"Алхимия на тайните" - Стефани Гарбър (Ревю)

 

Заглавие: "Алхимия на тайните"

Автор: Стефани Гарбър

Издателство: Бард

Превод: Катя Перчинкова

 

Брой страници: 336

Година: 2026

 

 

Чудех се, дали ако сега за пръв път се срещам с историите на Стефани Гарбър щях толкова силно да обикна световете, които създава. Дали щях да чета така прехласнато, както преди почти десет години четох "Каравал"?

Алхимия на тайните ми даде този отговор.  В един преситен на роментъзи свят,  все още има завладяващи фентъзи истории със страхотно изградена, изпълнена с напрежение любовна нишка, която те кара да разгръщаш страница след страница, трескаво предавайки се на чара на главните герои. 

Стефани Гарбър отново скача в дълбокото на това, което прави най-добре - да преплита опасност и магия в оспорвана надпревара с времето. Но този път игралната дъска не е мистериозният и пълен с магия Каравал, а Лос Анджелис - град на ангели, звезди и мечти. 

 Холанд Сейнт Джеймс, главната героиня на нашата история, разбира се, още с първите страници се забърква в неприятности. Силно приключенската й натура и увлечението й към различните градски легенди подтикват Холанд да се свърже с Мъжа с часовника, който й казва, че има един ден да открие Алхимичното сърце или ще умре. 

Оттук, всъщност още от първата страница бих казала, историята носи до голяма степен духа на Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход (в частност), само че вместо красиви жени, около Холанд се навъртат банда мистериозни мъже, кой от кой по-привлекателен, по-притегателен и по-опасен. Типично в своя стил, Гарбър успява до края да запази интригата около личността на Адам, Мейсън и Гейб, оставяйки читателя също като Холанд да се лута в тъмното, без да знае на кого може в действителност да се довери.

 

Историята на Холанд е трескав лов на съкровища, надпревара с часовника, надпревара със смъртта. А Лос Анджелис никога не е изглеждал по-магичен, мистериозен и привлекателен. Стефани Гарбър успява да отведе читателя отвъд бляскавия живот на Холивуд и да превърне този пълен с илюзии и разбити мечти град в пиршество за читателя. 

Под повърхността на тази вълшебна атмосфера Стефани Гарбър отваря една от неизменните теми в своите книги - доверието. Макар че на моменти главната героиня Холанд ми се струваше малко наивна, премисляйки сега сюжета си давам сметка, че това е бил желан ефект, поради няколко причини. Първо, за да може да избродира тази притегателна нишка между нея и останалите главни герои. Второ, за да може да придаде на историята нужната лекота, която да балансира напрегнатия сюжет. Трето, за да ми докаже в края точно обратното и да акцентира върху това, че човек трябва преди всичко и най-вече да има доверие в себе си. 

"Алхимия на тайните" е прекрасно балансирана между динамиката на действието, магията на светоизграждането и напрежението и привличането между главните герои, без да престъпва границата между желание и лъст. Много елегантна и омайваща, както всички нейни книги. 

"Спектакъл" - Стефани Гарбър (Ревю)

 

 Заглавие: "Спектакъл"

Автор: Стефани Гарбър

Издателство: Бард

Превод: Яна Радостинова

 

Брой страници: 224

Година: 2024

 

(Ако не сте чели основната трилогия ви препоръчвам да прескочите този текст.)

Тази книжка е същинско бижу. Написана с присъщата за "Каравал" красота, елегантности и щипка опасност, тя ни връща отново във Валеда в навечерието на Големият празник (не особено оригинално име за празник в страна пълна с вълшебства). 

