви оставя да разкриете сами. 

Тази книга е абсолютна наслада за сетивата на всеки фентъзи читател. Р.Ф. Куанг е написала не книга, а дисертация и просто не мога да не се възхищавам на смелостта й да оголи по такъв начин проблемите в една от най-престижните среди. 

"Катабазис" е много неща, приключенска история, своеобразно пътуване през ада, метафора на живота, дисекция и критика на академичните среди и поредното доказателство, че Р.Ф.Куанг е феномен в редиците на младите фентъзи писатели. 

"Пет пречупени остриета" - Мей Корланд (Ревю)

  

Заглавие: "Пет пречупени остриета"

Автор: Мей Корланд

Издателство: Artline Studios

Превод: Деница Янкова

 

Брой страници: 504

Година: 2024

Харесвам книги, които те карат да мислиш, че си ги разгадал и после те изненадват отново. А "Пет пречупени остриета" има какво да даде на читателя в тази насока.  

Мей Корланд поднася на читателя историята разказана последователно от различни перспективи. Кадърът прескача като във филм от един на друг персонаж и историята продължава своя ход неумолимо.

Колко човека са ти необходими, за да убиеш крал? Явно петима - крадла, отровителка, кралски шпионин, принц и наемен убиец, разбира се, всеки е най-добрият в своята област.  А какво се случва, когато обединиш най-добрите измамници и убийци от общата задача да убият настоящия владетел - крал Джун, който според анотацията на книгата си го заслужава? Увлекателно приключение! Мей Корланд е събрала интересни персонажи, всеки преследващ своята лична цел и интерес. Пиршество за читателя, който се лута между страниците, плетен в техните лъжи.

 

Много силно впечатление ми направи, че Мей Корланд познава и владее добре своите герои, по някое време спрях да следя имената на главите, нямах необходимост тя да ми казва, кой сега е поел разказа. Всеки внася и разказва със своя уникален глас, маниер и изказ. Просто чета и усещам кога се е сменил кадъра. Отлична работа.

Картата предоставя на читателя интересен свят с много потенциал. Движението на героите по нея беше умело осъществено. Доставя ми огромно удоволствие да проследя с пръст пътя на участниците в едно приключение, когато има карта. Да видя кой накъде се движи и как това отговаря на мащабите и светоиграждането.

Бих се радвала на малко повече мотивация при развитието на междуличностните отношения между героите и изграждането на връзките между тях. Но същевременно си давам сметка как това би се отразило на общата картина, както и че ще отнеме от темпото на историята, което е много добро през цялото време. 

След отличния клифхенгър в последната глава нямам търпение да се върна в този свят.

"Дъщеря на никой свят" - Кариса Броудбент (Ревю)

 

Заглавие: "Дъщеря на никой свят"

Автор: Кариса Броудбент

Издателство: Artline Studios

Превод: Надя Баева

 

Брой страници: 560

Година: 2025

Оказва се, че ми е много трудно да напиша това ревю. Трудно ми е да подредя мислите си. 

Кариса Броудбент ме изненада много. Не харесах другата й поредица, "Змията и крилете на нощта", но това, което виждам тук е на съвсем друго ниво. 

Чувствам се напълно изгубена. Това е петата чернова, която започвам. 

Има толкова много неща, които искам да кажа за тази книга, че ми е трудно да ги структурирам. 

Този път ще подходя малко по-различно (стискайте палци да ми се получи). 

Погледнете корицата. Красива девойка в изкусително изрязана червена рокля, с меч в ръка, вериги около себе си и елементи, които ясно сочат, че около нея се вихри магия.  Какво си представяте, че ще откриете между кориците?

Тук идва силата на предразсъдъците. Гледам я и си мисля, кой нормален човек минал през някакви трудности (каквито се споменават в анотацията) ще се облече с тази показна и абсолютно неподходяща рокля, за да размахва меч?

След това обаче започнах да разглеждам различен арт по книгата и ми направиха впечатление някои детайли, които доведоха до прочита на самата книга.

Сега гледам отново корицата и ето какво виждам да се крие зад всеки детайл:

Тисаана в изкусително изрязана червена рокля, за да се виждат белезите от камшика по гърба й, символ на робския живот, в който доброволно е продадена, за да избегне още по-страшна участ. Тези белези носят силата на нейната воля, а роклята е израз на нейната борба. Желанието й да направи, каквото е необходимо, за да освободи своя народ. Виждам една силна героиня, която не се оплаква от всички кошмари, които е преживяла, която не се вглъбява в ужасите на войната, не драматизира. Навила си е тегобата под мишница и продължава напред, обмисляйки какъв да е следващия й ход.