Императрица Скарлет е обзета от трескава подготовка за голямото тържество. Нови и все по-пищни украси се появяват с всеки изминал ден в двореца и из цяла Валенда. Навън вали сняг за пръв път от незапомнени времена, а дворът е осеян с красиви ледени скулптури, които те карат да се чувстваш като в приказка. А Донатела както обикновено си търси белята. Цяла Валенда е украсена, всички са притаили дъх в очакване на празненството и най-вече на подаръците. Тела обаче още не е измислила какво да подари на Легендата. А и Легендата хич не изглежда заинтересован от предстоящия празник, нито изглежда има намерение или желание да го прекара с нея. Изобщо положението е критично. Затова Тела прави това, което умее най-добре, забърква се в неприятности. Но ще дойде ли някой да я спаси? Принцът на бял кон? Или поне някой висок, тъмен, опасен тип с цилиндър?

Хич не харесвам това описание, но Легендата обича да стои в сянка и да дърпа конците на своите актьори. Мистерията и тъмнината му отиват. 

Отвъд магията, отвъд вълшебствата на Валенда, които могат да ви накарат да мечтаете за захарни изкушения и пищни представления, Стефани Гарбър акцентира върху една много важна тема. Стереотипите във взаимоотношенията ни с любимите ни хора и как правилата и приетите норми могат да затворят пътища, вместо да ги разчистят. Защото в крайна сметка любовта не е бисквита, която да опечеш по точна рецепта. Любовта и отношенията между хората опират до доверие, сигурност и отдаденост. Няма универсална формула. Не можеш просто да сложиш нужните отметки в наръчника и да си кажеш "Да, обича ме." Да обичаш някого, означава да му вярваш, да вярваш в него. А това означава на първо място да вярваш в себе си. 

Харесва ми посланието на Стефани Гарбър и как то е поднесено - с финес, пищна магия, щипка опасност и лека пикантна тръпка, която само изостря апетита на читателя, пробуждайки копнеж, а не лъст. 

А изданието е страшно красиво. Илюстрациите вътре са разкошни. Обожавам панелите във въображението на Тела, когато си представя изчервена как Легендата ще дойде да я спаси, харесвам как е уловена уязвимостта й, нежността и силата й, приключенския й дух. Тази новела е истинска наслада за читателската ми душа.

  

"Ще Ви предпишем още една котка" - Шо Ишида (Ревю)

 

 Заглавие: "Ще Ви предпишем още една котка"

Автор: Шо Ишида

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

 

Брой страници: 224

Година: 2025

 

 

"Ще Ви предпишем още една котка" е топла история за обичта, за мъдростта на малкия жест, за ежедневните проблеми, които на пръв поглед са незначителни, но имат способността в даден момент да се изсипват като цинами върху ни. В продължението на историята отното се срещаме с доктор Нике и неговите пациенти от клиниката за душевно здраве "Кокоро". Този път кръгът от пациенти е по-малък и тясно обвързан. С изключение на историята на Тацуя и Хаято, която също бива косвен свързана с другите, Шо Ишида е е стеснила обръча около семейството и близкия приятелски кръг на Томоя Кадживара, когото познаваме от първата книга. 

 

Томоя е свързващото звено между всички важни събитийни точки и в двете книги. Той работи в приюта за животни, който според доктор Нике им осигурява котки за предписване и който бе неведнъж посетен от различни пациенти на странния доктор. Томоя работи в личен и в професионален аспект и с ветеринарната клиника на д-р Суда, който също беше герой в една от финалните истории на първата книга, Томоя е брат на една от пациентките на клиниката на доктор Нике, а в последствие сам се превръща в един от пациентите на странния доктор. В тази втора част Шо Ишида сглобява всички парчета и позволява на читателя да надникне зад кулисите в потайния живот на доктор Нике. 

 

Разбира се, типично по японски нищо не е директно разказано, но затова пък препратките и малките намеци разкриват липсващите парчета по много деликатен начин и насочват въображението на читателя към така търсените отговори. 

Всичко това отново е поднесено благодарение на няколко топли, човешки истории, които акцентират върху малките жестове и дребните ежедневни ритуали, които често са двигател на големите неща в живота. Докато Реона се опитва да намери мястото си в своето собствено семейство и да подреди сложните си взаимоотношения с майка си и брат си, нейната приятелка Мое търси път към сърцето на своя любим, уплашена, че ги грози раздяла, Мое е готова на всичко, дори да е в неин ущърб. А Томоя има чувството, че живее двойнствен живот, че предава всички, докато в действителност е сам, объркан и притеснен. 

 

И тук идва на помощ лечебната сила на котките на доктор Нике, които ще покажат на своите герои, че голямата промяна обикновено се крие в една малка крачка, която просто изглежда  страшна. 

Те ще ни припомнят, че не може човек вечно да задържа и капсулира притесненията си, че всичко, което влиза в нас трябва да бъде освободено по естествен начин, за да направи място на новото. Ще ни припомнят, че е напълно нормално да изпитваме объркани и противоречащи чувства към хората, които истински обичаме и които са важни за нас, защото нищо в този живот не е черно-бяло. Ще ни припомнят, че всички хора са различни и това, което е неприемливо за един и напълно естествено за друг и че понякога от нас не се иска нищо повече от това да приемем другия такъв, какъвто е. Ще ни припомнят, че животът следва неумолимият ход на времето и ние не можем нито да спрем, нито да променим хора на часовника. Но можем да използваме оставащото ни време по смислен и споделен начин. 

Обичам такива книги, които с малко умеят да ти кажат много - фини, практични и смислени. 

 

 

"БезДушни" - Нийл Шустърман (Ревю)

 

 

Заглавие: "БезДушни"

Автор: Нийл Шустърман

Издателство: Orange Books

Превод: Ангел Ангелов

 

Брой страници: 504

Година: 2024

 

 

"БезДушни" е трета книга от дистопичната тетралогия на Нийл Шустърман "РазДелени". Ще се постарая да не издавам много, но все пак за тези, които не са чели предишните две книги, четете с повишено внимание, вероятно ще си спойлнете нещо. Действието в тази част се върти около петимата основни герои в книгата - Конър, Риса, Лев, както и Кам и Старки, които се превърнаха в постоянни персонажи. 

 

Конър и Лев отново са заедно и са принудени да бягат за живота си. Пътят ги отвежда в резервата, в който Лев попадна в първата или във втората книга (вече не помня точно). На Лев ще му се наложи да се изправи срещу миналото си, да поеме отговорност за действията си и последствията от тях, да се срещне с някои призраци, които преследват съвестта му. Харесвам много тази част от книгата. Нийл Шустърман умее не просто да изгражда интересни светове и образи, той успява да вдъхне живот в тях. Тази повратна за Лев точка в историята е написана много хубаво с много искреност и човечност. Обичам книги, чиито герои могат с болезнена искреност да говорят за емоциите си, които могат трезво да оценят чувствата си и тяхната комплексност. Обичам когато нещата не са просто черно-бели, защото просто не са. И понякога е много трудно да приемем противоречивите чувства в себе си. 

 - Зная, че вината не е била твоя - продължава Уна, - но ако не беше ти, Уил нямаше да води този поход за търсенето на видения и онези пирати на органи никога нямаше да го отвлекат. Не, вината не беше твоя, малък братко, но ми се иска никога да не беше идвал тук."
Лев оставя цевта на пушката.
 - Съжалявам. А сега ще си вървя.
 Но Уна сграбчва ръката му.
 - Остави ме да довърша. - Тя го пуска и сега Лев вижда сълзите в очите й. - Иска ми се никога да не беше идвал, но ти дойде... а откакто замина, ми се иска да се върнеш. Защото мястото ти е тук, Лев - независимо от това какво казва съветът.

Харесва ми, че в тази част Конър и Риса остават леко на заден план, за да оставят сцената на останалите герои. Какво се случва с тях, ще оставя на вас сами да откриете, защото няма как да не спойлна нещо интересно. 

Старки се утвърждава като главен герой с присъствието си в тази книга. След самолетното гробище самоувереният младеж продължава да набира нови съмишленици към своя щъркелов култ (щъркелите са изоставени деца с подписана заповед за разделяне). Неговите действия бързо ескалират и заплашват да се превърнат в сериозна катастрофа спрямо делото, в което самият той твърди, че вярва. 