Веригите са много повече от грозния облик на робството, те са символ на нейната саможертва. Тисаана е готова отново и отново да надене на собствените си китки вериги, стига това да й помогне да постигне целта си. Кариса е създала героиня, която гори и скача в пламъците въпреки страховете си, въпреки болката, въпреки риска. В името на всички онези хора, които обича и които я обичат, които на свой ред са пожертвали живота и свободата си за нея. В тази книга няма кухи чувства. 

Златните кръгове на магията и хвърчащите венчелистчета са символ на нейната упоритост и безбройните часове, в които тя до изнемога се бори да развие своята собствена магия, да се превърне в оръжие, което ще освободи любимите й хора. 

Пеперудите са важна част от тази магия, те са средство и едновременно с това внушават колко крехка и сама се чувства понякога в противовес на силната си воля и неумолимата си целеустременост.

Това, което няма да видите на корицата е Макс - нейният учител по неволя, който на свой ред е станал свидетел на грозното лице на войната, превърнат в инструмент, обезличен  и съблечен от правото си на глас. Макс живее като отшелник, търсейки мир в душата си, докато не му натрисат Тисаана, като чирак, с нейната безмилостна воля и хъс. 

Макс абсолютно не е създаден за това. Но има ли избор?

 

Кариса е изплела прекрасно отношенията между двамата. Има всички онези любими на публиката тропи, които карат книжните ни сърца да потрепват развълнувани. Но вместо ръмжене и собственическо чувство, има постепенно изграждане на доверие, създаване на стабилна основа, която в последствие служи за сцена на истински драматичните събития между тях. 

"Дъщеря на никой свят" е разкошно фентъзи за силата на човешкия дух и любовта в най-красивата й форма - тази която ни кара да бъдем по-силни и по-добри в името на хората, които обичаме, тази която ни подтиква да защитаваме, да подкрепяме, да мислим за другите. 

"Пътят" - Кормак Маккарти (Ревю)

Заглавие: "Пътят"

Автор: Кормак Маккарти

Издателство: Пергамент Прес

Превод: Станимир Йотов

 

Брой страници: 236

Година: 2012

 "Пътят" на Кормак Маккарти е една по-различна постапокалиптична история. 

"Часовниците спряха в 1:17" 

Събитията, които са предизвикали края на света, остават неназовани като излишни подробности, незначителни. 

Сега светът представлява черна, обгорена земя, която не ражда повече нищо, постелена с пепел, обгърната в мрак. Единственото, което е останало е пътят. Пътят се вие през тази пустош и води оцелелите по своите странни завои. 

По пътя вървят мъж и момче, баща и син, които също остават неназовани. За какво са им имена, който ще ги използва? Те са целият свят един за друг - "татко", "момчето ми", друго нямат. 

Двамата бродят в този погинал и обгорен свят и следват пътя, който не обещава да ги отведе никъде. Но това е единственото, което могат да направят, защото всичко зад гърба им, всичко извън пътя е само разруха и смърт. Живот няма. 

Атмосферата е мрачна, тягостна и безнадеждна.  Действието прескача напред и назад във времето. Мъжът се връща за кратко в спомените си, прокрадват се отблясъци от решенията, които е взел, с които сега трябва да живее. 

Разказът през цялото време е съпроводен от сцени на жестокост и насилие - убийства, мародерство, канибализъм. Двете фигури се движат в сенки и продължават напред, а аз се питам  дали ще оцелеят, дали Маккарти е толкова безразсъден, за да въвлече едно малко дете в активна сцена на насилие? Усещането, очакването е вцепеняващо. Страхът на момчето е като жив организъм, толкова реалистичен -  тази първична оголена детска и изчистена от всичко реакция, когато чуеш или видиш най-големите си ужаси да се материализират.

Все пак от време на време Маккарти ми подава спасителна сламка в някой от разговорите между баща и син и ми показва, че не всичко добро си е отишло от този свят. Че все още има надежда, човещина. 

 

Като в постапокалиптична видео игра - намират стара бутилка тук, парцалче там, малко бензин, намират бункери, мазета, в някои от тях се крият страховити неща, в други храна и провизии, каквито не са и сънували, че може да открият. От време на време мъжът и момчето срещат някого по пътя. И Маккарти използва тези редки срещи, за да се впусне в характерните за него философски разговори, които вече познаваме от "Сънсед лимитед" за екзистенциализма, смисъла, божественото и човешкото.