 

Харесва ми това, което е направил Шустърман с образът на Кам. Камю Компри е създаден от специално подбрани части на Разделени деца. Неговата версия на чудовището на Франкенщайн. Кам реагира на една и съща ситуация по различни начини едновременно, подтикнат от паметта на всички деца, от чиито части е съставен. Възможно е конкретна ситуация да предизвика у него едновременно гняв, желание, страх и нетърпение. А това объркващо усешане го кара да си задава въпроса, дали тези емоции са негови собствени или чужди. И след като е създаден изцяло от части на други деца, самият той има ли самоличност? Кам е едновременно манифест и най-заклетият враг на Разделянето, което пък от своя страна е процесът, който му е дал живот и в същото време именно този, който му го отнема, защото Кам не може да принадлежи на себе си, той не е личност, той е сглобка от части. 

 

Чрез образа на Кам Нийл Шустърман задава редица морални въпроси, които са важни за идеологията на книгата. Ако е съставен изцяло от части на други хора, Кам има ли душа? Има ли право да взима легални решения? Да подписва документи, да разполага със себе си?

На финалната права сме. Тази година ми предстои да прочета и последната книга и с това да затворя още една поредица от любим за мен автор. Надявам се да видя още преведени негови книги у нас.

"Харолд и Мод" - Колин Хигинс (Ревю)

 

 

Заглавие: "Харолд и Мод"

Автор: Колин Хигинс

Издателство: Кръг

Превод: Владимир Германов

 

Брой страници: 152

Година: 2024

 

 

 

Гледала съм много пъти телевизионния театър със Стефан Данаилов и Леда Тасева. И го харесвам страшно много. Така че, когато от Кръг обявиха, че ще издадат "Харолд и Мод" я поръчах на момента, без да се замисля. А книгата, разбира се, е прекрасна. 

Харолд е младеж, който обича да инсценира самоубийството си, за да предизвика емоционална реакция у майка си - единственият му близък човек на този свят. Харолд няма приятели, а хобито му е да ходи на погребения и да се разхожда в гробищата - евтомобилни и човешки. Или с две думи - Харолд е особняк. Той е затворен, аутсайдер, самотник, който се опитва да открие смисъла на живота чрез смъртта. 

Докато не среща щурата Мод. Къде? Разбира се, на едно погребение, на което Мод за разлика от него отива, за да свие колата на свещеника. 

 

"Никога не съм разбирала тази мания по черното. Така де, никой не изпраща черни цветя, нали? Черните цветя са мъртви цветя, а кой би изпратил мъртви цветя на погребение? - Засмя се. - Какъв абсурд! - добави - Смъртта е само промяна. Всичко това е само промяна." 

 

Мод е щура и енергична старица, която има дух на шестнадесетгодишна и тяло на осемдесетгодишна жена. Тя е луда глава - непредвима, непостоянна, лесно пазалима и безразсъдна. Нейният дух е свободен, нищо не я задържа, нищо материално не може да й бъде котва. Тя живее на мига и за мига. Краде коли, простете "заема ги", а после като им свърши горивото просто ги зарязва, И измисля най-шантавите бели, които даже и скучаеща чийнеджърка не може да измисли. 

 

 "Какви собственици, Харолд? Ние не притежаваме нищо. Това е преходен свят. Идваме на земята без нищо и си тръгваме без нищо, така че "собственост" не звучи ли някак абсурдно?" 

 

Мод е е олицетворение на това, от което има нужда Харолд, а той е олицетворение на това, което очаква Мод. 

 

"Е, всеки живее в собствената си крепост - съгласи се Мод. - Но това не значи никога да не спускаш подвижния мост и да не ходиш на гости."

 

Двамата са живота и смъртта - неразривно свързани във вечен кръговрат. 

 

"Светът няма нужда от още стени. Всички трябва да излезем и да строим мостове!"

 

Не мога да съществуват един без друг и не могат никога да бъдат заедно. Как е възможно слънцето да настигне луната. Двете половини на един и същ свят, които се срещат за няколко кратки мига преди отново да се разделят. Обречени да се разминават  и срещат отново и отново, привлечени от противоположността на другия. 

Харолд и Мод е една от най-хубавите книги, които прочетох миналата година. Препоръчвам ви я от сърце. 

 

 

 

 

 

"Книга на сестрите" - Амели Нотомб (Ревю)

 

Заглавие: "Книга на сестрите"

Автор: Амели Нотомб

Издателство: Colibri

Превод: Светла Лекарска

 

Брой страници: 136

Година: 2025

 

Амели Нотомб за мен е явление в съвременната европейска, а и световна литература. Всяка нейна книга се отличава от останалите и като замисъл и като изпълнение, и като стил, и като емоционалност, и като форма - абсолютен хамелеон. И в същото време нейният почерк е безусловно разпознаваем. 

Всяка нейна книга ми носи истинско удоволствие. И "Книга на сестрите" не прави изключение. 

 

Това е история за изключването, самотата, изолацията, както и за подкрепата, безусловната любов, споделеността и приемствеността. Двете страни на една монета, които разкъсват главната героиня, съшиват я и я разкъсват отново, за да съберат отново парчетата и да ги излекуват.

 

Добре дошли в света на Тристан родена от безусловната любов между нейните родители -  Флоран и Нора, които обаче никога не я вклюват истински в своя свят. Тристан е плод на една ненадмината, ненаситна, хиперболизирана любов, който обаче е откъснат по задължение, а не защото е узрял достатъчно. В света на Нора и Флоран няма място за други хора, било то и тяхното собствено дете, толкова силна е любовта им, толкова пламенна и неукротима. На Тристан обаче и се налага да живее изолирана в този непристъпен свят. Свят, който по право й принадлежи и свят, който никога не отваря вратите си за нея. 

"На Тристан яслата много й хареса. Там никога не я оставяха сама. Нямаше моменти, в които вратата да се затваря за нея. Мили жени се грижеха да не й липсва нищо, говореха й. Имаше и други бебета, но те не я безпокояха. Разбира се, не всичко беше идеално, нямаше ги мама и татко. Но вкъщи също ги нямаше"

 Така Тристан израства самотна и нещастна, като постоянна пречка за щастието на родителите си, като проблем. Израства с чувството и задължението да направи пространство за своите родители, да ги отърве от нескопосаното си присъствие, да не ги затормозява и натоварва. Защото тя е това - излишен товар. Тристан се научава да мълчи, затваря се в себе си и преборва стоически всеки ден, който дави и малкото слънчева светлина в самота и униние. 

 

Докато не се ражда Летисия - нейната сестра. И Тристан най-после може да сподели задушаваните досега чувства на обич и привързаност. 

"Две души се откриха и отекнаха една в друга. Две планети застанаха така съвършено в една линия, че породиха доловима само за двете момиченца музика, която никога нямаше да заглъхне. Този полузвуков, полусветлинен феномен се заблъска от едната в другата шейсет пъти в минута и от векове"

Тя е толкова всеотдайна, толкова безкрайно любяща към своята сестра, че Летисия никога няма да изпита дори и капчица от самотата на Тристан. 

"Летисия се роди в тази пълнота, докато Тристан я откри на четири и половина години. Летисия никога не разбра какво значи сърцето ти да е гладно, а Тристан никога не можа да забрави това. Едновременно с любовта им се появи един контраст - Летисия нямаше никога да познае страха да не бъде обичана, а Тристан щеше да го изпитва винаги."

Нотомб е от малцината писатели, които умеят да пишат кратко и с малко думи да разкажат голяма история. Но всяка нейна дума реже като нож, безмилостно истинска. 

Тя знае как да ти бръкне в мозъка и да те накара да си задаваш въпроси. "Книга на сестрите" е от онези книги, които неминуемо те карат да се замислиш над собственото си поведение като родител и какво би могъл да промениш, докато все още има време. Наред с всичко това, тя отваря и болезнени теми като анорексията, смъртта и травмите от детството. 