Всяка дума в тази книга е написана с цел да те накара да изпиташ сивотата, самотата, да усетиш вкуса и сухотата на пепелта по езика си, да потънеш в мрака и сянката на всеобхватната смърт, да изпиташ безсилието на мъжа и момчето, които вървят по този проклет път, но не съм надежда, а просто защото спрат ли, ще умрат със сигурност. И целта е изпълнена. Маккарти оставя читателя разпокъсан и емоционално изтощен след края на това пътуване. Забележителна книга. 

"Вавилон" - Р. Ф. Куанг (Ревю)

 

Заглавие: "Вавилон"

Автор: Р. Ф. Куанг

Издателство: Orange Books

Превод: Богдан Русев

 

Брой страници: 640

Година: 2023

 

Чета "Вавилон. Тайната история" на Р.Ф.Куанг и си мисля, ако не можеш да пишеш фентъзи така, изобщо не сядай да пишеш. Куанг работи на съвсем друго ниво. Историята на "Вавилон" ни пренася в една алтернативна Великобритания, която носи със себе си мрачна и силно политизирана атмосфера. Куанг рисува своята Англия като държава-колонизатор, която е готова на всяка цена да извлече полезните ресурси от своите колонии - били те благородни метали, опиум или хора. 

Главните герои на тази книга са именно това - ценен ресурс. Робин, Рами, Виктоар и Лети - студенти във великата Вавилонска кула, която се извисява в центъра на Оксфорд с античността, достолепието и властта си. Начинът, по който Куанг е изградила своята кула етаж по етаж направо ми пълни сърцето - преводачи, журналисти, лингвисти и среброделци оживяват коридорите на кулата. всеки зает със собствените си задачи. 

Най-високо в йерархията и с най-голяма важност е работата на срброделците. Похват при който при правилното комбиниране на двойка думи може да се придаде магия на среброто. Магия, с която можеш да направиш всичко, да строиш, да жънеш, да переш, да готвиш, да ароматизираш, да осветяваш, да убиваш. Всичко. Всичко зависи от двойката думи и начинът, по който те се допълват една друга спрямо тяхната етимология назада в годините. 

Не мога да оценя, доколко обясненията в книгата за произхода и историята на думите на различните езици, са акуратни. Но тъй като тази книга няма статута на учебник, а не фентъзи, за мен няма значение. Факт е, че звучи достатъчно достоверно и аргументирано за целите на историята.  

 

Харесва ми как Куанг е разместила картата на Оксфорд, за да постави на нея своята забележителна кула. Кула, която се превръща в център и спусък на всички важни събития след създаването й. 

Куанг се заиграва със събитията от Индустриалната революция, която тук се нарича "Сребърна индустриална революция", последствията обаче са същите. Загубени работни места, заместени от машини (сребърни кюлчета) и огромен икономически прогрес. 

Всъщност книгата обръща внимание на редица исторически събития, сред които революцията, барикадите, международните отношения между Англия и нейните колониални държави, търговията, напрежението и Опиумната война.

Трудно ми е да говоря за промяната в героите на Куанг, защото не ги усещам като художествени образи. Вщината, с която Куанг разказва ме кара да възприемам Робин, Рами, Виктоар, Лети и всички останали като реални хора или най-малкото прототипи на исторически съществували фигури. 

И четиримата са отхвърлени от обществото поради различни причини - произход, пол, цвят на кожата. И намират дом и утеха имено във Вавилон и в това, което правят. Но най-вече един в друг. До степен, в която са готови да стигнат заедно до края, да убият един за друг или да се убият един друг, толкова силна  е връзката между тях. 

Куанг не се притеснява да политизира своите истории и да вади на светло грешките на големите държави от миналото. Видяхме го във "Войната на маковете", виждаме го и тук. Също така обича да създава морално сиви образи. Героите й са разядени от собствените си страдания, комплекси, често са прогнили отвътре или просто страхливци и наивници, които  оцеляват някак, борейки се за малкото стойностни и смислени неща в живота си. 

"Вавилон" е майсторски разказана история за силата на думите и общия език. Общият език е едно най-могъщите неща на този свят - може да бъде мотиватор, спасение, връзка, но също така оръжие, смърт и власт. Да създадеш фентъзи свят, чийто център ляга върху лингвистиката като наука и основна движеща сила, е много интересна и много трудна за реализиране идея и Куанг се е справила страхотно. 

Следваща спирка - "Катабазис", ("Йелоуфейс" съм си я оставила за десерт).

Чели ли сте книги на Р.Ф. Куанг? Имате ли любими?