Заслужава си да я прочетете.

"Ще Ви предпишем котка" - Шо Ишида (Ревю)

 

Заглавие: "Ще Ви предпишем котка"

Автор: Шо Ишида

Издателство: Peppermill Books

Превод: Деница Райкова

 

Брой страници: 224

Година: 2023

Обичате ли котки? Аз да. Вече да. Преди не обичах. 

Може би затова ми е толкова лесно да се асоциирам с героите на Шо Ишида. 

Знам точно какво е усещането да ти връчат едно пухкаво коте, което те гледа с присвити очи и да ти кажат, че трябва да се грижиш за него. Объркващо е. Никога преди не съм харесвала котки. Сега вече не мога да изброя всички причини, поради които не ги харесвам, защото вече не вярвам в повечето от тях, а останалия малък процент, които са вярни, не им е мястото тук в това ревю.

Спомням си как пътувахме към вкъщи с Хенри. Тогава разбрах на какво мирише страха. 

Спомням си усещането, когато Хенри излезе от клетката за пренасяне и започна да оглежда новия си дом. Нашият дом, който за него беше напълно нов и чужд. Спомням си как говорихме с малката ни дъщеричка, да не му се нахвърля от ден едно, защото и без това е стресиран, да го оставим да свикне с обстановката. Спомням си как хъска от облегалката на дивана, защото ние, идиотите, му бяхме сложили нашийник със звънче, който го побъркваше. Спомням си как се криеше в най-далечния ъгъл на стаята, когато пуснахме телевизора. 

Спомням си и какво беше усещането, когато дойде да се погали за пръв път, когато замърка, когато се сгуши в краката ни в леглото. Тогава разбрах, че човек наистина никога не трябва да казва "никога". 

Извинявайте за лирическото отклонение, но просто не знам как по друг начин да подкрепя думите си, че знам, как се чувстват героите на Шо Ишида. 

И това е една от причините да харесам толкова много тази книга.

 

 Пет различни истории, всяка от които започва с един объркан човек, загубил пътя си, понякога без дори сам да осъзнава това и една котка, която го гледа предпазливо от клетката си за пренасяне. Една котка, която са му натрапили, извинете, "предписали".  Една котка, която този човек няма ни най-малка представа какво да прави. И която въпреки всичките му възражения, го изкушава с меката си козина и втренчения си питащ поглед. 

 

Това са истории за малките неща, ежедневните, които често пропускаме, като това да се чувстваш зле на работно си място - потиснат, постоянно унижаван, заклещен на едно посредствено работно място в голяма фирма, която ти предлага сигурност и възможност за развитие, но само на теория, в действителност единствено те задушава. А понякога е толкова трудно да намерим сила и смелост да захвърлим нещо градено, нещо готово и сигурно и да рискуваме всичко. В този момент идват котките на доктор Нике и сърдитата сестра Читосе, които ще ни припомнят по своя мъдър и кротък начин колко са важни малките неща - като балансът между личния и професионалния ни живот или колко много може да направи за другия една добра дума и колко често забравяме за нея. 

 

Лечебните котки на клиниката за душевно здраве "Кокоро" (което от японски означава "сърце") ще ни научат, колко важно е да умеем да слушаме активно другия, за да можем да общуваме истински с него. И колко е трудно да простим сами на себе си грешките, които сме допуснали. 

 

Обожавам такива истории с малки ежедневни послания, които обаче могат тотално да обърнат живота ви в положителна посока. Неща, които постоянно забравяме унесени в забързания ритъм на живота, дреболии, които се изгубват в постоянно нарастващите ни грижи. 

Обичам тази японска практична мъдрост, която не изпраща големи послания, а ни учи да приемаме същността си и да търсим начини как да подобрим себе си, за да изградим по-добри взаимоотношения със света, с хората и  най-вече със самите нас.